Наистина е много красиво !!!!

Много е хубаво. 10х

От години съм се научила да контролирам сълзите си

Казвай как , защото при мене е страшно....

Аз това за жената и сълзите го получих съвсем скоро на меила от една приятелка в Америка явно е доста разпространено , но това не го прави по малко очарователно и истинско. Убедена съм че всяка дума е вярна и се отнася и за нас .

Усещам в себе си една безпомощност, която ме подтиска ужасно и мисля, че на нея се дължи чувствителността ми. Дори мога да кажа че моментите, в които съм се и се смея са значително по малко. Безизразното и тъжно изражение в/у лицето ми е сякаш перманентно и само проблясъци на усмивка чат пат променят картината. Чувствам се неспособна да изпитам щастие или ако се зарадвам на нещо то трае само миг. А най-лошото е, че понякога ми идва да зарежа всичко и това не включва само бебето, включва връзката ми с човека до мен, всичките надежди и планове. Просто да оставя всичко.

Това все едно аз съм го писала 
Също и мислите на Бебе кога ще зарадвам мъжа си, как той гледа чуждите деца, аз се чувствам безпомощна и виновна, че не мога да му дам това щастие 
А той милият само казва, че иска пак да види усмивката ми, че много му харесва, а виждам колко много страда и той 
Понякога даже си мисля, че за всичко около мен ще е най-добре да ме няма, да изчезна от този свят, да се стопя някак си ....  Само дето още не съм намерила начин как да стане това ...

pkoprinkova,
никакви такива. Стопяване! Ами как ще живее мъжът ти - каква мъка ще е за него представяш ли си?! Ти си важна и за него и за много други хора, които те обичат. Значи сега за мъжът ти е радост, че те има - живей с тази мисъл и никакви депресии. Депресиите ги позволявам само в късна есен и евентуално зимата, но сега с това хубаво слънчице навън, а тука - ред сълзи, ред сополи! Ади - вземайте носните кърпи и на пикник !

Досега съм ревала само веднъж пред мъжа ми, защото при нас има мъжки фактор и предполагам, че на него му беше още по-гадно отколкото на мен. Та затова когато ми се доплаче, все си представям, че той е до мен и гледам да го преглътна.

Досега съм ревала само веднъж пред мъжа ми, защото при нас има мъжки фактор и предполагам, че на него му беше още по-гадно отколкото на мен. Та затова когато ми се доплаче, все си представям, че той е до мен и гледам да го преглътна.

Предполагам, че ако имахме мъжки фактор, щях да приема ситуацията много по-спокойно. Пак щеше да ми е криво, но нямаше да се чувствам толкова виновна и непълноценна. Не че си пожелавам и мъжът ми да има проблем, само това оставаше  . Но не мога да се оттърва от чувството, че аз съм дефектната, че ако не бях аз, той сигурно щеше да има свои деца 
Знам, че съм всичко за него, а от това още повече ме боли, защото той страда заради мен. Знам, че "стопяването" ми няма да реши проблема и само това ме спира за момента да не върша глупости честно казано. Но никога няма да мога да си простя, ако не родя неговото дете 

Истината , мила, е че и аз съвсем до скоро се чувствах така - непълноценна, не-пълна жена. Лошото е, че когато се чувстваш по определен начин рано или късно и околните започват да те възприемат така - непълноценна. Осъзнах, че освен не мога (за сега ) да даря мъжа си дете (за което той мечтае и говори много преди аз да порастна за тази мисъл), провалям малкото ни мигове заедно с цупене, реване, самосъжаление и омърлушеност. Аз и ти не сме виновни за това, че имаме здравословен проблем и най-важното не трябва да се чувстваме виновни. Мъжете са крехки същества и обикновено им трябва малко, за да се чувстват добре - да не им отнемаме това малко! Те не са се оженили за матка, еди какви си кистозни яйчници, миома или пък хормони под/над нормата. Те са се оженили за ЖЕНА - пълноценен човек, който ги подкрепя и обича, а не се самовглъбява в едно заболяване!

Благодаря Лан
 
Много си права за всичко. Само дето немалка част от щастието на мъжете ни е и в това да имат дете. Иначе и аз се опитвам да изляза от дупката на депресията и понякога услявам. За съжаление за кратко. Но все си обещавам, че ще гледам поне пред мъжа ми да съм по-усмихната. Понякога успявам, понякога не 

 

И аз съм си мислила: "Защо ли не бяхме с мъжки фактор", в никакъв случай не, за да се чувства мъжът ми виновен или пък непълноценен, а защото съм сигурна, че аз ще го подкрепя каквото и да се случи. Тогава си помислих "Защо разсъждавам толкова егоистично!? Щом аз съм сигурна, че ще съм до него и ще го подкрепям и обичам ако той има проблем, защо му отказвам правото той е до мен, когато имам проблем." Сега - проблемът ни е общ, старая се да мисля възможно най-малко за него и ОТКАЗВАМ да се чувствам непълноценна! Аз съм ценна, ако не бях, просто нямаше да се родя , всичко е в баланс на този свят.

И аз съм си мислила: "Защо ли не бяхме с мъжки фактор", в никакъв случай не, за да се чувства мъжът ми виновен или пък непълноценен, а защото съм сигурна, че аз ще го подкрепя каквото и да се случи.

Лан, ние сме с мъжки фактор, но това не прави нещата по-лесни за мен. Все ме е страх да не се чувства той виновен и за това и още по-силно искам да стане бебчето - за да се чувства той добре!
Няма значение в кой е проблемът и колко и е сериозен. Важното е да се подкрепяме един друг и да не позволяваме на това да влоши отношенията ни.
Дай Боже, скоро всички да се радваме на растящи коремчета и на по-едно здраво бебе 

И аз съм си мислила: "Защо ли не бяхме с мъжки фактор", в никакъв случай не, за да се чувства мъжът ми виновен или пък непълноценен, а защото съм сигурна, че аз ще го подкрепя каквото и да се случи. Тогава си помислих "Защо разсъждавам толкова егоистично!? Щом аз съм сигурна, че ще съм до него и ще го подкрепям и обичам ако той има проблем, защо му отказвам правото той е до мен, когато имам проблем." Сега - проблемът ни е общ, старая се да мисля възможно най-малко за него и ОТКАЗВАМ да се чувствам непълноценна! Аз съм ценна, ако не бях, просто нямаше да се родя , всичко е в баланс на този свят.

Много добре си го казала Лан 
Никога не съм си пожелавала да имаме мъжки фактор, и аз като теб съм си мислела, че е по-лесно да подкрепям, отколкото да имам нужда от такава подкрепа.
Колкото до това колко съм ценна, преди повече от 10 години си мислех, че смисълът на живота ми е да родя поне едно дете и че не искам животът ми да свърши преди това. Сега започвам да си мисля, че сигурно не е имало смисъл да се боря тогава и да живея само с тази надежда - че един ден ще имам дете и това ще оправдае съществуването ми на този свят. А това вече обезсмисля голяма част от това, което съм до момента 

Чудесно! Вече си решила, че е било грешка - не я продължавай  . Животът е ценен всеки миг  .

Момичета, от позицията вече на доста голям опит в това отношение и на вече отхвърлен проблем зад гърба си - ще ви кажа едно - мъжете ни искат бебета, защото ние ги искаме. Винаги има в тях едно червейче на съмнението ще ги обичаме ли толкова, колкото преди и дали нещата ще са същите. Знам го, защото когато забременях, моя мъж, който много ме обича и не може да диша без мен ме попита - "Ти сега нали няма да спреш да ме обичаш?", а на майка ми е казал - "Аз знам, че за нея вече съм на второ място". Мъжете осъзнават бащинството си много много по-късно от нас. Така както при нас инстинкта е неосъзнат, но много силен и всяко момиченце почва от детска възраст да си играе с кукли и е мама, така момченцата играят на войници, с коли и т.н. или като глави на семейство. Но при тях инстинкта, коийто ние имаме и маичинството, за което се борим с нокти и зъби не е осъзнато, не е силно. Обичат децата ни заради самите нас. Затова не се натоварвайте с излишни мисли, с болката на женския или мъжкия фактор. Просто ги обичайте и ако може да станете майки - наслаждавайте се на това усещане заедно. Защото ако загубите тяхната подкрепа, обич и силно рамо, нещата не са същите. Знам само, че сега за моя съпруг съм по-спокойна, по-ведра, по-усмихната, по-любвеобвилна и нежна... Не съм изнервената, злобна, крива жена, каквато бях. Обичайте ги, не се обвинявайте, не мислете за фактора и какво щеше да бъде. Те ви обичат такива, каквито сте. А не това, което можете или не можете да им дадете...

Ganka, точно това и аз се опитвах да кажа!

Много хубаво си го написала Ганка  
За всичко си права, само дето понякога не е лесно да се преодолее такъв проблем и да се усмихваш сякаш нищо не се случило  . Аз лично се опитвам да не ми личи заради мъжа ми, но той ме познава толкова добре, че ми е трудно да скрия настроенията си от него. Само се надявам с годините да не стана по-лоша и досадна и да не разваля отношенията ни.

Много хубаво си го написала Ганка  
За всичко си права, само дето понякога не е лесно да се преодолее такъв проблем и да се усмихваш сякаш нищо не се случило  . Аз лично се опитвам да не ми личи заради мъжа ми, но той ме познава толкова добре, че ми е трудно да скрия настроенията си от него. Само се надявам с годините да не стана по-лоша и досадна и да не разваля отношенията ни.

Знам, не е лесно. Aз преживях част от тези усещания сама и благодаря на господ за това. Ревах че съм ялова, че съм негодна, че нищо не става, че няма помощ от никъде, /ние сме комбиниран фактор/, удрях се по безплодната си утроба... молех се на дявол, на господ, бях готова да продам душата си за бебето. И един ден се уморих. Реших, че не мога повече така. Бяхме стигнали до развод с мъжа ми. И се замислих - добре, ще дойде бебето и аз какво ще правя??? Сама ли ще го гледам??? A баща му??? Заслужава ли всичко това??? Починах си, дойдох при мъжа си в Германия. Реших, че ще изчакам месец, ще видя тукашните лекари какво ще кажат, а междувременно ще обичам мъжа си, ще се радвам на природата и забележителностите тук и каквото сабя покаже... В крайна сметка стана. Не знам кой и какво ми помогна, но знам, че борбата за бебето ме изнерви много и сега, оглеждайки се в усмивката и очите на сина си, знам че бих повторила всичко може би, но бих внимавала повече, защото понякога сега нямам търпение с него и се изнервям, не съм тази майка, която бих искала. Помисли и за това - след всичко до тук, което си преживяла, ще имаш ли сили да бъдеш добра, спокойна маика??? Ето това е големия проблем според мен... Защото детето иска много повече от един мъж... на него не можеш да кажеш не, пред него не можеш да плачеш... За него винаги трябва да си силна, любяща, опрощаваща... Стискам ти палци да намериш своя път, какъвто и да е той!