Да  така е и аз съм открила това и то противоречи на схващането че ако нещо искаш прекалено силно то се случва .Да ама не. Точно обратното става. Имам един пример,може би не е съвсем подходящ но.
Имах едно цвете ,отглеждах го с голямо внимание и правех всичко по гнига .Грижих се да цъфне 6г а то все неискаше накрая започна да изъхва и аз го изнесох преди година на плошадката на етажа. Там е тъмно ,студено никой не го полива,само чистачката му хвърля по малко мръсна вода ,изглеждаще като болно и изъхнало . Обаче взе че цъфна и то как ,цялото се отрупа с цветове ...
незнам какъв е извода но явно че нетябва да се иска толкова силно или дори въобще.
Незнам ако проблема е прекалено сериозен дали трябва да се остави да се реши от самосебе си ,Невярвам и как тогава да не мислим . Или по-скоро да си казваме -че не искаме дете за да вземе да се случи. Просто и аз незнам

Немога да разбера едно момичета.....Защо докато едни се молят ден и нощ за детенце,други съдбата ги дарява,а те ги изхвърлят по кофи,домове и къде ли не???Ква е тая справедливост???Ква е тая ирония на съдбата...

И аз това се чудя, но това е живота - тежък и понякога доста гаден.
Имам едни приятели сега разбраха че бременеят и ........умуват как да го махнат.
доста несправедливо, но никой не е казал че живота е справедлив.

Зарина хубава история за цветето, но не ми се вярва с бебето така да се получи според мен е загуба на време. А аз не бих могла да си кажа че не го искам и наистина да спра да го искам. То е по-силно и не мога да се откажа както бих могла да се откажа от надеждата че цветето ще цъфне. Мисля че трябва да се научим да живеем с тази болка а не да я подтискаме и така да се задълбочава още повече.

Права си но нали и ти виждаш ,какво показва живота.Тези които не го искат го плучават .То може би от тяхна страна живота не е справедлив ,защото не го взимат за толкова важно и значимо .А ние които искаме го нямаме и си удряме главата в стената.Мога да кажа че след 14 г борба съпроводена с много неудачи и тежки ситуации които съм преживяла за мен надеждата си отиде .Няма от къде да почерпя сили за да си повярвам и да продължа с борбата.Може би големите надежди които близки и лекари са ми давали че ще стане не само че не се оправдаха ,напротив тази вяра ме изчерпи до такава степен че не ми остана нищо за което да се захвана . Ето така умира надеждата,а с нея и вярата и така свикваш и приемаш действителноста,така се отрезвяваш и ясно разбирашш че това няма да ти се случи.Понякога си мисля за да излезна от тежките мисли ,че може би Господ ни е наказал но и ни е благословил ,да не изпитваме трудностите и да гледаме страданията на нашите деца през които евентуално биха минали .Чесно незнам какво да мисля .КОе е по-доброто...

Може би човек трябва да знае и кога да слага точка и да продължава нататък живота си с деца или без, семеен или без....никой не си избира сам да върви по по-различни пътеки от нормалния курс на живота, но се случи и не смятам, че съм виновна затова,макар и аз да съм минала по онзи път когато се чудих какви грехове имам, че така съм наказана ...от тази година нататък съм решила да приемам нещата такива каквито са и незасимо, че няма да спря процедурите засега,вече няма и да слагам толкоз напразни надежди и емоции...каквото дойде,дойде и ще реагирам спонтанно според обстоятелства Дотогава правя това което мога най-добре,продължавам да бачкам и единственото за което се моля вече е да сме живи и здрави:)

Ваня, след самообвинението идва примирението .Така е минах през това преди около 2 години не се забравя но почва да ти става все едно . Точно както го каза според ситуацията.Освен това започва да ти харесва и по-безгрижния живот.

Имах едно цвете ,отглеждах го с голямо внимание и правех всичко по гнига .Грижих се да цъфне 6г а то все неискаше накрая започна да изъхва и аз го изнесох преди година на плошадката на етажа. Там е тъмно ,студено никой не го полива,само чистачката му хвърля по малко мръсна вода ,изглеждаще като болно и изъхнало . Обаче взе че цъфна и то как ,цялото се отрупа с цветове ...

Вярвам, че ако човек желае нещо истински...чисто, с цялото си сърце и любов, на която е способен - то ще му се даде.
Ако гледаш цветето само за да краси дома ти с цветовете си, може и да не цъфне.

Не ме разбирайте погрешно, ясно е, че ако жена без тръби мечтае истински да забременее, без АРТ, няма как да стане.
Ако жена без яйчници истински желае да види своя генетичен материал, няма как да стане.
Но ако мечтае да бъде родител, да отгледа дете и да го дари с любовта си - това може да се случи.

Дано не се обидите, че пиша в темата .

Raissa777,

 

Не ме разбирайте погрешно, ясно е, че ако жена без тръби мечтае истински да забременее, без АРТ, няма как да стане.
Ако жена без яйчници истински желае да види своя генетичен материал, няма как да стане.
Но ако мечтае да бъде родител, да отгледа дете и да го дари с любовта си - това може да се случи.

Да де, това е така, но в случая е ясно, че жената не може да има собствено генетично дете, има своите терзания и не знае как да продължи.
Дано да успеем да и помогнем как да се ориентитра в собствените си страхове, мисли и чувства и как да продължи...

Да Танита, абсолютно съм съгласна...

Човек не може да си представи колко болка може да понесе, докато не му се случи .
Мисля, че в подобен момент човек трябва да изживее мъката си, да мине време за да приеме нещата и тогава вече да продължи напред. Всеки човек е различен и по различен начин ще мине през този път.
Аз , доколкото се познавам, в такава ситуация ще се срина жестоко, ще вляза в дълбока дупка и ще се затворя, сама. Ще ми трябва много време да се осъзная, но в един момент просто се сблъскваш с една реалност, която няма как - трябва да приемеш и да продължиш. А и сълзите пресъхват, остава празния поглед.
Когато избереш някакво решение за себе си е по-лесно, решил си и гледаш само към целта, без да се ровиш в раната. Тогава някак всичко изглежда по-добре, защото надеждата се връща.

Има една приказка, че на едно магаре му се слага толкова багаж, колкото може да понесе. Ако това е вярно, всяка жена минаваща по този път е достатъчно силна за да преживее болката си ...само трябва да намери тази сила в себе си.

Има една приказка, че на едно магаре му се слага толкова багаж, колкото може да понесе. Ако това е вярно, всяка жена минаваща по този път е достатъчно силна за да преживее болката си ...само трябва да намери тази сила в себе си.

именно, понякога си мисля, че се е случило на мен, за да се преборя с него. и се оказа, че мога.

Или казано по друг начин: Бог не ни праща повече неволи, отколкото можем да понесем.
Раиса е права, че човек не знае колко силен може да бъде, преди силата му да бъде подложена на изпитание. Просто всеки по различен начин се справя и с мъката, и с болката. А проблемите са нерешими само дотогава, докато не намерим решение за тях. Да, решението понякога се налага да бъде компромисно, изборът е труден... А път към щастието винаги има, на моменти трънлив, осеян с препятствия, но го има!

моето магаре не може да носи повече
Трябва му малко почивка, но лошото е че не ми я дават тая почивка
Проблема не е че аз не мога да бъда биологичен родител, а партнъора ми.
Винаги съм искала децата ни да приличат повече на него, но сега е невъзможно
Тревожи ме че хората ще търсят прилики, и така ще го нараняват а в тази ситуация какво да направя ..... Ще замълча ... тогава може да се издам, или да продължа театъра .... а тогава може да засегна човека до мен. Това ми изглежда неизбежно всеки търси прилика между родителите и детето, дори и аз съм го правила.
Не мисля че е нужно някой освен нас да знае че детото е от донор.
Ами ако няма никаква прилика между нас и това се коментира.......определено ще ме върне към тези тежки моменти. Тези терзания изглеждат незначителни но не мога да ги подмина.

Аз си мислех, при донорството се избира материал сходен с белезите на реципиентите.
Ако греша....съжалявам .

Mechtatelka- ще ти дам един пример, с приятелско семейство. Мъжът е тъмнокос, тъмноок, жената също. Не са имали репродуктивни проблеми, детето си е тяхно, не е имало "помощ от приятел". Дъщеря им, да им е жива и здрава, е русокоса и зеленоока. Просто гените на някоя баба са се оказали доста силни.

А и Вали е права, при донорски материал се търси сходство във външните физически белези. Освен това, вие сте "късметлии" (прости ми за израза), защото при вас се търси донор мъж, и има много повече донори, отколкото при донорството на яйцеклетки, съответно и изборът е доста по-широк, много по-лесно ще се намери донор, чиито физически белези да са сходни с тези на половинката ти.

Виж, при донорки на яйцеклетк...

Мечтателка,
може би трябва да обсъдиш тези неща с половинката ти...той как би се почуствал, каква реакция очаква от теб. Трудно е, но вие сте тандем и ще решите тези въпроси заедно.

Хората постоянно търсят прилики, особено при бебета. Досадно е каквито и да са коментарите. Факт е, че и аз понякога го правя...то някак е като за "добър ден" . В смисъл, хората не влагат толкова замисъл в думите си, колкото просто е в реда на нещата да го коментират.
Има семейства, в които приликите са очевидни между родители и деца...но в повечето случаи няма ( поне по мои наблюдения ).
Майка ми е ниска, баща ми висок - аз съм по средата. Майка ми е с кафяви очи, баща ми със сиво-зелени, аз съм с кафяво зелени. Нито веждите ми, нито устните, нито формата на очите, нито носа ми не са като на някой от родителите ми.
Преди години ми казваха че приличам на майка ми, сега ми казват че приличам на баща ми...май само за да кажат нещо. Приличам на себе си и това е.

Имаме роднини, двамата са с кафяви очи, а двете им дъщери - със сини. Това от генетичка гледна точка е голяма рядкост и наистина изглежда странно  Всички се заглеждат, коментират какви хубави очи имат децата и до там.
Като видя дете с родителите му се радвам на детето, мога да загледам дали прилича много на някой от тях, но дори да не видя никаква прилика, никога не ми е минавало през ума дали е осиновено, дали е 100 % техни гени и т.н. Понеже, в крайна сметка - какво значение има...нали детето е тяхно и те са родителите му.

Mechtatelka- ще ти дам един пример, с приятелско семейство. Мъжът е тъмнокос, тъмноок, жената също. Не са имали репродуктивни проблеми, детето си е тяхно, не е имало "помощ от приятел". Дъщеря им, да им е жива и здрава, е русокоса и зеленоока. Просто гените на някоя баба са се оказали доста силни.

А и Вали е права, при донорски материал се търси сходство във външните физически белези. Освен това, вие сте "късметлии" (прости ми за израза), защото при вас се търси донор мъж, и има много повече донори, отколкото при донорството на яйцеклетки, съответно и изборът е доста по-широк, много по-лесно ще се намери донор, чиито физически белези да са сходни с тези на половинката ти.

Виж, при донорки на яйцеклетк...

Рали е напулно права - при донорството на сперматозоиди - го правиш по каталог и имаш избор, така че ще го докараш на външни белези, а и не само на външни - има образование, интереси май...
Така че, този твой кахър мисля, че ще се окаже бял
А ние с донорските я. ще казваме, че прилича на съседа Мен външните не ме вълнуват толкова...
Майтап - да не се обиди сега някой!

Mechtatelka, Относно твоите притеснения , Дали някой няма да разбере че детенцето не приличало на мама или на тати.
Имах една приятелка .Тя правеше кариери и въобще не искаше да се жени. Да успя .На 40г реши да се жени и го направи а таткото беше тогава на 56г .Разбраха че има някакъв проблем и те по най-бързия начин осиновиха бебенце . Много скоро след това тя забременя  естествено и родиха момиченце. Разликата между двете е само 1 година .Когато ги видя винаги бъркам осиновеното за тяхно а тяхното за осиновено. Незнам защо но осиновеното има характерни черти на таткото. А тяхното е някак си смесено и не мога да кажа на кой прилича.
Друг е въпроса какво ти влагаш в това разпознаване ако недай си боже някой ти каже че детето ти прилича на теб а пък ти си знаеш че не е така или обратното ,дали ще се почувстваш засегната. За да си изградиш така да се каже защитен щит срещу неприятното усещане за казани неща ,трябва много да си наясно със себе си т.е. кое точно те тормози ,само така ще намериш правилния начин да не се почувстваш уязвима. Намери това което точно те тормози.

Хайде и аз, да си кажа все ми е едно на кого ще прилича детето по-важното е да го има!
Нали, затова се борим всички
До авторката, мила ти си щастливка, че проблема е за донорството на сперма (не ме разбирай погрешно щастлива, че не си с ИЯР там и въпроса е по-сложен и вътрешният мир идва по-късно, поне при мен беше така ), Танита е права, там избора е голям, друго яче стои въпроса с дон. на яйцеклетки. Изборът (белези) там, стои на последно място!
Какъвто и да е проблема ни, ние няма да спрем да се борим за да постигнем мечтите си! Защо ли, ами аз мисля защото сме жени иии просто сме устроени така )

Dess права си и аз това си казвам и се опитвам да се утеша с мисълта можеше да е и по зле, но не се получава. Думата никога ме депресира. А около мен само за бебета се говори и някой ей така случайно станали и тогава си казвам е можеше и при нас нещата да са по-добре и така кръга се затваря.
За момента и аз не мисля как ще изглежда но мисля за далечното бъдеще и емоциите които ще преживеем, просто съм такъв човек че ако нещо не зависи от мен и не мога да го променя се тормозя психически, може би съм твърде слаба
Един познат /мъж/разказваше за раждането на сина си и вика: не можеш да си представиш чувството като го чуеш да изплаче и знаеш че ти си го създал и това е твоето дете, само като имаш можеш да разбереш за какво говоря. Е да ама тук се появавя пак едно никога.  не знам в този момен дали ще има значение чии гени носи това дете.
Гледате ли стъклен дом? Там пресъздадоха всичките ми страхове, в следващия епизод се заформя да пресъздадат и най-големия ми?

Извинете ме малко объркано стана, но като се опитвам да си изразя чувствата винаги губя дар слово