Здравейте.
Не знам дали тук мога да пиша, но предполагам, че във форум за емоционална подкрепа мога да намеря полезни съвети.
Търся помощ за да се справя след като загубих двама от най-значимите хора в моя живот, хората които ме отгледаха, моите баба и дядо. Ако кажа, че за мен те са повече от майка и баща няма да излъжа, тъй като те ме гледаха повече от 7 години и винаги ми бяха опора в живота. Загубих и двамата в рамките на две години и няколко месеца. Най-мъчно ми е, че и двамата починаха в ужасни мъки и това допълнително ме натъжава.
Когато баба почина беше неочаквано и жестоко, трудно го преживях, но преживях, започнах нови проекти, съсреодоточих се върху опитите за бебе в срещи с приятели, един вид избягах.
Дядо обаче...преди два месеца му откриха метастази в белите дробове, един месец лекарите търсят рака, объркани изследвания, липсата на които не позволи слагане на морфин, останали бяха само 10% бели дробове. Това, което видях в ковчега не беше той, не беше човека, който познавах и ме отгледа. Беше останал 30кг. човек.
От тогава не мога да спра да плача. Държа се когато съм с хора, дори и с мъжа ми и с брат ми, но понякога останала сама избухвам в сълзи. Знам, че още е рано и че казват, че времето лекува...ами ако не лекува? Не е първият обичан човек, който изпращам, но този път е различно някак си. Сънят ми избяга напълно, апетита го няма, опитвам да водя смислени разговори, като единственото което ми идва на ум е, че искам да се върнат моите обични баба и дядо. Всичко започва да ме дразни. Не мога да се отпусна да се наплача, защото веднага съпругът ми започва да се опитва да ме утешава, да ме разсейва с детето. Аз се избърсвам и преглъщам и се опитвам да не натъжавам бебето.
Това състояние не ми харесва, аз не съм депресивен човек, не са ме възпитавали така. Възпитавали са ме да приемам смъртта като естествен край на живота, да не се плаша от нея, но гледката на отворените ковчези все е пред очите ми и нищо естествено не виждам в тях.
Искам да излеза от тази депресия и приемам всякакви идеи и съвети.