Здравейте.
Не знам дали тук мога да пиша, но предполагам, че във форум за емоционална подкрепа мога да намеря полезни съвети.
Търся помощ за да се справя след като загубих двама от най-значимите хора в моя живот, хората които ме отгледаха, моите баба и дядо. Ако кажа, че за мен те са повече от майка и баща няма да излъжа, тъй като те ме гледаха повече от 7 години и винаги ми бяха опора в живота. Загубих и двамата в рамките на две години и няколко месеца. Най-мъчно ми е, че и двамата починаха в ужасни мъки и това допълнително ме натъжава.
Когато баба почина беше неочаквано и жестоко, трудно го преживях, но преживях, започнах нови проекти, съсреодоточих се върху опитите за бебе в срещи с приятели, един вид избягах.
Дядо обаче...преди два месеца му откриха метастази в белите дробове, един месец лекарите търсят рака, объркани изследвания, липсата на които не позволи слагане на морфин, останали бяха само 10% бели дробове. Това, което видях в ковчега не беше той, не беше човека, който познавах и ме отгледа. Беше останал 30кг. човек.
От тогава не мога да спра да плача. Държа се когато съм с хора, дори и с мъжа ми и с брат ми, но понякога останала сама избухвам в сълзи. Знам, че още е рано и че казват, че времето лекува...ами ако не лекува? Не е първият обичан човек, който изпращам, но този път е различно някак си. Сънят ми избяга напълно, апетита го няма, опитвам да водя смислени разговори, като единственото което ми идва на ум е, че искам да се върнат моите обични баба и дядо. Всичко започва да ме дразни. Не мога да се отпусна да се наплача, защото веднага съпругът ми започва да се опитва да ме утешава, да ме разсейва с детето. Аз се избърсвам и преглъщам и се опитвам да не натъжавам бебето.

Това състояние не ми харесва, аз не съм депресивен човек, не са ме възпитавали така. Възпитавали са ме да приемам смъртта като естествен край на живота, да не се плаша от нея, но гледката на отворените ковчези все е пред очите ми и нищо естествено не виждам в тях.

Искам да излеза от тази депресия и приемам всякакви идеи и съвети.

Вени, моите съболезнования.
Намери си време и се наплачи, без утешители. От сърце и душа се наплачи. Не че ще ти мине от раз, но за момента ще ти поолекне.
На мен ми помагаха странни за някои неща. Явно при всеки е различно. Но си намирай време да поплачеш. И това за времето, дето лекувало .... ами мен не ме излекува. Просто с времето свикнах да живея с болката. Няма и ден в който да не се сещам за загубените си близки. Но вече не боли толва силно. Човек е странно същество и свиква с всичко.А и тези загуби са .... неизбежни. Повтаряй си го от време на време.

И аз преживях голяма загуба. Според мен лек няма.
Мъката ме връхлита внезапно и се разстройвам много и трудно идвам на себе си, случвало ми се е да шофирам така. Но си поревавам и после ми олеква.
Чакам времето да помогне. Животът е за живите.

Пеше, моля сподели какви неща са ти помогнали.
Ако искаш и на ЛС може.

Да, може би времето не лекува, а свикваме да живеем със загубата. Въпросът е докато свикнем да не пострада някой около нас или ние самите.
Аз например се усетих, че започнах да говоря и пиша грешно. Слагам думите на грешните места, замествам една дума с друга, която не й е синоним, разбърквам буквите в думите. Просто пръстите ми, очите ми и част от съзнанието ми не работи в момента на 100%. Ами ако забавя някоя реакция към бебето или не реагирам адекватно докато шофирам (затова и от два месеца близо не карам, освен ако не е наложително).
Ей затова ме е страх да се отпусна и да се настрадам, защото в това време съзнанието няма да е на 100% и може да изпусна нещо важно. Вчера напромер не усетих, че водата във ваната на бебето е по-гореща от обичайното.

приеми моите най-искрени съболезнования... смъртта на близък човек е една от най-големите стресове в нашия живот и реакцията на тъга, болка, скръб, отричане, депресия е естествена, нормална. здравият психически човек тъжи, като лека-полека тъгата отслабва. празното място от загубата и свързаната с това мъка никога не изчезват, но се трансформират в едно много по-спокойно изживяване. така че, времето лекува, но и ние трябва да му помагаме. всеки човек си намира своите начини за справяне с мъката. аз често съм писала, че за мен потъването в работа е най-доброто лекарство. при теб може да е друго. може би е добра идея да се консултираш с психоложката, която пише в нашия форум.

Най-искрени съболезнования и от мен!
За себе си забелязвам, че колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам какво съм загубила и на моменти мъката ми се усилва повече, отколкото мога да понеса. Използвам точно тези моменти /когато е възможно / и се наплаквам, настрадвам, говоря си мислено с човека и споделям всичко, което бих казал и "на живо". Помага ми..

Съболезнования за тежката ти загуба!
Плачи! Много, изтощително.Не отмива болката, но носи временно облекчение. Иначе, казват, времето, лекувало. Още не съм разбрала дали е така- вече година и осем месеца откакто загубих майка си не мога да се преборя с болката, но се радвам наистина за това,че тя вече не страда. Мисли така и за обичния ти дядо- вече не го боли, не се измъчва.
Друго, което ми помага е вярата ми, че майка ми, и баба ми , и моят любим дядо са някъде, откъдето ме виждат и ми помагат и че един ден ще бъдем отново заедно. Може и да е налудничаво, но понякога си говоря с тях и това ми носи спокойствие- разказвам им през какво преминавам, какво ми се случва.
Просто отказвам да мисля за тях като за изгубени- те са някъде, където не ги виждам, но знам, че са там.
Нещо такова.
Прегръщам те!

Болката отминава с времето, остава само тъгата, че повече няма да видиш човека и да му кажеш колко много го обичаш. Преди години баща ми почина, 22 дни преди него дядо ми (неговия баща, който тогава живееше при нас), после и свекърва ми и сякаш ужаса се завърна отново. Много тежко преживях нейната загуба, защото спомените за баща ми по погребението и т.н. бяха пресни. След това още 2 погребения последваха, но сякаш бях претръпнала вече...
Справяш се, защото нямаш друг избор, животът продължава. Разсейваш се с приятелите, семейството и се радваш на всеки свой ден, защото не знаеш какво ти предстои на другия.

Моите съболезнования!
Ако имаш възможност потърси компетентна помощ. Явно преживяваш силен стрес. Времето лекува,но не достатъчно. Може и да свикнеш с болката, дори да я заключиш някъде дълбоко в себе си, но след толкова силни емоции съм убедена, че се отключват страхове, които ти пречат да живееш пълноценно.
Стегни се! Ти, бебето ти, семейството ти , имат нужда от теб! Това е живота! Звучи гадно! Просто вярвай, че те вече не страдат!
Противно на всеобщото мнение не се крий когато плачеш! Споделяй болката си! Изливай душата си! ГОВОРИ! Ако се затвориш, проблемите няма да се решат, а ужасните картини и спомени няма да изчезнат. Опитай се да си спомниш всички хубави неща, които си преживяла с тези хора! Разказвай, усмихвай се на всеки приятен спомен! усмивките гонят лошите мисли. Всичко е в теб и ти решаваш как ще продължиш! Ако не можеш сама, позволи на другите(било то близки, приятели или психолози) да ти помогнат!
С най-добри чувства!
Даниела

Благодаря ви за подкрепата, за милите думи.
Ще се събера малко по малко и ще се наплача.
На връщане от погребението накарах брата на дядо да разкаже семейната история и сега започвам да събирам снимки, да сканирам и да разказвам тяхната история. Това ще е котвата на Ники към миналото.

Вени, нещата които ми помогнаха на мен : Първо за майка ми - върнах се на работа на 3 ти ден след погребението. Както каза Джам - работа и да съм сред хора. За да не се отпускам и влизам в руслото на самосъжалението, понеже се познавам и знам, че щях яко да затъна и излизането от тази дупка щеше да е трудно. Другато - некролога ѝ стоеше до входната ми врата 6 години. И аз като лудите на всяко влизане и излизане си говорех с нея. Къде отивам, къде съм била ... ей такива нещица. Освен това четях за не знам кой път "Истории от света на Диска" на Пратчет. Странно може би, но ми помагаше. Къде защото са изпълнени с ирония, къде защото казва и много истини, които не съм разбирала преди. Като това, че ако смяташ че живота е постъпил несправедливо с теб, можеш да извикаш към вселената "не е честно" и тя веднага ще оправи нещата .... ама друг път. И някак разбрах, че някои неща не зависят от нас и от това какво правим. И ни остава само да ги приемем някак и да продължим напред. Просто няма друг начин.
Не особено хубавата последица от тези загуби е че станах малко по-зла и цинична. Но тези неща те променят искаш или не.

жаси, моите съболезнования. Много съжалявам за загубата ти.
Аз загубих баба си преди доста години, и до ден днешен страшно много ми липсва. Сега след загубата на Божидар първите дни бях изпаднала в страшна дупка, не можех и не исках да се примиря със случилото се. Няколко дни по-късно случайно попаднах на едно предаване по телевизия Реалити ето това http://www.google.bg/url?sa=t&source=web&cd=3&ved=0CCsQFjAC&url=http%3A%2F%2Ftv.dir.bg%2Ftv_movie.php%3Fid%3D728&ei=cvBKTbj7OZDvsgaq-eWpDw&usg=AFQjCNG311sorGfLvSGk95VyZD9CrtVlBA&sig2=Dihk760L03SSKJ7ltUj2Hg не знам как и защо, но след това се почувствах много по-добре. Разбрах, (или по-скоро искам да вярвам)че ще се срещна отново със загубените си близки хора.
Другото, което ми помага много е да говоря за това.
Това, което правиш за семейната история е страхотно. 

Аз също загубих баща си преди 2 месеца един месец след това загубих и близка приятелка . И двамата починаха от рак. Особенно приятелката ми си замина в мъки ,цяла година я гледах как бавно си отива а каква жена беше .Стахотна. Последния път неможах да я позная през ноември когато я посетих беше само 30 кг ,пречувствах че няма да доживее до нова година така и стана ,отиде си точно на коледа.

Няма как да се забрави това. Точна рецепта също няма .Аз също страдам защото когато бащами са го приели в болница е искал да ме види но аз тогава не бях в България .Така с него имаме една несъстовла се стреща,много ми е мъчно за това искал е да види само мен.Аз поне знаех че това ще се случи някой ден в близко бъдеще и си мислех че съм подготвена но когато ми го казаха по телефона не се сдържах и изригнах в сълзи .
Времето лекува ,ще видиш че ангажиментите за едно или друго а и като си родиш детенце ,вниманието ще се пренасочи от самосебе си .
Аз също понякога си говоря с тях и така се успокоявам .

Здравей, Жаси! Приеми и моите съболезнования...
Вчера - на 3-ти февруари се навършиха 11 години от смъртта на татко! Отиде си на 60 години, не можа да се наслади на дори ден без работа, не можа да види внуци... сестра ми тъкмо беше забременяла и тя след тежък стерилитет, показа му снимка от видеозона... Как се свиква със загубата ли? Никак, не се свиква, научаваш се да живееш с нея и с годините болката понамалява, повярвай ми... Ходим всяка събота на гробищата, ако пропусна - сякаш нещо важно съм пропуснала, отивам там - запалвам свещичка, помълчавам или поплаквам ... та там се е пренесъл половината град... Бабите и дядовците също си отидоха, някои отдавна, други по-скоро - мъчно ми е, разбира се... само, че бабите ми си отидоха на една почтена възраст - около 80 години, което за нашето общество в момента е химера... Знам, че ти е трудно и мъчно, но виждам, че и твоите баба и дядо са си отишли от този свят с време... Естествено, че ти е болно и мъчно, но си помисли за това, че те са преживели отреденото им време на този свят и освен, че са починали в мъки, преди това са били млади, влюбени, радвали са се на деца, внуци...Ще мине време и ще разказваш с усмивка за тях, повярвай ми. Много мъка има по света - отиват си млади при катастрофи, малки дечица - с тежки диагнози, много болни хора има, много, много... Много говоря за баща си, макар и да е починал преди цели 11 години. На погребението се стегнах, за да организирам всичко и нямах време да плача. Започнах да плача по-късно, по мъничко, с и без причина, да говоря за него с насълзени очи, да разказвам моменти от живота си с него, да гледам снимките... Ще намериш начина да преодолееш мъката, е не цялата, но поне част от нея - погледни какво слънчице имаш в подписа си!  Силно те прегръщам! 
Мише - 

Аз не знаех за баща ми, беше скрил болестта си от мен и майка ми ... Ходеше на лекар сам и казваше, че е добре, ще се оправи и когато точно на Нова година почина беше шок за нас. Ходих на гробището редовно, но дори и да се пренеса там няма да го върна.Само се разстройвах. Не съм го забравила, липсва ми... Но за смъртта възраст няма. Беше на 45г.
Един ден ще разказвам на децата си за него. В спомените ни хората продължават да живеят.

В спомените ни хората продължават да живеят.

Права си. Мисля да напиша някъде в някой дневник технологията на дядо за правене на вино и може би като остарея ще правя и аз.
Писането, говоренето, плаченето и мисленето за него ми помагат да се справя.
Пък и все си мисля, че сега е с баба и са на някое тяхно любимо място и са млади и красиви, разхождат се хванати за ръка, дядо й разказва за Ники и за братовчед му Кики.
Ей такива неща си мисля и гледам съзнанието ми да избяга от другите гледки - на ковчези и гробове.

Момичета, едва ли щях да се справя тази седмица без вас
Благодаря ви от сърце, за пореден път се убеждавам, че във форума може да намериш повече приятели и повече разбиране, отколкото извън него.

Пък и все си мисля, че сега е с баба и са на някое тяхно любимо място и са млади и красиви, разхождат се хванати за ръка, дядо й разказва за Ники и за братовчед му Кики.

Този филм го бях гледала преди много време, но миналото лято, преживявайки моята загуба, го гледах отново и намерих надежда и утеха.
http://www.imdb.com/title/tt0120889/

Моите съболезнования.
Времето лекува, но празнотата остава. И близките ни винаги ще са в сърцата ни.
Преди 9 години загубихме баба. На панахидата за 40 дни на баба почина и татко. А брат ми имаше рожден ден.

Жаси ,Раждането и смърта са естествени процеси и също това е пътя на нащия живот
Просто го гледай по филосовски ,няма как да си роден и да не си отидеш от този свят .
А начина по който си отиваш е съдба .Да всички емоци които те владеят давай им воля ,-помага но небива да е непрекъснато ,трябва да си намериш по-аггажиращи ума и съзнанието неща.