Известието казва че темата не е активна от 120 дни. Нищо. Целта и без това е да изплача малко мъка с това писмо. До момичетата които не познавам, и до тези които са били упорити късметлийки и вече имат по едно, две чудесни маймунки вкъщи. Здравейте, за целите на това писмо аз съм Мария.
Мария е средно статистическо дете, на средно статистическо семейство, родено 75та година в Варна. По него време, средно статистически голям град. Първородна рожба на майка акушерка и баща шлосер. 4 години по късно на малката госпожица която е гледана с любов и без баби, поради липса на такива наблизо, и се ражда сестричка. Една такава хубава, пухкава и хилната. Мария е горда кака и упора на мама. Докато малкото е още на 4 месеца, мама заболява - белодробна ямболия и тромбофлебит. Но се случва чудо, час преди операцията с която са щели да отрежат десния крак на мама до горе, визитиращ софииски професор обучаващ студенти напипва малък пулс и така не я остават инвалид с 2 малки деца. Живота продължава!
Няколко годинки се търкулват, на мама момите са ученички. Тя с радост помага с домашните, а те с домакинските. От време на време има строги и недотам строги забележки, ако бележника не дай си боже има нещо по-ниско от 5.5. Има и нерви, че живеят по разпределение и на много тясно, но - живота продължава. В крайна сметка, щом през вратата могат да влязат приятели и има къде да седнат, щом като могат да вземат по една песнопойка и да пеят от сърце докато мама акомпанира с акордеон а татко с цигулка или китара - ЖИВОТА продължава.
Още няколко годинки се търкулват идва 1989. Точно на 10ти Ноември, когато мама и татко празнуват годишнина от сватбата, масата е сложена и на нея - мама, тати и 2те моми. Дърдорят и се смеят на фона на телевизията - Първа програма. (За тези които не са били родени или са били прекалено малки - тогава имаше само 2 програми - 1ва от сутрин до вечер, и 2ра само от 5 до 10 вечерта. ) Тодор Живков излиза и обявява че подава оставка. Изглежда странен, нещо като болен. Следва затишие. Никой не разбира какво става. Малко прибързано и много наивно, спираме да се притесняваме - абе нали не е война - живота продължава!
Една/две години по-късно, в града има толкова съкращения и безработни, че новините за още едно самоубило се семейство, не са вече толкова шокиращи. Няколко завода с по 3,4,5 хиляди работника са затворени. За някой семейства това означава че без работа остават и 2мата родители. Завода където работиха и мама и татко също беше почти напълно затворен. Татко успя да намери нова работа като поддръжка в хотел, а мама като стоматологична сестра в един от многото новоизлюпени частни кабинети където се плащаше супер малко и тя търсеше работа като чистачка в другото време. Беше им болно и за някой работи унизително, но бяха от щастливците - можеха да изхранват и обличат момите си. Живота трябваше да продължи.
В тези трудни времена, единственото плюсово на което се радвахме бе възможността да си купиш хубави книги без връзки. Коледа 1990, една година след промените, беше една чудесна коледа – подаръците бяха по 4 книги на човек. Тоест в нашата къща влязоха 16 нови книги!!! Следващите вечери в къщи бяха много тихи – всеки се свил в различен ъгъл и потънал в собсвената си книга. Има размърдване само за тоалет и чай или кафе. Потъвайки в другия свят, този от книгата, не мислим за този...по-лесно е да мислим че живота продължава.
И ето голямата завършва гимназия. Време е за университет. Приемат я в Англия, но посолството казва твърдо НЕ, независимо че английско семейство гарантира за нея на крака в посолството в София. Госпожицата е съкрушена а мама и тати притеснени, но не се месят прекалено много със съвети. В крайна сметка госпожицата избира туризъм за да не си губи английския. Живота продължава.
Следва гадже – съвипусник. Голяма любов. Любов да, но нищо на около не е сигурно. Момчето е на квартира в града, финансите са трудни за всички но особено за тези които не са от града. Тя дава уроци по английски на деца в свободното време за да искара малко пари, които още вечерта заминават за да могат двамата да пият безкрайно дълго по едно питие в дискотека. Те са само на 19-21 (тя-той). Три години по-късно Мария и да кажем Марин се разделят, малко преди завършването. Причината – тя е готова за семейство и би го последвала в Германия (където той иска да доучва и имигрира), той не е готов. Но, няма как, независимо от сълзите, живота трябва да продължи.
Мария завършва на 21 (полувисше) – ами сега? Записва да доучва туризъм в Търново че поне висше да има, продава понички на Златни за да събере пари за последния изпит към Кеймбридж в Посолството и така лятото след завършването минава много бързо. Септември 1996, изпита е взет и вкъщи в рамка има Certificate of Proficiency in English – да запълни разочарованието че така и не можеше да учи в английската гимназия. А сега накъде? Живота трябва да продължава...
Октомври 1996, приятелка/състудентка на Мария я кани да ходят на кафе след като свърши с интервю за работа в някаква Гръцка фирма, но минава през Мария малко преди интервюто и я агитира да кандидатсва и тя, независимо че не отговаря на изискванията (искат се английски, руски и компютър, а Мария само говори англиски). В крайна сметка отиват на интервю и двете. Когато идва ред на Мария, тя самодоволно заключава наум че интерюиращия по-добре да взима уроци от нея... Обаче следва 2ро интервю, там вижда възможната (бъдещата) шефка. Дребна, фина, гъркиня с много благороден поглед, гарваново черна коса, дълго синьо палто като на ученичка, и от ръкавите се вижда отлично изгладен маншет и бутонели. Тя говори по мобилен който Мария не е виждала до сега. Говори на гръцки, Мария и дума не разбира, но цялата и осанка и глас говори за професионализъм. Мария не знае какво точно прави тази фирма и тази жена, но вече знае че иска да работя за нея. Врото интервю минава, Мария е вече влюбена в новата шефка и чака с нетърпение да се види дали „любовта ще взаимна“. Обаждане още същата вечер и на работа на другия ден – 26ти Ноември 1996. Заплатата – 120 долара. По него време, това е повече от колкото мама и тати заедно изкарват на месец. Мария е супер доволна, така може да помогне на домашните, включая за следването на по малката си сестра. ЖИВОТА ПРОДЪЛЖАВА!!
1999 Мария вече е много напреднала с изучаването на работата и шефката и предлага да я вземе в главния офис в Атина. Тъй като няма гадже и е на 24, то отговора е лесен – куфара е готов! В Атина посрещането е с почести – апартамент осигурен от компанията, чудесни колеги, много работа но бяла обстановка. Мария се чувства щастливка и само се моли да излеза от някъде и заек – разбирай рицар на какъвто и да е кон. Но рицаря се бави, а живота продължава.
2000/Ноември - Мария изкара лоша пневмония в Гърция. Родителите се притесняват много, особено след като болницата изисква информация дали Мария е била болна от туберкулоза. Мария се възтановява напълно, а фирмата харчи време и пари да успее да изкара визи на мама/татко/сестра да дойдат в Гърция да видят „болното дете“ и да изкарат Коледата на гости. Мама и татко са впечатлени – от апартамента, от това че собствениците ги викат на среща като специални гости в конферентната зала за да им обеснят (Мария преводач) колко горди трябва да са с такава дъщеря и тн и тн. И за коледа, освен че Мария прекарва повече от месец болнични, и дават плик – пред мама и тати – с коледен бонус в размер на 2.5 месечни заплати, с специално писмо с благодарностиии... Живота продължава и мама и татко по земята не стъпват от радост...
2004та, рицаря „пристига“ точно преди Коледа и е малко вносен. Тоест не грък – англичанин. Мария е на 29 и за гърците това не е закъснение въобще. Мария и, да речем Джон, решават че ще живеят и ще се женят в България. Все пак семейството е там където е родата и Мария иска да е до мама която да помага с децата които ще се пръкнат. А и Варна е зелена и по хубава от Атина. Добре, 2005 следва представяне на родители, искане на ръка с четене от бележка, покани и сватба 2006. Живота продължава обещаващо.
Обаче парички достатъчно няма, Мария и Джон са на квартира. Той работи 2 седмици в Англия, и почива в Варна останалите 2. Търсят варианти за собствен бизнес. Борят се и се молят да дойде бебето и идеята за бизнес (за да може той да не работи в Англия) не идва. Пречки много – език, манталитет, първоначални инвестиции, нужда от мен а аз трябва да работя на другото/основното място... И живота продължава и тече неусетно.
2010 - Мама заболява – рак. Две години минават в постоянна грижа за най-важния човек и тук не може да се пише и опише какво е да спиш до мама с ръка на гърба и за да си сигурен че диша, и да се радваш на всеки дъх. Отиде си на 60 и ако не беше химиотерапията още щеше да е сред живите. А през всичките тези години, Мария е мама и тати на мама и тати, и се грижи за всички. Джон, да е жив и здрав, и дума не продумва за всички спестявания които биват дадени за здравето на мама, наместо за къщата която искаме да строим за децата си и разрешението за която чакаме.
2013/Януари – Разрешението за къща най-сетне идва 3+ години чакане. Почва се. Нерви, пари и сълзи от нерви. Мария ходи на работа, действа почти като снабдител, преводач, контрола, и тн. Най вече и най-трудно, като субекта между чука и наковалнята (между съпруг и родител който ни помага с къщата). И в един момент Мария не може повече. Повече наистина не може. Токова далече от идилията която иска. Толкова далече. Мария мечтае за проста картинка. 2 деца отпред, мъж в дясно и печка в ляво. Това е то. Нищо повече. Само тази картинка и малко сигурност. А какво стана – вече е на 38 – за момент не е спряла да се учи, труди, пробва. Да разбира, прегръща и помага. А картинката все по-далече изглежда. Следва онази лоша дума с „Р“...документите са подадени...Мария и Джон, след всички съвместни усилия немогат да спасят най-важното – любовта и уважението..или по скоро уважението, защото любовта още я има. И няма мама на чието рамо човек да се наплаче. Няма някой да гушне и да че всичко ще е наред и живота продължава. Може би само шефката – тя казва че ако Мария има нужда да изчезне, може да го направи в който офис в няколко страни иска и веднага. Все пак, живота продължава.
2013/Октомври, Мария и Джон се събират и решават че ще рискуват и налеят малкия остатък от финансите си в къщата, въпреки несгодите. Слава богу, времето позволява и до 31ви Декември, къщата е измазана. Така поне всичкия труд, сълзи и тн няма да отидат подяволите с първия сняг. Джон обещава че веднага ще започнат сериозно с опитите за бебе. Слава богу, живота продължава.
2014, Мария настоява час по скоро да се пристъпва към доктор и, поради фактора време и лоша спермограма – директно към ин-витро. Джон все иска малка отсрочка...Времето тече. Септември, вече няма отлагане. Отиват на доктор. Доктора каза а) Защо сега? и б) Съжалявам, яйчниковия резерв е изчерпан. Мария е в шок. Ридае скрито (да не видят/да не плаши другите в коридора). Ама как така. На гинеколог е ходила само 2 пъти в живота си преди това – 1 път на 20 и седмица преди това да се увери че няма проб, инфекции и тн. Всичко си е ОК. Няма нищо, никога не е имала нужда/болест. Никога не е пила противозачатъчни, никакво хормонални хапчета, никакво аборти. Абсолютно нищо. А сега, доктора казва че края е минал и вече няма шанс. А Мария е все още едно не-пораснало момиче...Едно от многото такива...
Сега тези, по-младите Марии, тези които вече са били късметлиики да се справят с някои житейски казуси по лесно, нека те да знаят че преди да съдят, осъдената е просто едно момиче което не е усетило как годините са минали в борбата за оцеляване. Една от многото дъщери, сестри и дай-боже майки. Една от тях. И една до тях.
Нека има повече любов. Нека има повече българчета. Нека, както майките обръщат повече внимание на болното дете, докато е болно, така и ние да събираме и даваме съчуствие там където най много има нужда от такова. За да може живота да продължи, да успеем да дадем живот и да го изпълним с надежда, да му помогнем да хване живота в ръцете си и продължи...и така ...до края на света (за който помни рефрена от филма....).
Подпис,
Мария, или Ива, или Петя, или Катя, или Рали, или Меги, или Пепи, или Илияна, или Маги, или Ели, или Ради, или Марго, или Вили, или Нези,... всички имена на всички момичета
