Здравейте, г-жо Савова. Днес си правих кръвен тест за бременност, след първи опит инвитро по фонда. Отрицателен е. Мисля, че психически бях подготвена за такъв резултат, но се оказа че не съм. Объркана съм, знам че трябва да продължа напред, но съм обезверена... Много малко хора от близките ми знаеха за процедурата, и сега ги избягвам не искам да раговарям с тях и да ме съжеляват. Може би са ми нужни няколко дни, да приема нещата... Доктора ме посъветва отново да си подам документите към фонда дори веднага и аз се съгласих. Трябваше да изчакаме няколко минути. Чаках, чаках, чаках... и си тръгнах. Не исках никой да става свидетел на мъката ми...

Вместо да ги избягваш е по-добре да разкажеш на някого, колкото повече трупащ мъката в себе, си става по-зле. Не се затваряй в себе си, твоите приятели просто искат да ти помогнат с каквото могат, друг е въпроса че не си дават сметка какво точно изживяваш.

   Здравейте, искам да затворя мислено темата за мъжкия пол временно, тъй като нямам отзвук от sangrеa и така обсъждането няма посока. Ако има конкретен проблем – ОК, но дотогава просто няма смисъл. Резултатите са очевидни: почти няма изказване, в което някой да не се споделя, че е бил жертва на полова дискриминация или да не предпочита мъжкия пол. Няма пряка корелация между двете - тези, които споделят, че са ги пренебрегвали заради момче да споделят, че самите те предпочитат момче, но какво предпочитат жените тук и сега е очевидно. Колкото и малка да е извадката, тя потвърждава личния ми опит в работата – като цяло, жените искат да "имат" момчета. Това, пак казвам, не личи така явно в популацията на хора с репродуктивни проблеми, но тя по нищо не се различава от тази на естествено забременяващите. Дори опитът да дадем примери за толериране на момичета по пол бе неуспешен. Вероятно защото са малко. С това как да убедя sangrеa, че на „несправедливостта” не трябва да се отговаря с личен пример, защото се превръщаме в това, от което се плашим? Оставям без коментар. Благодаря още веднъж на Jbrul за помощта.
   Продължавам по същество.

Здравейте. Имам нужда от помощ и съвет, свързан с отношенията с дъщеря ми. Тя е на 5 години и напоследък проявява агресия вкъщи, само срещу нас с баща й. В друга среда е тиха, свита, кротка и усмихната, а вкъщи се държи безобразно. Доскоро се държеше лошо най-вече с баща си, а сега и към мен. Удря, крещи. При нея имаше известно закъснение в развитието по неустановени причини, но по-късно прохождане, по-късно проговаряне и т.н. Разбирам, че нейната неувереност или по-скоро чувството, че няма общ език с децата на нейната възраст (доскоро), е предпоставка за натрупване на някакъв вътрешен гняв, но и ние трябва да оцелеем все пак. Винаги е била невероятно упорита, взискателна, изискваща всичко да става по нейния начин. Абсолютен диктатор вкъщи и най-чаровното, сладко и усмихнато дете навън. Вероятно вижда отношенията между децата в градината -как се решават нещата с викове, юмруци и т.н. и го пренася вкъщи, в средата, в която се чувства уверена и спокойна, но става вече нетърпимо. Не помагат нито наказанията, нито поощренията на доброто поведение. Моля ако можете да ми кажете какво бихме могли да предприемем, за да се справим с тази агресия. Вече говори много и общува и много повече с всички, но проблемът вкъщи остава. Не съм срещала досега дете с такава воля, като нейната. Признавам си, че не мога да се справя с нея. Знам, че трябва с добро, опитвам се да обяснявам, но когато си е наумила нещо, няма сила, която да я накара да си промени решението, ако сама вътрешно не е убедена в това. Не можеш просто да я залъжеш с нещо. Изчела съм много книги свързани с детската психоанализа, но нейният характер е уникален. Умна, чувствителна е, може да бъде най-чаровното дете ако пожелае, но всяка емоция при нея е взривоопасна, ако не се вмества в представите й. Преди време се консултирах с психолог, според който това, че давала израз на емоциите си, е много добре и би било по-притеснително, ако не е така. Съгласна съм, че за нея е добре, но и ние трябва да оцелеем покрай нейните емоции. Ще Ви бъда благодарна за всяка насока и за всеки съвет.   

   Съгласна съм с колегата, че всеки трябва да изразява чувствата си, защото в противен случай те не се преработват, но проблемът тук не е в израза на чувствата, а в самите чувства. Никой не иска детето да подтиска емоциите си в името на мира, нали? Затова трябва да се подходи „Защо детето има такива чувства?”, а не „По какъв начин изразява тези чувства?” Т.е. – изхождаме от причината, а не от следствието.
    И трите евентуални причини – за леко забавеното развитие, за имитацията на децата в детската градина и за волята й – за мен са незадоволителни по различни причини. Освен това, и при трите има примери на деца в такива ситуации – които проговарят и прохождат по-късно, които ходят на детска градина и които имат силна воля – но не променят поведението си по този начин. Не в тези причини се крие разковничето. За първата съм с особено мнение – тя би могла да бъде спомагащ фактор, но не и основна причина. Ако е само тя, то агресивното и налагащо се поведение на дъщеря Ви вече би трябвало да е отшумяло.
   Причината трябва да търсим в семейството. Неведнъж е ставало дума, че членовете на една фамилия реагират на принципа на скачените съдове. Това означава, че дадено типово поведение на един член от семейството автоматично предизвиква друго типово поведение на друг член. В терапевтичен план – че дадена промяна на поведението предизвиква друга промяна в друг член. (Следователно – има надежда.) Това важи с особена сила за децата. Те са отражение на родителските отношения. Но не на огледален приницип – например, родителите се карат – детето става агресивно. То дори най-често се затваря в себе си и губи естетвеното си умение да изразява чувствата си. Децата се променят не на принципа на отражението, а на принципа на продължението: дадена родителска схема бива довършвана, продължавана от детето. Например: те са студени един към друг - детето се опитва да ги скара. Детето пише логичното продължение на сценария, което родителите не са в състояние да съградят, но чиито основи полагат. И виждайки едно неадекватно детско поведение, веднага можем да съзрем дисфункционалните родителски модели.
    Тук по никакъв начин не мога да се задълбоча, защото не познавам отношенията във Вашето семейство. Губи ми се най-важната информация. Всеки средностатистически терапевт, дори и да не е фамилен, би трябвало да се насочи към Вашите семейни  отношения. С което не казвам, че те са дисфункционални, а че някакви техни особености влияят на детето Ви. Възможно е наглед стабилни отношения на доверие да са свързани с нездраво детско поведение, защото детето е лакмус за пробиви в доверието.
    След като Ви казах в каква посока мисля, че е редно да търсите, стеснявам още повече периметъра - доверието. По принцип здравите, „добри”  деца имат стабилно изградено базисно доверие. Базисното доверие представлява „доверие към света”, сигурност в действителността и е много, много важна основа за стабилен идентитет и психическо здраве по-нататък. Формира се в кърмаческа възраст чрез отношенията с майката. После кръгът се разширява и доверието се прехвърля и към други обекти. Всичко това е възможно най-просто казано. За да задълбоча идеята, че някъде нещо с доверието в семейството вероятно не е наред.
    С това не Ви помагам да разрешите проблема, а да го формулирате. Формулировката  обаче е половината от решението му. Възможностите (информацията, която имам) е дотук. Надявам се все пак да съм Ви полезна. Поздрави!

Здравейте, г-жо Савова. Днес си правих кръвен тест за бременност, след първи опит инвитро по фонда. Отрицателен е. Мисля, че психически бях подготвена за такъв резултат, но се оказа че не съм. Объркана съм, знам че трябва да продължа напред, но съм обезверена... Много малко хора от близките ми знаеха за процедурата, и сега ги избягвам не искам да раговарям с тях и да ме съжеляват. Може би са ми нужни няколко дни, да приема нещата... Доктора ме посъветва отново да си подам документите към фонда дори веднага и аз се съгласих. Трябваше да изчакаме няколко минути. Чаках, чаках, чаках... и си тръгнах. Не исках никой да става свидетел на мъката ми...

    Честито Рождество! Днес е най-добрият ден, в който да се обърна към Вас.
    Разбира се, Ledena_luna, както винаги е права - опитвайте се да казвате на близките си за нещата, от които се страхувате, които Ви тревожат и които очаквате – добри или лоши. Притесненито, че другите хора стават „свидетели” е напразно – те така или иначе знаят, но вместо да изразят добрите си чувства, (не съжаление), се притесняват от Вашата реакция и също се затварят в своите колебания и страхове. Опитайте да признаете честно пред себе си и пред някой близък нещата, които Ви вълнуват, така е по-лесно. Близкият човек обикновено е единственото, което имаме, не е нужно да го отблъсквате, той Ви обича и иска да Ви помогне. Той е с Вас.
    Отлично познавам чувството на празнота, което ме е обземало по това време на годината. Неминуемо Вие ще имате такива настроения, но те са плод именно на това затваряне в себе си, за което ми говорите. То минава. Надеждата, която остава, за да Ви крепи и в следващата година обаче, е заради това:
     Пътят, по който вървим, е дълъг. Той е прастара, библейска история. Не сме първите, не сме и последните. Ние сме едни от многото. Този път е утъпкан. Има много, много хора, които мислят за Вас и Ви обичат – някои умеят да го показват, други – не. Показването нищо не значи обаче. Не бива да им се сърдите, те Ви обичат. Има и други – непознати – които се сещат отвреме навреме за Вас и Вашата болка, а щом е така – и те Ви обичат. Има и трети – които не знаят за нея. Те не са длъжни да знаят, те носят  своите собствени кръстове, за които Вие не знаете. Така че сте квит със света. В момента нямате дете, но утре няма да имате друго. В момента много хора имат деца, но нямат това, което може би днес Вие имате, най-ценното – любовта. Светът е в равновесие, не го насилвайте, той знае как, кога, защо.
      Единственото, което остава в слачаи, в които „как, кога, защо” не зависи от Вас, е да вярвате. Наистина няма жена, която много да иска дете и да няма – все това повтарям  . В края на краищата Вие ще имете дете, това е сигурно. Тогава за какво да вярвате ли? За другите. Защото многобройните жени със същата съдба също мислят, че са сами. А не са. Някой някъде мисли за всяка, но тя не го знае. Кажете на някоя, че й желаете с цялото си сърце да има дете. После някоя ще отправи същата молитва и за Вас. А когато имате дете, няма да знаете на кого точно да благодарите, защото не знаете кой е отправял безсмъртните мисли на вярата, надеждата и любовта към Вас. Тогава няма да има значение, защото вече ще знаете, че светът е кръговрат и всичко се връща. Няма смисъл да чакате, направете това, от което сега се нуждаете самата Вие, за някой друг. Дайте надежда, ако Вие я нямате!
      Заради Вас днес се замислих за създателите на ин витро метода - сър Робърт Едуардс и Патрик Стептоу, наложили го при огромна обществена съпротива. Нима те са познавали Вас или мен? Но ние им благодарим, защото Рождеството в нашите домове нямаше и няма да се случи без тях. Какво остава на нас? Да се радваме, че живеем в това време, на това място. Отрицателният тест е време за размисъл, време за събиране на сили за най-хубавото, което предстои. И докато го чакате – да помислите за другите, пределно затворени в собствената си болка. Която може да не е толкова голяма - ако просто кажете две думи. Живейте сега! Честито Рождество Христово!

   Здравейте, момичета! Получих ЛС със следното съдържание, но по молба на потребителя запазвам анонимността му:
"Здравей Ваня!
Моля за съвет. Позната на мой приятел (по-точно дъщеря й) е загазила с наркотици. Момичето е на 21, синтетика и амфети ползва.
Търсим лекар, психлог и препоръки за лечение.
не пускам във форума нарочно, не искам да излизам с ника си, за да не се окаже, че е момиче на пишещо тук момиче.
Ако прецениш, пусни ми поста някъде, ще е полезно да развием такава дискусия. Всеки от нас се е сблъсквал с наркотици или пострадал от тях.
Поздрави!"
    Разбирам това като молба за съвети по-скоро към вас, отколкото към мен, защото мисля, че момичето търси споделен личен опит, а не единично професионално мнение. Надявам се да сме й полезни, темата е отворена:) Поздрави!

От скоро със съпруга ми обсъждаме как и кога да започнем разговор на тази тема със сина ни, който е на 8. Повярвайте, това е най-  големият страх, който изпитвам.

Ако сметнете за нужно, може да отворим отделна тема.

Аз като страничен наблюдател на такъв случай само мога да кажа, че нищо и никой доктор не може да спре зависим ако той сам не пожелае.
И колкото и да ни е трудно да възприемем негативите, които носи зависимия за себе си и околните, не бива да го оставяме социално изолиран.

 На работата на мъжът ми одисеите със  зависимо момче продължиха 5-6 години.
Като му свършеше заплата, започваше със заемите от колеги, после пристъпваше към личните им вещи - пари, нови дрехи, обувки, часовници и т.н.
Крадеше скъпи работни инструменти и ги пласираше за доза.
За покъщнината на родителите му се отнася същото.
Оставяше си работата и в работно време се затваряше в толетните и после вече негоден за нищо. Не идваше въобще на работа като се случи да е много надрусан.

Като се прибереше мъжа ми преджобен за кой ли път /а се случвало в един и същи ден да му иска пари на заем, мъжът ми му дава, и после го преджобва още един път/, аз ядосана съм го питала защо не го изгонят, защо го покриват и му вършат работата?!

В отговор с типичното си великодушие мъжа ми казваше - "знаеш ли  на колко много хора  не им е там мястото и ако вземем да го отлюспим той няма да се оправи, ще затъне още повече, сега поне има заплата за харчене и после от нас ще си взема и ще преживява"
Аз гледах на тези обяснения , по-късно го разбрах какъв смисъл влага.

През тези 5-6 години се налагаше да го освобождават от работа с месеци и после пак го вземаха. И всичко продължаваше по старому, уговорки и обещания, уж проблясъци....
Ходене в комуна в чужбина, и след месец всичко отначало. После по някое време умори баща си /човека си отиде от притеснение/.

Пак го изпратиха в комуна в чужбина, върна се, взеха го пак на работа
Аз все питам "започна ли?", мъжът ми вика с равен тон "вече си е добре".
Минаха се около 6 месеца. Беше есен  и си търсех обущар да ми смени капачката на ходилото на три чифта почти неносени ботуши. Един ден мъжът ми вика "утре приготви ботушите М. ще ги оправи, има материали останали от баща му."
Аз скочих, викам си тоя моят от наивност оглупя, запънах се, той ми вика "не може, трябва да му се покаже доверие, в най-лошия случай ще останеш без ботуши".
След три дни ботушките се върнаха при мен , много добре подковани Викам  "ей, да вземеш да го почерпиш", мъжа ми вика предложих му, но ми отговори - "колко пъти всички сте ми давали и аз съм ви крал, добре че не ми пазите сметките".

Вече минаха почти две години и този убавец /като изязал от картина е и така ме беше яд как може да си причинява всичко това/ взе че се вразуми и булка си намери

голямо отклонение му дръпнах , но за себе си  с този  случай разбрах, че не е лесно, искат се много усилия и търпение  от всички.

     Това е първият ми социален текст и като такъв, засяга и лекарската общност. Продиктуван е от 7-годишни наблюдения в областта, но е вдъхновен от дочута скоро по ТВ реплика, че в ситуация на трансфер ролята на психолога е да успокои пациентката.
     Е, не е вярно. Тази роля се полага на клиничния социален работник. Той е човекът, който работи с тревожността (и страхове) преди, по време и след медицинските манипулации. Добре е той да е квалифициран в сугестивен или телесно-ориентиран метод, но е важно и самият той да е с преобладаващо флегматични конституенти на темперамента .
      Втората му важна функция е да осъществява вътрешната комуникация между пациентите и медицнския екип на оперативно, действено ниво . Тук той работи изключително тясно с лекари и акушерки, дава обратна връзка, съветва и изпълнява инструкции. Знаем, че напрежението в пациентите често се проявява в социално неприемливи реакции. Подчертавам, реакции. Т.е. – избухването не идва от нищото.
      Третата му функция е да подпомага комуникацията между пациентите, които, особено в чакалните, обменят страхове, подхранващи и възбуждащи всички тревожни и депресивни процеси, независимо в колко латентна фаза те са в момента. Неслучайно едно от най-честите оплаквания от страна на пациентите е за „натоварване” и „обременяване” при принудителни контакти с други пациенти. Механизмът на идентификация е един от най-мощно работещите при хора с репродуктивни проблеми и самото случайно възприемане на иформация за чужд брой яйцеклетки, видове лекарства и пр. влияе изключително негативно върху доверието в процедурата и чувството за вина.
     Дотук – на организационно ниво. Четвъртата му и според мен, най-важна роля, е на процесно ниво: улавя симптоматика, нуждаеща се от психологическа помощ. Тъй като той е човекът, работещ ежеминутно с чувствата на хората в непредсазуеми ситуациии на обрат, той трябва да схване по-големия проблем, да изгради доверие с пациента и да кооперира в процеса на психологически консултации или терапия, в зависимост от нуждите. Неслучйно, едно от също често срещаните оплаквания е за чувство за „конвейерност”, за отношение като към бройка, част от фабрично производство. Не, думите ми не са пресилени, това е едно от най-негативните масови усещания в клиниките, по думите на пациенти.
     Виждаме, че ролята на този човек е ключова, защото той построява всички комуникационни канали в терапевтичния процес. В клиниките обаче се подценява ролята на този специалист с идеята, че по-дружелюбна акушерка върши същата работа. Т.е. –  всичко казано дотук се заменя от думата „дружелюбност”. Следователно, всички трябва да са дружелюбни, защото те се сменят.
     Работата на клиничния социален работник има много общо с психологията, но тя не е същинската психологическа работа. Психологическата работа се разделя на две: терапевтична (върши се от обучен в дадено направление психотерапевт) и консултативна. Терапевтът работи колкото е необходимо с пациента или двойката, т.е. – може и дългосрочно. Психологът консултира. Консултацията е най-често срещаната и предпочитана форма на психологическа помощ, защото е краткосрочен метод (8-12 срещи). Консултирането цели: 1)формулировка на проблема (често те са много, но трябва да се извадят решаващите и често заявката на пациента не съответства на действителността), 2) преосмисляне на този неклиничен, а специфичен проблем, приеман като криза, 3) действия по разрешаването му. При клинични или сложни проблеми тази схема се прехвърля в психотерапията, която действа със съответните си методи.
     Излишно е да казвам, че тези двамата трябва да са много емпатични, сензитивни, креативни, харизматични и работоспособни, извън всичките им професионалните качества в областта на репродуктивната психология. Те работят по същностна промяна на, често, базови нагласи и генерират дълбоки и трайни промени в човека. Това е изключително интелектуално и емоционално натоварваща работа, която, няма да го чуете отникъде, понякога е по-тежка от лекарската по две прични: 1) Лекарите съзнателно подкрепят своите защитни механизми на изтласкване, изместване, подтискане, отричане, но най-вече- на зрелите защити: компенсация, интелектуализация, хумор, сублимация; а и, все пак, те, колкото и психологически да подхождат, целят медицински резултати. 2) Психолозите масово не работят под супервизия, т.е. – тях „никой не ги чисти”. Ако лекарят преработва психичните конфликти и травми чрез изместващи защити, психологът няма как да се „измести” от сърцевината на работата с травмата, освен чрез лична терапия и супервизия.
     Оттук нататък тези три професионални направления е логично да имат хоризонтално разпределение на ресорите: стерилитет, бременост, патология на бременността, раждане и др. (Раждането е една огромна тема, която просто не искам да започвам сега. В психологически план – бременната след безплодие не е като естествено забременялата от раз, а раждането в повечето болници – и в единия, и в другия случай - често крие своите тънки варварски моменти.)
     Т.е. – вижда се, че психологът не е нито оплаквачка, нито кошче за душевни отпадъци, нито успокоително хапче (хайде, таблетка ).
     Всеки ще се съгласи, че безплодието е не само медицинска диагноза, а комплексно страдание на личността на биологично, психично и социално ниво. Липсата на комплексен подход в лечението му довежда до усещането за болестност и маргиналност у пациентите. То води до вътрешно възприятие за „себе си” на разделени душа и тяло, следователно – до дълбока откъснатост от медицинския процес, оттам – на недоверие, чувство на слабост и неконтролируемост.
      В крайна сметка, целта на всяка една клиника е двойката да си тръгне здрава и щастлива оттам, преживяла една екзистенциална криза. Това невинаги се случва заради битуващия мит, че с раждането всичко се оправя (отново войнстващ физикализъм). За съжаление, раждането на дете понякога не разрешава старите конфликти и травми, а ги актуализира - непреработените чувства по време на лечение от безплодие се превръщат във фиксации върху травми, патологични привързаности между майка и дете, в обратното: емоционална студенина, в ерозирали семейни взаимоотношения. По темата за психологическия контакт между майка и дете след АРТ също не се говори, защото, ако се заговори, ще трябва да се изрече целта на психологическата работа там - връщане към процеса на лечение и несвършена психологическа работа тогава, когото й е било времето.
      Откъде произтича сегашното положение? Това е проблем в световен мащаб, особено в държавните болници, не само в България, но тук той много ясно си личи, имайки предвид бързото развитие на репродуктивната медицина и високите й стандарти на работа.
      На първо място: от неразбирането на начина, по който трябва да се върши психологическата работа, т.е. – на естеството й. Не се съмнявам, че повечето лекари рабират необходимостта от подобен комплексен подход и оценяват ползата от психологическата работа, но част от тях вероятно не се интересуват от същността и целите й, което изначално поставя психолозите в маргинална позиция.
     На второ място: от голямата безкритичност към професионалните и лични качества на психолозите. (Няма как да си критичен към нещо, за което нямаш критерий, нали?) Ако лекарите се избират по образование, професионализъм, трайни интереси и постижения и т.н., това съвсем не се отнася до психолозите. Може би заради гореспоменатата подмяна на идеята за абсолютно специфични и тесни умения в областта на психологията с идеята за любезната и усмихната акушерка.
     На трето място: психологическият проблем бива „прехвърлян” на психолозите, независимо дали работещи в клиника или извън нея, с идеята за изключване от целия терапевтичен процес, а не за вклюването му в процеса чрез разрешаване.
     Разбира се, лекарите не са длъжни да знаят всички тези неща, но пък и няма кой да им ги каже. Затова, като пациент и психолог, работещ в извънболничната помощ, мога да си позволя да кажа какви пропуски постоянно се опитвам да запълвам в контакта си с техните пациенти.

Здравейте г-жо Савова.
Ето моята история:
Няколко години стерилитет. Минах през всичко, през което повечето момичета минават, борейки се със стерилитета - лапароскопия,куп изследвания,опити инвитро, разочарования и т.н. След 5-я опит забременях и родих прекрасно детенце. През цялото това време майка ми беше до мен.
Година по късно забременях по естествен път. Бяхме много щастливи, но за нещастие бременността ми приключи в края на третия месец. Бебетата бяха еднояйчни близнаци и това е била причината за миседа.
Преживях много трудно аборта и физически и психически. 2 месеца след аборта кървях постоянно, ходих на доктор и макар че ме убеждаваха, че всичко е наред, аз не спирах да се тревожа.
В същото време братовчедка ми забременя и майка ми започна да и урежда майчинството. Помолих я така да го направи, че аз да нямам достъп до документите и, тъй като това ме разстройва и ми напомня за аборта и какво можеше да бъде ако бременността ми беше протекла нормално до края./с братовчедка ми трябваше да раждаме почти по едно и също време/ В първия момент тя нямаше нищо против, но в последствие се оказа, че много съм "си позволявала" и нямам право на тази молба. Предложи ми да ми търси психеатър, виждайки че трудно преживявам аборта, при положение, че се занимавеше с проблемите на кой ли не.
Много се засегнах и месеци наред не контактувах нито с нея, нито с баща ми. Беше ми много мъчно. Затворих се вкъщи и плачех. Намерих начин да се развличам и да не мисля за това. Скоро тя потърси контакт с мен, половин година по-късно и от разговорите ни ми стана ясно, че тя изобщо не се чувства виновна. Виждайки, че няма да отстъпя ми се извини, но усещах ,че това е лицемерно. Проблемът е, че не мога да и простя това, което ми причини, тази голяма болка и разочарование и вече много време не мога да се справя с това. Продължавам да плача, загубих вяра в хората и вече не знам дали не откачам. Тя беше човека на когото много вярвах и споделях всичко свързано със стерилитета. Очевидно не съм се отърсила от преживяванията си покрай стерилитета.
Дайте ми съвет какво да правя и как да продължа напред. Ясно ми е, че нея не мога да променя.

Здравейте, госпожо Савова!
Уча психология, но не мога да помогна на себе си. Винаги ли става така? Изключително ми е трудно, боли ме, мъчно ми е, бясна съм, а дори не мога да определя кое точно ме наранява най - много. Всеки ден си мисля, че е различно. Историята ми е малко объркана, та дано ме разберете.
Още от момента, в който със съпруга ми станахме така да се каже гаджета, решихме, че искаме дете. Къде на шега, къде на истина, но стартирахме опити. След 3-4 месеца нямаше резултат и посетих лекар. Пих хапчета за стимулиране на ову, все още твърде неориентирана в сферата на репродукцията. Резултат пак нямаше. Сгодихме се. Всички си мислеха, че го правим, защото съм бременна, тъй като бях едва на 19. А в днешно време малко момичета се женят толкова млади без да има "причина" за това. Мисля, че ме урочасаха. Всеки ден, всеки божи ден ме питаха дали съм бременна, в кой месец съм и т.н. А самият факт, че то не се получаваше ме дразнеше още повече.
Близките ми в началото не ме подкрепиха, цитирам думи на баба си "Побърза да се ожениш, поне с бебето не бързайте, малка си още". Когато видяха каква болка изживявам започнаха да се молят с мен. Но времето си минаваше лека полека, мина и сватбата, и медения месец, изкарах две години в университета, но бебе няма. След дълги пререкания със съпруга ми, започнах изследвания. Първо аз. Всички мислеха, че съм аз. Аз мислех, че е от мен. Хормони - наред, овулация има - на базисно ниво с мен всичко е ок. Предстои цветна снимка, но първо спермограма. Тука беше голяма борба. Мъжът ми не говори по темата. Когато аз започна се вбесява, обижда ме, нарича ме маниачка, параноичка, казва ми, че не съм "престаряла", "на колко още лекаря ще отидеш да ти кажат, че си здрава?" . Правел всичко само и само "да мирясам". Знам, че го е страх. Но той не говори с мен, нямам представа как би постъпил ако се окаже едно или друго. А аз всеки ден мисля, мисля, премислям, мисля за осиновяване, мисля за инвитро, мисля да се самоубия, мисля да избягам, мисля че изкупувам грехове, мисля си за думите на една баба "много обичаш деца - или много ще имаш, или хич няма да имаш". Постоянно мисля. Близките ми казват естествено "Успокой се и ще стане". НЕ ИСКАМ ДА СЕ УСПОКОЯ! "Бъди оптимист" - НА КАКВО ОТГОРЕ ДА БЪДА ОПТИМИСТ,КАТО ДОРИ ВЕДНЪЖ НЕ СЪМ ВИДЯЛА ДВЕ ЧЕРТИ иииии така... Боли... пиша стихове, нямам диагноза. Не съм много сигурна, кое точно ме вбесява - може би първо това, че нямам дори пари за изследвания, или може би неведението, въпроса "Щом като всичко ми е наред, защо по дяволите не се получава????" Когато се замисля за осиновяване, все пак обмислям всички опции - се питам дали ще го обикна, дали няма когато направи нещо лошо да казвам - "ами, да, като не му знаем гена", питам се ще мога ли да преживея липсата на приемственост. Колко много ще ме боли, когато то каже "Мамо, виж имам твоите очи", а те няма да са моите . . . Питам се дали няма да намразя съпруга си, ако се окаже, че е "безплоден" (любимата ми дума  ) Питам се дали ако разбере, че има проблем, няма да се превърне в алкохолик, или пък да се обездуши, да се превърне в безгръбначно. Бясна съм, защото дори да поискам да осиновя - няма да ми разрешат, защото съм на 21 . . . Всички ми казват, че животът е пред мен и бла бла бла, но аз искам да имам дете сега, след 9 месеца, не след 5 години или 10. Животът ми е празен, пуст, безсмислен, безрадостен. Съпругът ми смята, че е редно да минат ПОНЕ още 2 години за да предприемем сериозни мерки. А дава ли си сметка на какво ме обрича?

Господи, момиче, успокой се! Сигурна съм, че г-жа Савова ще ти даде подходящи съвети, но не мога да се въздържа като прочетох как се измъчваш. Как ти хрумват толкова лоши неща, които могат да се случат "ако". Например ако осиновеното дете сравнява очите си с твоите - защо не си помислиш, че подобно нещо може да бъде мило и да те зарадва. И помни - дори да родиш биологично дете очите му и всички други части от него пак няма да бъдат "твоите" и на съпруга ти, а ще си бъдат просто "НЕГОВИ" - на едно отделно същество, което трябва да се научиш да обичаш, независимо дали си го родила или господ го е изпратил при теб от другаде.  Повярвай ми, казвам ти го опит /що се отнася до любовта към и тази - идваща от осиновеното дете към родителите/. Но остави сега осиновяването. Толкова си млада, че ме боли като чета какви мисли ти минават през главата. Радвай се на живота, почакай още малко, за да не предизвикваш сблъсък със съпруга ти и да не го загубиш. Пък ако не стане бебето - мисли как да го убедиш да си направи спермограма. Без това изследване при него няма как да мине, ако проблемът не се разреши в следващите 1-2 години естествено.

Съгласна съм с написаното от хоуп, само с последното не съм. Какво значи да чака 2г., ами тя е чакала вече две, да не си загуби съпруга, хайде моля, ти може да правиш всички изследвания, него ще го чакаш 4г. да реши една спермограма да направи. Брех, да му се не знае и крехкото същество, ама тя спермограмата много боли да знаеш
Това че си млада не значи че трябва да се измъчваш години наред докато станеш "стара" и тогава видиш ли да тръгнете по изследвания. Седни, поговори отново с него, нищо няма да му коства да направи спермограма. За мен това е чиста проба егоизъм, да ме прощаваш. Пак опираме до комплексарщината на масовия български мъж....

Стеф, аз по принцип мисля като теб, но просто изходих от това, че момичето е съвсем младо и явно в момента имат нужда малко да се поуспокоят с партньора и. В мое "оправдание" ще кажа, че първо бях написала "няколко месеца". Пък после го редактирах - ей така, някак за нейно успокоение. Иначе си абсолютно права, че не трябва да се губи време, ама и да се притиска човек, който не е узрял да се прави нещо толкова важно. Нали ме разбираш. Тя си познава човека и по-добре може да прецени кога и как...Просто трябва да бъде по-спокойна, а не да бездейства, разбира се.

О да, аз не казвам в никакъв случай да се кара с човек, но един разговор в който да му обясни, колко е важно това за нея, а не той да й обяснява колко е зле и прочие. Аз също бях на 24г. когато решихме, че искаме да ставаме родители, ами мъжа ми си направи пръв изследването. За мен това е показателно този човек колко държи на нея. Не ме съдете, не съм крайна, но двама души са заедно защото се обичат и УВАЖАВАТ. така че всички ние знаем в какво се изразява именно уважението, колкото и да ти обяснява един мъж, че те обича и да ти сваля звезди, с действията си доказва колко те уважава. А това да те обвинява за нещо такова, че си вманиачена и т.н., аз не разбирам и не приемам.

o.k., ние двете с теб се разбрахме Остава да се чуе тежката дума на специалиста как да се справи грийн с нейните терзания и психологически проблеми. Дано и помогне скоро, че ми стана много мъчно. Аз поне на тази възраст доста безметежно си живеех и не съм имала такива драматични преживявания тогава. Като изключим една дълга, несподелена любов, която малко ме поизтормози..., но като цяло на тази възраст не трябва ли по-ведро да се гледа на живота и на всички проблеми. Това ми е основната мисъл - да се помогне на това момиче да си върне усмивката и радостта, защото никога повече няма да бъде на тази възраст. А проблеми все ще има. 

В един момент ще намрази мъжа си, че заради нежеланието му да си направи една ....., тя с години страда, че няма дете. Всички знаем какъв психически товар е това. Има ли смисъл да търпи и да чака. Да, тя е на 21, но това не значи, че трябва да чака да стане на 30 и тогава да се затръшка.
Грийнлейди, говори с мъжа си сериозно и му обясни директно как стоят нещата. Докато се страхуваш да не го загубиш заради един нормален човешки разговор, той ще загуби теб...

Грийнлейди, говори с мъжа си сериозно и му обясни директно как стоят нещата.

Точно така. И за да оспамим тотално темата на Ваня, препоръчвам ескалация:
Поискай помощ от симпатичната си свекърва - ако на синът й не му увира главата, майка му да го подритне ефективно. Ако е толкова стабилна, както тя сама заяви в онази другата тема, ще ти стане пръв съюзник. От свекито не думи, а дела...

Момичета, благодаря за отговорите, но докато чаках мнения, разбрах истината  Направихме спермограма... следобед мисля да пусна отделна тема, защото никъде из форума не срещнах такава диагноза. Изпитвам душевно спокойствие, че знам причината ... време беше. Сега вече съпругът ми е готов на всичко... За да не спамя, очаквам по - късно мнения в другата тема, моля ви, нещата не са никак обещаващи!

Здравейте г-жо Савова.
Може ли да попитам според вас мога ли да се боря едновременно с паническо разстройство и стерилитета или това си е мисия невъзможна. Защото ако не са едновременно то трябва да се откажа от дете, защото не мога да се справя с това нещо наречено ПР.