Помисли и за това - след всичко до тук, което си преживяла, ще имаш ли сили да бъдеш добра, спокойна маика??? Ето това е големия проблем според мен... Защото детето иска много повече от един мъж... на него не можеш да кажеш не, пред него не можеш да плачеш... За него винаги трябва да си силна, любяща, опрощаваща... Стискам ти палци да намериш своя път, какъвто и да е той! 

Благодаря ти Ганка, много добре си ме разбрала 
Понякога и аз си задавам същите въпроси - ще имам ли сили когато и ако дойде бебето? Само се надявам, че след като съм го чакала толкова дълго, ще се справя с всичко и силите ми ще се върнат.
Сега мога само да се моля все пак да дочакам този момент, защото понякога просто губя надежда 

Гане
Много хубави неща си написала - благодаря ти. Дано скоро и всички ние тук се убедим в правотата на думите ти

Ганка думите ти много много ме трогнаха!!!!!!От тях се усеща живот,радост,болка,борба и сила на вътрешния дух!
Наистина го написа с душата си!!!!Прекрасно е!Истинско е!!!

Знаеш ли и аз си мислех така. Кoгато дойде бебето, бях сама в чужда страна без никаква помощ. На втория ден след операцията се налагаше да стана и да почна да вървя. Детето ми си искаше своето. Ревала съм като магаре в родилния дом, защото нямах кърма, то ревеше и беше гладно, а никоя от сестрите не дойде веднага. Тогава си помислих - каква майка съм аз, след като не мога собственото си дете да нахраня. Мобилизирах се, станах, тръгнах... Мъжа ми не е взел и ден отпуска, не ми е помагал никой тук. За свекърва ми да не говорим като се прибрах как обясняваше тя как си е гледала децата... Там няма да коментирам, че още ми е болно /да си връзваш децата за крака на масата и да го съобщаваш с гордост.../ Както и да е, прибрах се в къщи, тежко ми е, болно ми е, но не съм се отказала нито за минута. Знам, че сега ми предстои наЙ-хубавото, но и най-отговорното. Всички искаме бебе, обаче никога не се замисляме колко е трудно да направиш от няколко клетки добър, умен, разумен, справедлив човек... Много е трудно, повярвайте ми... И сега, след 5 години борба, за да имам моето слънце си мисля - вярно, всяка минута от тая борба си е струвала, защото го има него, но дали нe са ми малко силите... Страх ме е непрекъснато за всяко едно нещо... И докато дела от медицината, свързан с безплодието го знам, то този с педиатрията е такава нова материя..., която всеки ден ме изумява и кара да се съмнявам в силите си. Знам, че всяко едно момиче, регистрирано тук, ще бъде добра майка, независимо дали на собствено или осиновено дете, просто защото всички вие сте добри, борбени, решителни! И знам, че по един или друг начин ще постигнете целта си! Надявам се скоро да ме последвате!!!

  Тъй да се каже - заразявай активно! Пък ще видим .

Ми опитвам се от доста време. Като гледам от както съм регистрирана, бая ме последваха, значи скоро ще дойде и вашия ред. 

Здравейте , от доста време чета във форумите но не се престрашавах да пиша но днес са ме налегнали такива чуства , кото няма с кой да споделя и да ме разбере . Чусвам се безсилна , обезверена и напълно ненужна на този свят . Питам се всеки ден как може да съм най - големия карък . Единсвеното нещо , към което се сремях с цялото си сърце беше да имам семейство и деца , на което да отдам живота си и явно , че единствената мечта , която съм имала никога няма да се збъдне . За какво ми е този живот - нямам отговор . Имам нужда да отдам любовта която е в сърцето ми но няма на кого . Досаждам на партньора ми с любов , която го задушава понякога . Стана много дълго ИЗВИНЯВАМ СЕ . Това ми беше днес поне ще ме разберете .

Голди, но защо пишеш, че не можеш да имаш семейство. Сигурна ли си в това? Направила ли си всичко възможно за да го постигнеш? Защо казваш, че няма на кого да отдадеш любовта си, партньорът ти ли не те разбира, той ли счита че го задушаваш, или това са твои опасения?
Добре е че споделяш, тук със сигурност ще намериш хора които те разбират и които са готови да ти помогнат.
От мен - , може би всъщност нямаш основания да се чувстваш отчаяна, потърси причини и поводи за обратното

Според мен семейство ще станем ако имаме дете а сега сме двама , които се обичат . Изглежда аз съм по - емоционалнота натура и липсата на дете ме кара да отдавам цялата любов на , която съм способна на партньора си . Според мен понякога му идва в повече . Годините си вървят и може би и това ме кара да бъда нервна и несигурна изобщо съм изкукала от всякъде . Есента съм решила да започна АРТ процедура дано това ми даде малко успокоение , че правя нещо и не съм безсилна макар , че с този мой късмет почти съм сигурна в изхода . Знаете ли, че се моля да видя двете чертички ако ще и извън маточна да е но поне веднъж да се почуствам и аз жена .

Според мен семейство ще станем ако имаме дете а сега сме двама , които се обичат . Изглежда аз съм по - емоционалнота натура и липсата на дете ме кара да отдавам цялата любов на , която съм способна на партньора си . Според мен понякога му идва в повече . Годините си вървят и може би и това ме кара да бъда нервна и несигурна изобщо съм изкукала от всякъде . Есента съм решила да започна АРТ процедура дано това ми даде малко успокоение , че правя нещо и не съм безсилна макар , че с този мой късмет почти съм сигурна в изхода . Знаете ли, че се моля да видя двете чертички ако ще и извън маточна да е но поне веднъж да се почуствам и аз жена .

Goldi, внимавай какво си пожелаваш. Всички тук се молим да станем майки, някои го постигнаха, други още вървят по този път. Трънлив е и не винаги налучкваме пътеката, но си е наш и изстрадан до болка и кръв. Трудно е, нормално е да се чувстваш непълноценна, но пък можеш да загубиш много, ужасно много ако се вторачваш в този проблем. По един или друг начин ще бъдеш майка. Дори и да е по-късно. Просто твоето бебе те чака там някъде и ще дойде. След това ще бъде толкова сладко и така прекрасно. Просто трябва да вярваш! 

Голди,
не детето прави семейството, за да се отгледа дете е нужно семейството да е вече изградено. Не може да живееш само на "гърба" на детето, това ще се прояви негативно най-силно когато малкото човече се появи (което аз дълбоко и искрено ти пожелавам), защото както сега "задушаваш" мъжа ти, така (предполагам ще се съгласиш) ще се обсебиш и от детето. Какво става тогава? Мъжът ти, който досега е получавал внимание и любов в излишък изведнъж ще се почуства пренебрегнат. Ти си личност, гледай на себе си като на такава, не като придатък на мъжа или като "майка орлица" на детето!

Голди,
не детето прави семейството, за да се отгледа дете е нужно семейството да е вече изградено. Не може да живееш само на "гърба" на детето, това ще се прояви негативно най-силно когато малкото човече се появи (което аз дълбоко и искрено ти пожелавам), защото както сега "задушаваш" мъжа ти, така (предполагам ще се съгласиш) ще се обсебиш и от детето. Какво става тогава? Мъжът ти, който досега е получавал внимание и любов в излишък изведнъж ще се почуства пренебрегнат. Ти си личност, гледай на себе си като на такава, не като придатък на мъжа или като "майка орлица" на детето!

Абсолютно те подкрепям Лан 
Голди, и аз като тебе все си мисля, че семейство без дете не е пълноценно, но започнах да осъзнавам, че съм щастлива да имам до себе си мъж, който ме обича и аз го обичам, че това е много по-важно, отколкото да имаме 3 деца и да не можем да се понасяме. Осъзнах и че не е необходимо да тормозя съпруга си с моя рев, защото така само развалям отношенията ни. А като не можем да се понасяме, за какво дете става дума?
Знаеш ли, наскоро един колега на моя мъж му казал "такъв проблем като вашия или е причина да се разделите, или да станете още по-сплотено семейство". Ти кой вариант предпочиташ? Знам и за много колеги на моя мъж, които откровенно си казват, че не им е приятно да се прибират от работа при семействата си (става дума все за хора с деца, къде едно, къде две), а той все се хвали, че на него му е приятно и у дома се чувства най-добре. Аз не сикам да загубя мъжа си и затова все повече гледам да мисля в посоката, че имам хубаво семейство, а не че сме семейство без деца. Знам, не е лесно, и аз не винаги успявам, понякога си поплаквам тайничко от половинката, но пред него гледам да се държа (до колкото мога  )
Пожелавам ти съвсем скоро да станете "нормално семейство", а докато чакаш, успокой малко топката, погледни по-ведро на света около тебе.
 

Благодаря за съветите сигурно сте прави но проблемите при мен са доста просто понякога имам нужда да поговоря с някой който ме разбира . Човека до мен е доста ангажиран и аз гледам да не му досаждам с моя проблем , опитвам се да се справям с което мога сама . Вярвате ли ми , че ми е много тежко на моменти просто не искам да досаждам на никой с моите проблеми а само те ми са в главата . Немога дори и от родителите си да поискам помощ защото те треперят над мен / преживяна загуба на любимия ми брат / и не искам да ги тревожа . Изобщо съобразявам се с любимите ми хора и някой ден ще се пръсна от тревоги и черни мисли . Лошо е когато човек няма на кого да сподели тревогите си . Сега когато пиша и сълзите ми капят поне знам , че отсреща има хора , които ще ме разберат .

Голди, мила, потърси някого, с когото ти е лесно да споделяш. Тук винаги ще намериш подкрепа, но е друго да се "наоплачеш" на живо. Ето моите двама най-добри приятели вече могат да разкажат повече за кисти и хормони от повечето жени (но пък и аз вече знам за моторите и за плейстейшъните какви проблеми създават  , пък за жените да не говорим). Приятелите са за това, за те подкрепят и когато имаш нужда от рамо, да ти го подадат!

Знам , че е така но в днешния забързан свят щастлив е този , който има такива приятели .Нали знаеш , че такива лични неща не се споделят лесно и със всеки . Аз имам много познати но приятели/ки малко и те се пръснаха по света чуваме се по телефона за кратко а това си е дълга тема . А може би и аз съм се изолирала малко незнам . Лошото ми ностроение малко поодмина ще вървя напред пък каквото стане .

Благодаря за съветите сигурно сте прави но проблемите при мен са доста просто понякога имам нужда да поговоря с някой който ме разбира . Човека до мен е доста ангажиран и аз гледам да не му досаждам с моя проблем , опитвам се да се справям с което мога сама . Вярвате ли ми , че ми е много тежко на моменти просто не искам да досаждам на никой с моите проблеми а само те ми са в главата . Немога дори и от родителите си да поискам помощ защото те треперят над мен / преживяна загуба на любимия ми брат / и не искам да ги тревожа . Изобщо съобразявам се с любимите ми хора и някой ден ще се пръсна от тревоги и черни мисли . Лошо е когато човек няма на кого да сподели тревогите си . Сега когато пиша и сълзите ми капят поне знам , че отсреща има хора , които ще ме разберат .

Голди мила, напълно те разбирам 
И аз съм в много отношения като тебе, и на мен най-много ми помага писането тук. И аз щадя всички близки около мен, а пък май не останаха приятелки, с които да мога да споделя проблема си без да се чувствам уязвима. Друго е да има на чие рамо да поплачеш, но и четенето и писането тук също помага. Поне на мен. А и къде, ако не тук ще намериш хора, които наистина те разбират. Аз поне не съм намерила такива около мен. Убедена съм, че само човек преживял тези неща може да ни разбере. И затова само тук мога да напиша какво чувствам наистина. Тук разбрах, че не съм сама в проблемите, мислите и чувствата си, че не съм ненормална да се чувствам така, щом и други изпитват същите чувства.
Хубаво е, че лошото ти настроение е поотминало. Стискам ти палци и пиши, когато имаш нужда 

Хммм, темата си е лична - да и аз така си мислех, че не бива да занимавам другите с моите проблеми. Обаче преди няколко месеца един от приятелите ми каза: "Виж какво - знам, че имаш проблем и е време да споделиш. Не ми казвай, че темата е лична, по-скоро си мислиш, че е срамна, а това не е вярно!" и беше точно така - срамувах се. Споделих и ми олекна, все едно цял тон се стовари от мен. Не мисля, че сега ме приема по-различно от преди, като изключим това, че и той и другите ми приятели, които знаят, са много внимателни, чак трогателни в никакъв случай да не засягат темата "бременност и стерилитет". Не се изолирай, грижите и тежестта и без това са ни много, не ни трябва и самотност плюс депресийка!

Права си Лан, но ако "приятелите" са ти истински приятели  Ти си щастлива, че имаш такива приятели!
За съжаление в такъв момент човек най-добре разбира кой какъв е. А най-много боли, когато се разочароваш от човек, който си имал за приятел. Изпитвала съм го не само във връзка с този проблем и вече ми е станало навик да се пазя от такива "приятели".

pkoprinkova, така е, остави си само хората, които те разбират и подкрепят, но и изолирането не е работа. Човекът е социално животно, за добро или за лошо. Самотата е основата на депресивните състояния! :blowingdust: Човек, който те е изоставил в такъв момент или още по-лошо се забавлява на твой гръб, изобщо няма място в графа "приятели"!

Така е Лан, ама за съжаление рядко се срещат истински приятели, както съм се убедила. Колкото до депресията, ще я борим, няма да се даваме