Страници: 1 2 3 4 5 [6] 7 8 9 10 11 12  Всички   Надолу

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #100 -: Май 04, 2011, 00:53:24 am »
Цитат на: zarina в Април 27, 2011, 19:55:01 pm
Здравейте Ваня Савова.
Имам един простичък въпрос но е труден за преодоляване.
Имам два големи аборта .В 20гс и в 17гс.Първият път незнаех какво става с мен когато водите започнаха да изтичат .Лекарят само ми каза -'Нищо неможем да направим'.Трябва да се предизвика раждане и после кюртаж.Усещах движенията на бебето от 3 седмици а трябваше да го абортирам.Акушерката дойде при мен за да ми включи системата ,която да предизвика контракции .Аз знаех че това ще убие бебето ми и припаднах  при тази мисъл. Събраха се лекари свестиха ме ,обясниха ми че друг начин няма .Това беще най-ужасното нещо в живота което съм преживявала.- Бебенцето правеше все още леки движения здокато системата за контракции се вливаще в мен. Аз трябваше да си убия бебето защото друг начин няма .
Когато забременях втория път ,мислех че ако нещата се повторят аз съм подготвена. През цялото време на Бр си мислех че водите ми изтичат .Страхова невроза от това. Когато това пак се случи ,слава Богу че беше 3 седмици по-рано и аз все още не бях усетила движенията на бебенцата /Бяха две/.

Сега се опитвам да забременея за пореден път и понеже все още не съм бременна не се страхувам много много . Но ако забременя .Какво да правя . Аз знам няма да спра да мисля какво е било преди .Как са ми изтичали водите и т.н. Как да се справя с ужаса от този страх на преживените аборти .
Ако има поне мъничка надежда че ще мога да се справя ... Много Благодаря.
Цитат на: radosttinka в Април 27, 2011, 20:45:57 pm
Цитат на: zarina в Април 27, 2011, 19:55:01 pm
Сега се опитвам да забременея за пореден път и понеже все още не съм бременна не се страхувам много много . Но ако забременя .Какво да правя . Аз знам няма да спра да мисля какво е било преди .Как са ми изтичали водите и т.н. Как да се справя с ужаса от този страх на преживените аборти .
Ако има поне мъничка надежда че ще мога да се справя ... Много Благодаря.

Толкова време вече, се опитвам да намеря отговорите на същите въпроси... и все още не съм...
Колкото повече мисля за това, толкова по-сковаващ става страха ми...
Опитвам всячески да игнорирам всяка мисъл и спомен, за да съм по-спокойна, за да не позволявам на страха да ме обземе, но едновременно с това не мога да спра да търся причината, да търся начин да открия сигурност, че това няма да ми се случи отново.
Понякога имам чувстовото, че всичко това ме изяжда от вътре...
Един ден събирам по малко частиците останали от онова ми слънчево аз, опитвам да ги сглобя отново, на следващия с един замах разрушавам всичко и оставам страха да вилнее в душата ми и се самоизмъчвам.

Често си повтарям една мисъл - „Да премина през страха е по-малко страшно, от колкото да живея в постоянен страх, породен от чувството на безпомощност”, иска ми се де успея така силно да повярвам в това и наистина да превъзмогна страховете си, но не се получава, те все показват от някъде и все се питам как ще се справям с тях като забременея отново...




Здравейте, Zarina и Radosttinka, ще отговоря на двете ви заедно, защото ми е по-лесно.
   Реших да предприема драстичен ход в тази консултация, включвайки когнитивни елементи, които да ни помогнат да разберем естеството на загубата. В предишен отговор до MUNA на 4 стр., ако не се лъжа, говорих основно за преработването на травмата от загубата и справянето с емоциите. Моля да прочетете и него, той е основата, това е само допълнение. Тук обаче, включвам нов метод, защото виждам, че акцентът е върху психосоматичните преживявания – споменът за движенията на плода предизвикват, освен травматични чувства, чисто телесни симптоми, които не могат да отшумят. Зад тези психосоматични преживявания стоят определени вярвания и нагласи – за душата, която бебето е носило, за неговото умъртвяване и най-сетне – за преживяванията, които то е имало. Преди да се обърнем към собствените си страхове трябва да се освободим от чувството за вина, да започнем начисто. Няма как да преодолеем страховете си ако те са подкрепяни от мощни психологически механизми, свързани с вярванията. Трябва първо те да се атакуват. Затова и поставям акцентът, както и вие, върху спомена за случилото се. Чак оттук нататък започва работата с чувствата, свързани с бъдещата бременност. Във връзка с тях, radosttinka, моля Ви да копирате тук мой стар отговор до Вас. Настоящият ми отговор със сигурност ще Ви прозвучи студено, но той не е такъв, той е част от опита ми да достигна до някаква промяна във вас (в три части – писмото до MUNA, сегашното и до Radosttinka), защото разполагам само с тези средства. За мен не е важно какво впечатление или временни чувства оставям, а поставянето на началото на колкото се може по-дълготраен процес на промяна.
   И така, основните въпроси, които не ни дават мира, са свързани  с това дали бебето е страдало и дали да приемаме спонтанния аборт като насилствено, макар и не по наша воля, прекъсване на един безметежен живот. От тях именно произтича и този дали ние имаме някаква вина за случилото се. За целта трябва да си отговорим на въпроса дали плодът на 20 г.с. (взимам тази граница за пример) е в състояние да страда, т.е. – дали има чувства, мисли и осъзнаване. Ако пък няма – дали страда на неврофизиологично ниво.
   Ясно е, че в хода на бременността се развива т. нар. attachment, който е много повече от чувство на привързаност и който се развива и след раждането. Тази привързаност произтича от майката, тя е инициаторът и водещата фигура във формирането на отношенията между нея и плода, както и между нея и бебето след раждането, и между нея и детето по-късно. Тази привързаност внезапно приключва в 20-а г.с., да речем, но последствията са само за майката. Плодът и бременната на този етап са едно и също и обективно само жената страда, но точно защото тя е създател и носител на атачмънта, тя преживява този феномен като двустранен процес, като отношение между двама души, т.е. - като загуба.
   Какво сочат фактите обаче? Има смисъл да говорим за история на пренаталния атачмънт, когато говорим за бебе, защото проследяваме емоционално отношение към жив човек. Когато обаче този атачмънт е прекъснат преди раждането, той вече е само обект на терапевтична работа. Той е врагът, с който трябва да се справим. Той е в главата на жената, а не реално съществуващо отношение между двама души.
   Тази илюзия, този призрак след загубата придобива невероятна мощ и живее свой собствен психичен живот. Телесно е изчезнал, но спомените за движенията на бебето са живи. Преживяваме изтичането на водите отново и отново като следствие от атачмънта. Тази привързаност ни кара да се отнасяме към всеки ембрион, към всеки плод като към бебе. И това е нормално и полезно. Липсата на привързаност е патологична. Но в случай на загуба е по-добре да погледнем само фактите, които да ни дадат отговор на кошмарните въпроси, които са следствие на емоционалното отношение към плода, което сами сме съградили. Затова – нека си зададем въпроса доколко на плод в 20-а г.с. са присъщи психични характеристики, за да проверим доколко всъщност той е способен да преживее страдание. Ако в плода на 20 г. седмици коровите мозъчни процеси са зрели, то можем да говорим за организация на висша нервна дейност, следователно – и за психична, следователно – за човешки преживявания. Доколкото работя с възрастни, разбирам от физиологична психология, но що се отнася до  формирането на нервните процеси във феталното развитие, се наложи да се обърна към специалист. Изказвам големи благодарности на д-р Сигридов, когото потърсих за консултация и който се отзова безусловно, разбирайки естеството на проблема. Многобройните и детайлни данни, които ми даде, ми послужиха да обоснова основната си теза, че докато няма висши корови функции, няма как да обсъждаме съзнателен живот. Аз, разбира се, не съм в състояние да предам и малка част от отговора на д-р Сигридов, но мога да си послужа с основната идея в него. По-долу са изброени някои от причините, поради които животът преди 24-а г.с. няма как да бъде психичен.

    Спинални рефлекси (на гръбначния мозък) вследствие на стимулация върху повечето от телесните зони се наблюдават още от 14 г.с. (Rees&Rawson, 2002), но съзнание няма. За да има такова, трябва да е изпълнено едно от условията различните сензорни модалности да са представени в кортекса. Таламусните аференти („входящите” краища на невроните) се формират около 12-16 г.с., но те не изпълняват функцията на провеждащи сетивна информация в мозъчната кора. Едва след 24 г.с. има представяне, сратстване на таламукортикалните аксони в соматосензорния, слухов, зрителен и фронтален кортекс. (Kostovic&Rakie, 1984). Церебралната кора узрява напълно чак в детството и ранната младост, когато бързата невронна активност позволява зрели и сложни изпълнителни действия. (Sewell, 2004). Няма смисъл обаче да се спираме на сензорната активност в различните модалности: слух, зрение, обоняние, вкус, чувствителност към болка, към температура, към допир до 24 г.с., защото, макар и формирани като невронна проводимост, те нямат същинско представяне в мозъчната кора във вида на висша нервна дейност. Малко вероятно е плодът да е в състояние да изпитва болка преди 25 седмица. (Derbyshire, 2006).
   Дори сънното състояние на плода не е съзнателно; то е подобно на състоянието във вегетативно състояние. Когато казваме, че плодът през повечето време спи в този период, ние нямаме предвид нормалния, съзнателен сън на човека (ставало е дума в други отговори, отнасящи се до сънищата, че сънят, както и бодърстването, може да бъде форма на съзнателна дейност), а именно тази форма на вегетативно състояние. Сензорните сигнали дори у новороденото не са напълно интегрирани и представени в мозъка. Нещо повече – няма как да се сложи знак за равенство между соматосензорна система и психични функции. Нервната дейност в 20-а седмица, освен че е незряла, не е психична.
     Най-простият пример: мозъчната смърт, знаете, е окончателна смърт – тогава, когато мозъчната кора не се кръвоснабдява и съответно – няма висша нервна дейност и, съответно – психична: няма емоции, няма когнитивни функции (сензорна активност, памет, учене, език, интелект, творчество и т.н.), няма воля, няма съзнание. Останалите биологични показатели, независимо че присъстват, са безсмислени за живота без организацията на висшата нервна дейност. Човек в мозъчна смърт има двигателна активност, но тя не е волева, съзнателна. Мисля, че аналогията с плод в 20-а г.с. е очевидна.
    Да вземем друг признак за психична дейност: формиране на самосъзнание. Знаем, че Аз-образ се формира тогава, когато детето възприема образа си в огледалото като себе си и казва „Аз”. Разбира се, и новороденото има признаци на себерефлексия още в първите месеци - в периода, когато осъзнава факта, че майката и то не са едно цяло, но при всички положения в 20-а г.с. не може в никакъв случай да се говори за възприятие на себе си.
   Що се отнася до съзнанието, при плод в 20 г.с. можем да говорим за интенционалност, което е насоченост, тенденциозност, но не и съзнание. За минимална степен на съзнателност можем да говорим тогава, когато някой не просто възприема, че  друг вижда нещо, но и действително вижда това, което вижда другия и когато е способен да възпроизведе видяното от друг. Т.е. – това е процес, формиращ се в ранното детство, а не във феталното развитие. Чак с акта на назоваване на предмети от децата може да се обсъжда зряла съзнателна дейност.
   Още един пример: паметта: най-примитивната форма на паметта - хабитуацията (привикването и адаптирането към стимули от външната среда) се появява 22-23 г.с. (Hepper, 1996) (Това се има предвид под ранно пренатално „възпитание” в класическа музика, да кажем), но зрели ментални репрезентации има чак при 2-4-месечни бебета.  Така или иначе, в 20-а г.с. не можем да говорим за памет.

   Разбира се, подобен разбор можем да направим и на всички останали нервни и психични функции, но това е безсмислено. Мисля, че стана ясно, че докъм 24-а седмица на плода е много трудно да се припише психичен живот. Неслучайно и абортът по медицински причини е позволен до 24-а г.с. Приемането на факта, че спонтанната загуба не е свързана със страдание за плода е от ключово значение за възстановяването. Както казах, трябва да се стъпи на здрави основи. Може да четете още по темата. В момента, zarina, мисля, сте в 3-та фаза от реакцията на траур. radosttinka, Вие навлизате в 4-та, макар и бавно. И за да преработите правилно, трябва да се сбогувате. Рационалният начин е един от предпочитаните от мен, както може би сте забелязали. Той дава ефект на по-късен етап като емоции, а промяната в поведението, разбира се, е последният ефект. Във вашите случаи няма как да атакуваме директно емоциите, те страдат в момента. Без да познавам нагласите ви, избрах този подход, тъй като съм ограничена от много обстоятелства.    
    Zarina, останах с впечатление, че ще започвате нови  процедури по забременяване. Не споменавате да има открити медицински причини за неуспешните бременности.  Зад тях има причина, която трябва да се разбере на всяка цена. Изследванията и резултатите ще Ви успокоят и много по-лесно ще преодолеете травмите. Предполагам, сме единодушни, че във Вашия случай бързането не е най-доброто. Това няма нищо общо с психологически съвет, а Ви го казвам от чиста загриженост, тъй като това, което сте преживели, е предостатъчно и трябва да търсите път нагоре.
   Radosttinka, надявам се, че с този отговор съм Ви по-полезна, връщайки малко назад процеса.
   Със сигурност по-късно ще се върна към тази тема. Не се колебайте да питате каквото и да е!
  
   Написаното тук е предназначено само за вашите конкретни случаи.
   Желая Ви здраве!
« Последна редакция: Май 04, 2011, 00:58:00 am от Ваня Савова »
Активен
*
Проблем или не....?
« Отговор #101 -: Май 04, 2011, 13:06:50 pm »
Здравейте, Ваня :) Дълго време се колебаех дали да пиша тук и сега се реших. С моят приятел имаме много добра дългогодишна връзка, която е засенчена единствено от репродуктивния проблем - тежък мъжки фактор. При мен нещата са нормални. Имаме едно неуспешно икси. Преживяхме много различни емоции и трудности по време на опита, също така останах без работа. Преживях много трудно провала на опита, може би с месеци. Искам да поясня, че винаги той е искал в по-голяма степен да имаме дете, даже на мен ми отне доста време да се реша. Затова се изненадах от себе си, не очаквах да ми е толкова трудно. Аз не бих приела алтернативни варианти. Предстои втори опит, който решихме да е последен.  Това, което наблюдавам е липса на емоции, каквито и да било, от моя страна. Преди имаше ядосване, мислене, неприятни усещания, сълзи един куп. След няколко месеца дори реших, че съм преживяла проблема и нямам нужда от втори опит, което породи няколко скандала между нас. В сравнение с другите, не съм се тормозела при виждане или контакт с бременни. Не се дразня, ако ми говорят кое дете какво направило и т.н. - отново безразличие. Може би защото на теория знам, че евентуално бих се дразнила и сложих превантивно бариера. Сега, когато посещаваме клиниката /друга/, пак не изпитвам нищо - нито вълнение, нито нетърпение, нищо, минава всичко машинално. Струва ми се, че времето лети и сякаш не искам да дойде времето за процедурата. Сякаш не искам това да се повтори.  Вкъщи не говорим за това, той или мълчи, или сменя темата. Не му харесва това примирение и безразличие. Дълбоко в себе си усещам, че този проблем ми става все по-далечен и чужд. Може би защото минаха 3г и нещо и не желая повече да страдам. Въпросът ми е дали наистина съм се успокоила завинаги или е лъжливо усещане, защитна реакция на моя мозък? Принципно той иска да осиновиме дете, след евентуален неуспех, а аз не съм убедена. Мисля, че по тази тема съм емоционално изчерпана. В други аспекти животът ни е съвсем нормален, събираме се с приятели, веселим се...Според вас има ли от какво да се притеснявам? Дали пак ще изпадна в подобно тежко положение, ако провала се повтори? За нашият случай докторите не са особено оптимистични. Трябва ли след това лично да посетя или може би двамата психолог?
Активен
*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #102 -: Май 05, 2011, 06:04:49 am »
Цитат на: Ваня Савова в Януари 26, 2011, 12:06:09 pm
Радостина,
Съжалявам, че едва сега успях да отговоря!
Дори и Вашият опит да бъде отложен по една или друга причина – например – след  2 години – страхът отново ще се появи. Прекрасно разбирам този страх, той се появява и при жени, които не са имали никакъв лош опит, а какво остава във Вашия случай... Проблемът е, че травмата не е преодоляна, тъй като дълго време е подтискана вътре във Вас, Вие сте я преживявали насаме и така тя не е имала възможност да „излезе”, да бъде преработена. А травмите се преработват само ако им дадем възможност да „излязат”. Спомнете си от физиката, че енергията не се губи, тя само минава от едно състояние в друго. Така и с тази лоша енергия – тя не е загубена, тя стои във Вас, ноние трябва да променим формата й.
   Следователно – трябва отново да се срещнете с нея. Страх Ви е от евентуален успех, защото мислите, че това ще се повтори. По причини, които не ни е дадено да знаем, това се е случило на Вас, но не защото има някаква разумна причина; нещо, което е можело да бъде предотвратено, а защото така е трябвало да стане, за да е най-добре за Вас. Това е самата истина – животът защитава себе си най-добре, никакви външни сили не са в състояние да му влияят и затова всяка нягова поява или загуба е абсолютно обоснована. Това, че в момента медицината няма обяснение, не означава, че няма причина. А дори и да знаехме причината, това нямаше да ни помогне, защото щяхме да се питаме – ОК, има причина, но защо точно на мен се случи? Убедена съм, че има някаква по-висша от нас сила, която много ни обича и се грижи за нас и аз лично приемам такива събития като предпазен механизъм – че по този начин ние сме предпазени от някакво зло, от нещо, което наистина е щяло да ни съсипе. Затова мисля, че всяка загуба е, един вид, малкият дявол и е знак да я приемем безрезервно.
   Да се върнем на въпроса за срещата ни с травмата: Естественото състояние на жената е да е бременна и ако загубата беше често срещано явление, светът да е изчезнал. За да преработите травмата, мисля, че трябва да проумеете с всяка своя    клетка, че вие ще бъдете бременна. Не само защото това веднъж се е случило и има всички основания да се каже, че където е текло пак ще тече, но и защото така сте решили – да имате дете. А който се заел с нещо наистина, то е станало – рано или късно. Как Вие приемате мисълта, че ще сте бременна? Ако тя Ви води автоматично по утъпкания път на предходните събития, трябва да променим пътя. Как? Като се срещнем с бременността лице в лице. Тя е приятна, успокояваща, изпълнена с надежда и вълнуващи мисли. Вие дълго сте подтискали мъката си, а външно сте давали вид за приемане на радостта от бременността, но реално не е било така. Вие сте живели в пълен разрез с чувствата си. Второто, което трябва да приемем изцяло (след идеята за хубавата, безпроблемна бременност по принцип) е, че нашите чувства на онзи етап са били нормални. Ако Вие сте се травмирали от бременността на  сестра си – това не е било защото сте завистлива, жестока или егоист, а защото тя Ви е напомняла за Вашата собствена загуба. Повечети жени във Вашата ситуация се откъсват от света на бременните за известно време и така по-лесно преживяват загубата, после се впускат в борбата с нови сили, но при Вас силите са се изчерпали, тъй като действията Ви са били подкрепящи бременността, а чувствата, от друга страна, са й се съпротивлявали. Затова Ви препоръчвам да направите втора среща с нея. Първият Ви опит е бил със сестра Ви,но сега нещата са изцяло във ваши ръце и ще бъде много по-лесно. Съветвам Ви да започнете да четете и се интересувате от литература за бременни, отново да мислите за покупките, и т.н. Но всичко това – с мисълта за вашето собствено дете. Това е третата идея, която трябва да прегърнем – че след като чувствата ни тогава са били нормални и знаем, че бременността е приятно и успокояващо нещо, тази бременност ще е още по-велика, защото става дума за нашето дете. Представяйте си как то се смее, на кого прилича, как го обличате, къпете... В началото това ще Ви е малко  трудно, но после ще ви се „услади”. Ако се опитате да приемете със сърцето си идеите, за които стана по-горе, то няма да имате никакъв проблем да мислите чисто визуално за Вашето дете. Няма никаква причина да се съмнявате в успешността на ин-витро процедурите при Вас и затова трябва да се подготвите час по-скоро психически. Нима искате да изкарате бременнсотта на легло или тя да се превърне в кошмар за Вас? Не, приемете мисълта, че колкото и да Ви е страх, това ще се случи и Вие ще бъдете неочаквано щастлива.
   Искам и да Ви успокоя, че нищо не предопределяте с този си страх – той няма общо с изхода от опита. Ако беше така – позитивните методи в психотерапията щяха да са водещи, а не медицината. Хората забременяват при най-странни обстоятелства и психически състояние, вкл. и при АРТ, така че това няма да се отрази, но Вие трябва да бъдете спокойна и щастлива заради самата себе си. Когато всичко се нареди, ще се учудите сама на себе си колко сте спокойна, уравновесена и уверена. Затова, моля Ви, отдайте се на мечти!
    Поздравявам ви за куража и смелостта да застанете лице в лице с проблема си! Знаете ли колко много жени таят болката си, а с това тя се трупа? Щом сте предприели опит, пък и обсъждате проблемите около него, аз не се притеснявам за Вас. Вие имате страхотна вътрешна сила да се справите! Прегръщам Ви!


Активен
Спермограма се прави само в клиника по стерилитет от ембриолог!
Между традиционното АГ и специалист по стерилитет има голяма разлика, не я пренебрегвайте!

*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #103 -: Май 05, 2011, 06:41:15 am »
Споменете които изплуват в главата ми, всякаш не са свързани толкова със самата загуба вече, а просто със физическата болка, която ми беше причинена в болницата. Точно това ме обърква, на моменти не мога да преценя, кое поражда страха ми - самата загуба или физическите страдания.
Когато нещо ме върне там в болницата, първото нещо което ми се визуализира е някоя от манипулациите, думи на лекари и акушерки едва тогава стигам до усещанията свързани между мен и бебето. Не знам дали реално нещата могат да бъдат разделени или аз умишлено си ги разделям, за да ми е по-лесно.

Не съм мислила до сега дали бебето ми (плода) е страдало, но чувството на безсилие да го спася сигурно произтича точно от там.
Търсенето на причината, си мисля, че изключително много ме задържа на едно и също място. Но не причината "защо на мен?", а защо от медицинска гледната точка стана така. Това, че няма конкретна причина много ме терзае, караме да се чувствам много несугрна в успеха. Когато откриеш проблема, търсиш решение, когато не знаеш проблема се появавя страха. Може би просто трябва да спра да търся проблема, и да се фокусирам върху самото забременяване...

Да си призная от всичко прочетено, съм объркана - мислех си че се справих с преживяването на самата загуба, моментите на скръб и оплакване отдавна са рядкост, а дори и нещо да ги провокира отново не ги спирам. Чувствам се много по-спокойна и мечтите ми са много по-смели, но явно не съм съвсем сигурна в душевния си баланс и продължавам да търся равновесието между спомени, мечти, страхове и надежди.
Активен
Спермограма се прави само в клиника по стерилитет от ембриолог!
Между традиционното АГ и специалист по стерилитет има голяма разлика, не я пренебрегвайте!

*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #104 -: Май 07, 2011, 11:48:06 am »
vivi0304, radosttinka, smilesearching,
до 20 май съм в чужбина, но тук нямам възможност да пиша (последният отговор пуснах часове преди полета). Ще ви отговоря веднага след като се върна.
Очаквам, разбира се, и други въпроси! Поздрави!
Активен
*
:)
« Отговор #105 -: Май 09, 2011, 09:51:57 am »
Приятно пребиваване в чужбина, Ваня и успех :)
Активен
*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #106 -: Май 24, 2011, 14:28:33 pm »
Честит 24 май! Нека на този ден помислим за минута за малцината, които с дух и знание са действали срещу обстоятелствата и са победили, променяйки историческия ход! И за нещата, които постигаме с ум и сърце.
Активен
*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #107 -: Май 24, 2011, 14:34:35 pm »
Цитат на: vivi0304 в Април 29, 2011, 17:50:43 pm
здравейте г жо Савова , на 01.04 претърпях мисед ве4е мина месец но немога да преодолея болката от това 4е загубих това така желано бебе. с приятелят ми сме заедно от 8 месеца , о6те в на4алото на връзката ни той ми казва6е как иска да има дете от мен аз съ6то искам след 3 месеца опити се полу4и но за съжаление завър6и с аборт . през цялото това време той е до мен и ме успокоява и казва 4е живот и здраве 6те забременея пак , но казва 4е сега по добре да запо4на отново работа да се разсейвам и каквото е писано 6те стане , но аз искам бебе и то много не искам да 4акам например година ... , постоянно си втълпявам 4е когато изминат тези 4,5 месеца на възстановяване  той няма да иска да запо4нем пак опити а 6те иска да мине пове4е време .. как да преодолея този страх и за6то постоянно си го мисля това ? това озна4ава ли 4е не съм сигурна в него ? объркана съм и депресирана



Здравейте, vivi0304!
   Изразявам съпричастността си към нещастието, което е сполетяло Вас и приятеля Ви! Това е тъжен период от връзката Ви, който със сигурност ще премине и ще се възстановите. Но ще използвам този случай, за да се концентрирам във връзката между вас двамата, тъй като самата Вие формулирате основния проблем не като болка от преживяното, а като повод за размисъл относно бъдещето на връзката Ви. Това е много показателно и има своето обяснение за мен. Може да прочетете темите за загубата, те навярано ще са Ви полезни, но за по-важно считам да направите един дълбик анализ на чувствата и очакванията си към Вашата връзка: как виждате мястото си в нея, какво конкретно очаквате от приятеля си и как виждате живота си с дете – на двамата заедно и на Вас лично. Да си отговорите на въпросите дали конкретно с този човек искате да имате дете или по принцип, как оценявате връзката си в момента, без дете; какво мислите, че ще промени детето в нея. Целта е да изследвате „мотивацията” си за създаване на дете, тъй като колкото по-наясно сме със себе си преди да предприемем тази стъпка, толкова по-разумно и зряло се отнасяме към новия човек.
   Започвам отзад напред: да, означава, че не сте сигурна в него. За приятеля Ви няма какво да кажа, не виждам нещо нередно в поведението му – всеки мъж иска партньорката му да е спокойна и щастлива, ако връзката е ползотворна. Дотук добре. Мисля, че не сте сигурна и уверена във вашата връзка обаче. От момента, в който човек започва да се съмнява в чувствата или намеренията на партньора си, който и да е той и какъвто и да е той, започва цикълът на колебание, недоверие, ревност... И проблемът тогава не е на партньора, а на човека, изпитващ съмненията. С когото и да споделяме живота си, ние никога не знаем какво в действителност изпитва и мисли той. Често самият партньор не е наясно, а какво остава за друг човек. Затова – не само е невъзможно, но и ненужно, дори нещо повече – вредно, да искаме да знаем какво става в главите на близките ни. Ако тръгнем по пътя на изпитване на силата на чуждите чувства, желанието за доказателства за любовта нараства лавинообразно и понякога неусетно преминава в тормоз и за двамата. Разбирам, че пътя към Ада е постлан с добри намерения и никой не започва да се съмнява в партньора си с намерението да съсипе връзката си, но е добре поне да си дава сметка, когато усети в себе си отровните чувства на съмнението, за да се справя сам, а не да прехвърля отговорността за тях на партньора си. Спомням си, че в темата за съзависимостта бях описала съзависимата жена като самовъзкачила се на трон, от който управлява с желязна ръка, но имайте предвид че тази роля може да бъде играна и с обратен знак – от позицията на жертвата. Сигурна съм, че познавате поне една двойка, в която ролята на страдащия (независимо дали мъжът или жената)  всъщност е лост за управление. С намерение за управление на чувствата, разбира се. Практически обаче реализацията на този неосъзнат план се изражда в управление на поведението. Нищо повече. Във въпросната двойка силният, увереният, обичащият всъщност се страхува от емоционални наказания и стриктно спазва предписанията да доказва любовта си непрестанно. „Жертвата” чувства това и винаги е неудовлетворена, иска повече и повече. И така се затваря кръгът. Като извод: колкото по-удовлетворени сме от индивидуалните си занимания – било в професионален или личен план, толкова по-независими сме. Несигурността във връзката обикновено е знак за лична неудовлетвореност и е компенсаторен механизъм.
    Това са общоизвестни истини, които хората знаят теоретично, но истинският проблем се разгръща в цялата си мащабност при раждането на дете. Затова и се опитвам да Ви предупредя относно Вашите чувства. Желанието за дете принципно би трябвало да изхожда от една здрава, стабилна и ефективна връзка между двама, да бъде следствие от силните чувства, а не обратно. Ако приемаме евентуалното бъдещо дете като заздравяващ връзката фактор, ние го натоварваме с отговорност преди появата му, а какво остава, когато се роди... Методично и бавно се възпитава един нещастлив човек. Последиците са сред нас, част от нас са също резултат от подобни връзки. Става дума за специфична ценностна система, вирееща по нашите географски ширини, която тайни и силно приема детето като разменна монета, дори и само в психичен смисъл. Не искам да се впускам в темата за детето като компенсация на дефицитите в една връзка, защото примерите са толкова ярки и толкова много, а искам да насоча вниманието Ви към това да се замислите дали бихте могли да водите спокоен, удовлетворителен живот, с разпределени отговорности и грижи, така че всеки да си знае мястото, в добрия смисъл на думата :wink:, но да сте щастливи. (Има една аксиома на фамилната терапия, която гласи, че не е важно как е разпределена властта в семейството, а дали е удовлетворителна за всички в него :)) Ако нещата в едно семейство са „гладки”, отглеждането на дете не е толкова трудна и изтощаваща работа, колкото обикновено ни обясняват „препатили”, защото родителите възприемат детето като свободна личност. (Тук е мястото да предупредя и за вредата от бабата, която някои хора използват като заместител на майката, но като всеки ерзац, този модел носи повече вреди, отколкото ползи. Психичните отношения между майка и дете, които по-късно прерастват в индивидуални психични функции, не могат да бъдат заместени от нищо и резултатите стават очевидни още в юношеска възраст. Разбира се, има ситуации, в които чуждата помощ е наложителна, но тя трябва да си остане помощ, а не да се превръща в заместител на липсващи отношения. Джон Боулби, теоретикът и изследователят на привързаността (атачмънта) между майка и дете, е един от радетелите и флагманите на борбата за дългото майчинство през втората половина на XX век по гореспоменатите причини.)
   И така, независимо дали в ранен или късен стадий на връзката, приемането на хипотетичното или вече съществуващото дете като своего рода заздравител на връзката е маркер за сътресения в нея. Разбира се, това се проявява в пълна сила при развод. Но на ранен етап все още има време за действие: за обмисляне и преценяване на приоритетите на двойката. Ако детето излиза на преден план като цел номер 1, без оглед на каквито и да е материални, интимни или професионални потребности, трябва да се помисли защо това е така и тогава обикновено излизат наяве лични, индивидуални (на всеки един поотделно от двамата или на един от двойката) неудовлетворености, които намират удобна форма на живот във връзката под прикритието на високи претенции към партньора обикновено.
   Тези ми разсъждения искам да прозвучат като сигнална лампа за Вас, а не като оценка на ситуацията, в която се намирате. Надявам се да постъпите зряло – да отделите време за размисъл относно личните си чувства, за наблюдение и изследване на връзката, за няколко откровени разговора. Ако прецените, че имате целия ресурс да отглеждате заедно щастливо дете – пълен напред! Ако обаче откриете, че смесвате понятията за дете и любов, нещо не е наред. За предпочитане  е детето да е плод, продължение на здравата двойка, а не тя да се формира заради детето, защото е ясно кой търпи последствията.
    Поздрави и скорошно възстановяване!
Активен
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #108 -: Май 24, 2011, 19:37:48 pm »
Цитат на: Ваня Савова в Май 24, 2011, 14:28:33 pm
Честит 24 май! Нека на този ден помислим за минута за малцината, които с дух и знание са действали срещу обстоятелствата и са победили, променяйки историческия ход! И за нещата, които постигаме с ум и сърце.

:good_post:  osi_9
Активен
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #109 -: Май 30, 2011, 20:46:23 pm »
Цитат на: radosttinka в Май 05, 2011, 06:41:15 am
Споменете които изплуват в главата ми, всякаш не са свързани толкова със самата загуба вече, а просто със физическата болка, която ми беше причинена в болницата. Точно това ме обърква, на моменти не мога да преценя, кое поражда страха ми - самата загуба или физическите страдания.
Когато нещо ме върне там в болницата, първото нещо което ми се визуализира е някоя от манипулациите, думи на лекари и акушерки едва тогава стигам до усещанията свързани между мен и бебето. Не знам дали реално нещата могат да бъдат разделени или аз умишлено си ги разделям, за да ми е по-лесно.

Не съм мислила до сега дали бебето ми (плода) е страдало, но чувството на безсилие да го спася сигурно произтича точно от там.
Търсенето на причината, си мисля, че изключително много ме задържа на едно и също място. Но не причината "защо на мен?", а защо от медицинска гледната точка стана така. Това, че няма конкретна причина много ме терзае, караме да се чувствам много несугрна в успеха. Когато откриеш проблема, търсиш решение, когато не знаеш проблема се появавя страха. Може би просто трябва да спра да търся проблема, и да се фокусирам върху самото забременяване...

Да си призная от всичко прочетено, съм объркана - мислех си че се справих с преживяването на самата загуба, моментите на скръб и оплакване отдавна са рядкост, а дори и нещо да ги провокира отново не ги спирам. Чувствам се много по-спокойна и мечтите ми са много по-смели, но явно не съм съвсем сигурна в душевния си баланс и продължавам да търся равновесието между спомени, мечти, страхове и надежди.


Здравейте отново, radosttinka!
  С опита за кратко описание на факта, че висшите нервни функции се развиват след 24-а г.с. от бременността целях да дам още една гледна точка, която да внесе успокоение на съвестта, да ни освободи от евентуалното чувство на вина и да смекчи чувството на загуба. В никакъв случай не съм привърженик на подхода, че „силата на скръбта” от загубата на един 80-годишен, боледуващ човек, на бременност или на малко дете расте правопропорционално в изброения ред. Никой не знае как всеки индивидуално преживява болката си. Възможно е загубата на бременност да се преживява много по-тежко от смъртта на дете, да кажем. Затова и исках да обясня рационално, че това не е загуба на дете. На пръв поглед това е неефективно, ето – Вие казвате, че сте объркана, но аз знам, че след период на интензивен размисъл, който е в разрез с чувствата ни, настъпва период на приемане на това, че времето лекува. Знам, че звучи стряскащо, но се надявам именно тази фраза – че времето лекува – да внесе яснота в чувствата Ви чрез обяснението по-долу.
   Това, което ще Ви кажа в следващите редове, се отнася до почти всички с репродуктивни проблеми.
   Когато разберем, че имаме репродуктивен проблем, се оказваме в състояние на шок – оказваме се в криза на идентичността, на ценностите, на мечтите. За смъртта има ритуал – погребение, но за смърт на мечтата (да имаш дете) няма.  Затова тук дори не говорим за преживяване на единична травма, което е по-концентриран процес, а за цялостна криза, която, при това, се преживява в тайна, защото не е обществено прието да скърбиш за загубата на възможността да нямаш деца. Затова процесът по лечение на репродуктивни проблеми може да се разглежда като кризисен, независмо колко дълго продължава. Хората, които се опитват да заченат, но имат проблем, преминават през следните 5 психологически фази на страдание: 1/ отричане; 2/ гняв, 3/ сделка, 4/ депресия, 5/ приемане. Няма да се спирам тук на всяка една от тях. Продължителността на всяка една е индивидуална, може да се прескочи някоя, може да се преплетат няколко фази едновременно, а често ние се завръщаме към по-стари, отминали фази. Тази криза се разрешава или с настъпване на бременност, или с 5-та фаза – на приемане (тук се включва и етапът на узряване за решение за небиологично дете и за живот без деца). Успешната бременност не означава, че кризата е разрешена. За съжаление ми се случва да работя с жени с деца след инфертилитет, които вследствие на неизвървян цикъл на тъгуване, т.е. – неразрешена криза, правят втора, която се маскира като следродилна. Този цикъл е общовалиден за всички и независимо от реда или продължителеността, е важно този път да бъде извървян. При хора с неизяснен стерилитет (тази дума, всички знаем, употребявам условно) тази житейска криза е особено изразена.
   Кое внася объркване? Че на фона на това екзистенциално сътресение протичат  мини-кризите по лечението на репродуктивния проблем - за опитващите се да забременеят естествено този 5-степенен цикъл се преживява ежемесечно, за подлагащите се на АРТ- след всеки неуспешен опит, както и след всяка, каквато и да е, медицинска интервенция, включително и на партньора. Тук е и Вашият случай: на неуспешна бременност. Всички тези кризи нарекох „мини”, за да обясня, че се развиват на фона на генералната, но всъщност те са много важни, защото начинът им на протичане се преплита и си влияе взаимно с начина на протичане на голямата криза.
    Оттук, мисля, произтича и Вашето колебание: дали сте преодоляла загубата или не. Никой не може да каже, че е преодолял такова нещо, защото това не е препятствие за преодоляване, а жизнен цикъл, който трябва да бъде преминат, изживян. (Затова и във фазата на депресия е безсмислено да ободряваме, разсейваме и развеселяваме човек, освен ако не става дума за гранични състояния, които се нуждаят от терапия, а не от ободряване. Човек просто трябва да премине през този етап.) С приемането на загубата нещата си идват на мястото. Затова и използвах знаменития, често дразнещ ни, израз „Времето лекува” – като метафора на фазите, през които преминаваме. Времето, само по себе си, нищо не лекува, ако не е изпълнено с драматична промяна. Във всички случаи промяната се преживява като негативна и травматична, като етапи на гняв или отчаяние, но ефектът от тези чувства е именно позитивната промяна: че с времето ние вървим към последната фаза. Тук не мога да дам референтни граници на продължителността, защото при всеки е различно. Мога да направя анализ на моето преминаване през фазите.
    Мисля, че нещата при Вас стоят точно така (що се отнася до т. нар. „малък процес” – по изгубената бременност), както ги казвате: преминали сте през всички етапи пълноценно, отвреме-навреме се завръщате, но успешно излизате от тях. Преди време мислех, че не можете да излезете от депресиваната фаза, но сега виждам, че това са само естествени връщания към нея и искрено ще се радвам ако сте извървели дългия път на приемането. Това, което не Ви дава мира обаче, не е от моята компетенция, мисля. Не отнасям търсенето на медицинска хипотеза във Вашия случай към никоя по-стара фаза на траура, не го намирам за психически препъни-камък. Напротив – намирам го  за прилежащо към последната фаза - на приемането. И какво по-разумно от това да се стремиш към някакво разумно обяснение на действителността, било тя и лоша? Това за мен е доказателство, че Вие сте издържали кръста си за носене и именно защото сте го приела и преживяла, защото разбирате цялата му тежест, сега търсите начин това да не се случва отново. Тук излизам от професионалната си роля и изказвам личното си мнение, че щом доказателствата са невъзможни, най-смислено е да действаме чрез хипотези. Не мисля, че напрежението поражда този въпрос във Вас, а обратно – че евентуалната медицинска  хипотеза би Ви помогнала да се освободите от напрежението. Затова аз съм безсилна тук, но що се отнася до личното ми мнение, намирам търсенето на подобни отговори за полезно тогава, когато е придружено с действие, макар и травматично като преживяване.
    Темата за успешното преживяване на кризата ще представя във Варна на ДРЗ, където ще обясня и етапите, и терапевтичния модел за справяне.
    Radosttinka, дано този отговор внесе малко повече яснота и да Ви поуспокои, тъй като не виждам нещо извънредно, на което трябва да обърнете внимание. Макар и тъжни, завръщанията назад са естествени, защото са кратки и без тях няма как да стигнем до края. Поздрави!
« Последна редакция: Май 30, 2011, 21:06:08 pm от Ваня Савова »
Активен
*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #110 -: Юни 06, 2011, 13:18:58 pm »
Здравейте Ваня Савова,
Не знам от къде да започна, но ще се опитам...
С приятеля ми сме заедно 7 години. Обичаме се страшно много още от началото на връзката ни и никога не сме се разделяли. Но с течение на времето се появиха финансови проблеми, поради негова грешка, която простих (не е изневяра) и сега ни е адски трудно да се справим и да се вдигнем на крака. Аз преживявам всичко доста лично. По принцип съм страшно спокоен човек, но 2-3 пъти в годината избухвам, така че не мога да се позная, може и за нещо дребно. Според мен това е от натрупване на проблемите...
Имам и здравословни проблеми. От както ми е дошла менструацията е нередовна. А сега не ми е идвало от 3 месеца (правих 2 теста, които са отрицателни). Страшно много се притеснявам. Не сме правили опити за бебе, но вече си мисля, че с тези закъснения ще е трудно... Имам и 3 операции на гърдата.
Чудя се дали проблема е в това,че се притеснявам страшно много вече за всичко, мисля за напред как ще се случат нещата, дали всичко ще е наред?! Дали ще успеем да се измъкнем от дупката, която сме в момента?! И това ме измъчва страшно много  :( :( :(
Активен
*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #111 -: Юни 07, 2011, 15:54:25 pm »
Както обещах, продължавам темата за неуспешната бременност и загубата на бебе. Преведох откъс от един материал в www.members.shaw.ca на Judi Corbett, в която се развенчават някои митове за скръбта в такъв случай. Акцентът е най-вече върху депресивната фаза и активната скръб.
    Някои от постановките са валидни и за чувства след неуспешни АРТ-процедури, но като цяло текстът е ориентиран към загуба на бебе.
    Употребява се изразът „успешно скръбене”. Под него се има предвид преминаване през етапите, като травмата се преработва. Само когато случилото се е филтрирано, и то през призмата на справянето, на живота и на бъдещето, можем да мислим, че сме се справили с даден момент или етап.
    Имам несъгласия с точки 3, 8 и отчасти 12, които обяснявам с по няколко изречения непосредствено след тях.
 
ИСТИНАТА Е, ЧЕ...

1. Истината е, че вероятно няма да почувстваш подобрение през следващите няколко дни, седмици или дори месеци. Дните ти най-вероятно ще са изпълнени с безспирна мъка и нощите ще ти се струват като безкрайни тъжни години. Възстановяване  може да се постигне само след задължителното напредване през стадиите на скърбене, бавно и полека.

2. Истината е, че една нова бременност няма да ти помогне да забравиш, а просто ще отвлече мислите ти. Вярно е, че мисълта за една нова бременност ражда надежда, но ти се нуждаеш от скръбта по загубеното бебе, така както от скръбта по обичан човек, защото тя е нещо отделно от новата надежда. Скърбенето отнема много енергия  и е емоционално и физически изтощаващо. Този процес може да се отрази на следващата бременност. Решението да опиташ отново е силно индивидуално,  но имай предвид, че да си бременна, докато скърбиш, е трудно.

3. Истината е, че лекарствата или алкохолът няма да притъпят болката. Те просто ще отложат сблъсъка с реалността в процеса на възстановяване. Така или иначе обаче, ако докторът ти предпише лекарства, приемай ги разумно и съобразно инструкциите му.
 
   Под „доктора” тук  явно се има предвид психиатърът. Приемът на лекарства, освен ако не e в случай на диагностицирано психично разстойство, а e в случай на естествен стадий, през който преминава човек, като например депресивен епизод след загуба, умерена следродилна депресия и др., много по-често вкарва в друг, излишен капан, който много затруднява процеса на възстановяване. Почти не познавам човек, който да не си е навлякъл, макар и минимални, неприятности с лекарствата. Жените с проблеми са „откачат” от тях много трудно. Зависимостта е последното нещо, което трябва да си докара един човек с репродуктивен проблем. Ефектът на лекарствата  е  различен от свободата, която постига самостоятелно  човек. Не в възможно чувствата ти да зависят от външен агент и да постъпваш осъзнато. Има случаи, в които те са неизбежни, но аз говоря за случаи, в  които, ако може да се мине без тях, е по-добре.

4. Истината е, че веднъж след като това свърши, няма да се върне старият живот. Твоят разлюлян свят постепенно ще се успокои и ще станеш по-чувствителен  и състрадателен човек, по-подготвен за трудните моменти, с които всеки трябва да се справи рано или късно. След като осъзнаеш, че си преживяла едно от най-лошите неща, които могат да се случат на едно семейство, ще разбереш колко силен човек си всъщност.

5. Истината е, че скърбенето не е нездравословно, не е признак на слабост или психическа нестабилност. То просто е работа, която трябва да се свърши. Сега е подходящият момент. Позволи си това време. Почувствай мъката и й се отдай. Опитай се да не й се съпротивляваш постоянно. Така ще разбереш, че мъката е непостоянна и има и по-добри дни, и ще бъде по-лесно, очаквайки ги. Бъди търпелива със себе си. Няма преки пътища до изцелението. Тази тежка мъка ще си отиде, когато цялата работа (на скръбния процес) бъде извършена.

6. Истината е, че скръбта не е всепоглъщаща. В най-трудните  моменти на агония в живота ти ще има смях. Не се чувствай виновна. Смей се ако искаш. Така, както трябва да си позволиш време за скръб, трябва да си позволиш и време за смях. Да разпознаеш смеха като част от оздравителния процес, така както разпознаваш непреодолимата тъга сега, ще направи болката по-поносима.

7. Истината е, че един човек не може да понесе всичко това сам. Докато ти взимаш  изцяло самостоятелно решенията, необходими за завръщането към здрав и щастлив живот, хората в живота ти ще тъгуват и ще се чувстват безпомощни. Колкото и несправедливо да изглежда, тежестта по запазване на отношенията в семейството и с приятелите пада върху теб. Те се страхуват от това да не се месят или да не кажат, или да не направят нещо грешно и това ги прави още по-безпомощни. Трябва честно да им кажеш какво могат да направят, за да ти помогнат. Не бива да чуват: „Добре съм.”, при условие, че не си. Ако споделиш болката си с тях и им позволиш да те подкрепят, ти ще се успокоиш и намалиш чувството им на безпомощност.

8. Истината е, че Бог не те наказва за нищо. Понякога тези неща просто се случват. Те са се случвали на много хора преди теб и ще се случват на много след теб. Това не е ръката  Божия, а акт на Природата. Не е честно да обвиняваш Бог, себе си или който и да е друг. Опитай се да разбереш, че човек е устроен така, че търси начин да хвърли вината върху нещо, особено когато възможните отговори на въпроса „Защо?” са изчерпани. Понякога няма отговори. Повечето пъти дори. Да вярваш, че си наказана само те отдалечава от пътя на изцелението.

  Справянето с гнева ми е особено близка тема, в която се чувствам добре.  Тук не ми се вижда възможно да приемем липсата на отговор. Именно защото човек е устроен така, че търси отговори, а не, че все се опитва да прехвърля вина, той няма как да се успокои без отговор и липсата на отговор, мисля, го връща многократно към въпроса „Защо?”, като не му позволява да върви напред. Откриването на отговор според мен е много важно. След много неуспешни АРТ – опити, да кажем, пак градим някаква хипотеза за неуспеха, макар и на интуитивно ниво. Ако пък нямаме никаква, ама никаква, прехвърляме обяснението на свръхестествена сила. И в единия, и в другия случай обаче обяснението ни дава покой и ни отключва към бъдещето. Лично аз не вярвам в силата на случайността и мисля, че когато се случват необясними съвпадения, неочаквани провали или чудеса, те имат своята причина. Гледам, че повечето хора са като мен – липсата на някакъв отговор ги обърква още повече, а вярата, че т.нар. „случайности” са необходимост, им дава сили да продължат напред. Ако щастието/нещастието беше случайност, защо точно сега, тук и на мен се случи? Този въпрос няма нищо общо с вярата или невярата в Бог, а има общо с вярата и невярата в здравата логика на всички неща, вкл. и на мен, в света. Затова мисля, че справянето с гнева минава през анализ на себе си, а не на света – той е ОК. (Позволих си да говоря в 1 л., ед. ч. за улеснение.)

9. Истината е, че ти ще си в състояние да избираш и да взимаш решения в този период. За разлика от повечето важни решения, като смяна или напускане на работа, които може би е по-добре да се отложат засега, решението по справянето със смъртта е избор, който лично можеш да направиш (да дадеш име на бебето, да направиш някакъв религиозен ритуал, да решиш какво ще правиш с вещите от болницата и др.). Добросъвестните близки ще се опитат да те предпазят от срещата с болката. Но повечето хора, претърпели загуба, ще ти кажат, че това първо решение е много важно. То помага загубата да се преживее пълноценно. Психиката ни преработва твърде малко болка на ранен стадий и това е предпазен механизъм. Много скоро обаче, ние започваме да съживяваме събитията отново и отново, опитвайки си да си спомним всичко. Това е начин да отдадем дължимото на скръбта. Да се захванеш със сбогуването на по-ранен етап е трудно, но ще ти помогне да се справиш със загубата много по-успешно, отколкото ако се отдаваш на болезнени блянове как би обичала и би се грижила за загубеното бебе.

10. Истината е, че няма да си на върха на щастието да чуеш, че твоя приятелка или близка току-що е родила живо и здраво бебе. По-скоро ще ти е трудно да бъдеш в компанията на майки с бебета. Може би ще те боли, ще се гневиш или ще ревнуваш. Вероятно ще се измъчваш с въпроса защо не можеш да изпиташ и ти същата радост. Дори е възможно тайно да пожелаваш същото нещо да се случи на някой друг и това да те гнети още повече, да се чувстваш виновна, че мислиш така за хора, които обичаш и на които държиш, че полудяваш или че си ужасен човек. Но зад това стои желанието и друг да разбере как се чувстваш. Ти въобще не си ненормален или жесток човек, а човешко същество, което е в стадий на активно скърбене. Най-състрадалните и отдадени на другите хора също имат тези мисли. Ако местата ви бяха сменени, твоите приятелки щяха да имат същите мисли като твоите. Прости си. Това е ОК. Мислите ще си отидат.

11. Истината е, че не всички връзки (бракове) оцеляват в този труден момент. Понякога може и да се обвинявате взаимно, да се отдръпвате един от друг или да не искате да сте заедно. Има групи за самопомощ или терапевти, работещи със скръб, които могат да ти помогнат. Не ги пренебрегвай и подценявай, мислейки, че с времето ще ставаш все по-добре и по-добре. Активно скърбящите хора в една и съща фаза не могат да си помогнат един на друг. Нереалистично е – все едно двама души, загубили зрението си по едно и също време, да се учат взаимно на Брайл. Говоренето с други хора вероятно ще помогне. Възможно е да спаси и брака ти.

12. Истината е, че няма как да забравиш напълно този кошмарен период. Но гледната ти точка за него може да се промени. Приемането е процес, който се случва след като успешно си изстрадал загубата на родител, баба или дядо, или друг обичан роднина. Когато загубиш бебе обаче, е повлияно бъдещето ти, не миналото. Не всеки може да приеме това. Но има решение под формата на изцеление, което получаваме, докато се учим как да се справяме. Ти ще оцелееш. Много от нас, които преминават през такава скръб, се страхуват, че ще забравят бебето си, щом са започнали да се възстановяват. Това няма да се случи. Ти винаги ще си спомняш бебето си, защото скръбта е оставила специално място в храма на сърцето, където то ще живее вечно.
   
  А тук, както казах в предишното писмо, не приемам възгледа, че смъртта на родители или други близки е по-малко болезнена от загубата на бременност. Просто ми се струва малко нечовешко да градираме, да редим скръбта по степен и по сила в съответствие с представите, които имаме за близостта си със съответните хора. Как да знам колко силно скърби човек за някого? Не е възможно и необходимо да го мерим. Важното е, че скърби и че рано или късно трябва да завърши пътуването си с Приемане. Затова мисля, че загубата на бременност не прави изключение от общото правило за последната стъпка на Приемане, с която човек да се почувства възстановен.
    Мисля, че тези редове са по-скоро недоразумение, тъй като авторката е жена, имала множество неуспешни бременности и личните й чувства оказват такова въздействие, но че по същество имаме предвид едно и също нещо.
Активен
*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #112 -: Юни 07, 2011, 20:27:36 pm »
Скъпа Ваня,
Безкрайно съм ти благодарна за отделеното време иза помощта. И така сега по  същество - смоят приятел започнахме 8ма година заедно която се оказа още по тежка и за двамата. И двамата имаме образование , но сме
коренно разбни по характер - в момента работя в малка фирма , паритеп не ми стигат, той не работи. Писна ми да ме изкарава от ония дето си изкарват пари със с..с , независимо със или без образование , той едва ли не ме изкара такава , въпреки че и пред теб честно ще си призная че такова нещо не съм правила и не  съм била с нито един за с..с за пари. А връзката ни е обречена, вече незнам каквода направя , мила, не мога повече, чувствам се физически нестабилна, срината, в нщо като преди депресия  :?
Страх ме е да не посегна на себе си, но го обичам, но незнам може би трябва да мине време , нямам сили за нова връзка, преди месеци исках и дете ,но сега е различно , сега се оставих на течението на времето , защото аз така пари не взимам както той си мисли. Искал да ме предпази, било опасно , трябвало дза не ползвам скайп и компютър, те ме били съсипали , да си изключвам телефона  еди колко си дни. :x Е и аз незнам , объркана съм, страх ме, но незнам , може би трябва да мине малко време, на 26 съм и мога сама да се грижа за себе си , но незнам , май трябва да се примиряь че няма да бъдем заедно и в близко време няма да имам семейство...  :?
Активен
*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #113 -: Юни 10, 2011, 12:14:10 pm »
Здравейте Ваня Савова,много се чудех дали да споделя проблема си тук или да ви пиша на лични.Омъжена съм от 8 години и имаме репродуктивни проблеми,заради които ходя вече 4 години по клиники.Още преди да разберем за проблема,съпругът ми много ме ревнуваше-никакво излизане без него,да не закъснявам след работа,защо не съм си вдигнала GSM.И това не е само като съм била на работа.Като бях безработна беше пак същото.А недай си боже да празнувам банкет-в толкова и толкова да си си вкъщи,кои бяха на банкета и все такива въпроси.Всичко търпях.
Когато се разбра ,че не мога да забременея и проблема не е в мен ,реших че нещата ще се оправят.Все пак,заради това някои напускат мъжете си.Можех да си тръгна и сега най-вероятно да имам друг живот с друг мъж и дете.А аз реших да остана и да се борим заедно за решаването му.Смятах и че ревността му ще намалее.Нали аз правех всичко по силите си,за да си имаме бебче. :oops:Аз изтърпявах всички не приятни манипулации.Но само в мечтите ми.И сега продължава да се държи с мен като с прислужница.Иска само да му е изчистено и сготвено.Никога не ме е попитал как съм,как се чувствам и то след поредната тежка процедура,а накрая и неуспешен опит.Никога не ми е вдъхнал надежда и да каже-'Скъпа следващият път ще успеем,сигурен съм в това.'Знам,че ме обича,но тази любов е обсебваща понякога.Имам нужда да ми каже да продължавам да се боря.А аз като че ли го правя само за себе си.Единствената ми утеха е тук във форума.
Въпросът ми е да продължавам ли да се боря за тази любов,за мечтата ми да имаме дете?Понякога си мисля,че след ката родя нещата ще се оправят,но дали ще е така.Дали няма да продължава този тормоз?Дали ще обича детето?
Активен
*
Re: Проблем или не....?
« Отговор #114 -: Юни 17, 2011, 00:05:30 am »
Цитат на: Smilesearching в Май 04, 2011, 13:06:50 pm
Здравейте, Ваня :) Дълго време се колебаех дали да пиша тук и сега се реших. С моят приятел имаме много добра дългогодишна връзка, която е засенчена единствено от репродуктивния проблем - тежък мъжки фактор. При мен нещата са нормални. Имаме едно неуспешно икси. Преживяхме много различни емоции и трудности по време на опита, също така останах без работа. Преживях много трудно провала на опита, може би с месеци. Искам да поясня, че винаги той е искал в по-голяма степен да имаме дете, даже на мен ми отне доста време да се реша. Затова се изненадах от себе си, не очаквах да ми е толкова трудно. Аз не бих приела алтернативни варианти. Предстои втори опит, който решихме да е последен.  Това, което наблюдавам е липса на емоции, каквито и да било, от моя страна. Преди имаше ядосване, мислене, неприятни усещания, сълзи един куп. След няколко месеца дори реших, че съм преживяла проблема и нямам нужда от втори опит, което породи няколко скандала между нас. В сравнение с другите, не съм се тормозела при виждане или контакт с бременни. Не се дразня, ако ми говорят кое дете какво направило и т.н. - отново безразличие. Може би защото на теория знам, че евентуално бих се дразнила и сложих превантивно бариера. Сега, когато посещаваме клиниката /друга/, пак не изпитвам нищо - нито вълнение, нито нетърпение, нищо, минава всичко машинално. Струва ми се, че времето лети и сякаш не искам да дойде времето за процедурата. Сякаш не искам това да се повтори.  Вкъщи не говорим за това, той или мълчи, или сменя темата. Не му харесва това примирение и безразличие. Дълбоко в себе си усещам, че този проблем ми става все по-далечен и чужд. Може би защото минаха 3г и нещо и не желая повече да страдам. Въпросът ми е дали наистина съм се успокоила завинаги или е лъжливо усещане, защитна реакция на моя мозък? Принципно той иска да осиновиме дете, след евентуален неуспех, а аз не съм убедена. Мисля, че по тази тема съм емоционално изчерпана. В други аспекти животът ни е съвсем нормален, събираме се с приятели, веселим се...Според вас има ли от какво да се притеснявам? Дали пак ще изпадна в подобно тежко положение, ако провала се повтори? За нашият случай докторите не са особено оптимистични. Трябва ли след това лично да посетя или може би двамата психолог?

Здравейте, Smileserching, стигнах и до Вас  :)
  В първия момент, когато получих писмото Ви, сякаш ми се наложи да чета между редовете, тъй като имах чувството, че Ви е трудно да формулирате проблема. По принцип-би трябвало да следвам хипотеза, която Вие ми подавате, но аз май имам своя.
Вашата надежда е, че Вие сте достигнали етапа на Приемане на проблема и сте се успокоили или пък, в която и фаза да сте, чувствата Ви са някаква защитна реакция.
   При повечето от нас всеки неуспешен опит се преживява много тежко и плачът е не само заради неуспеха (миналото), но и заради бъдещето – че отново предстои всичко това. Като на филмова лента минават сцени с чакане пред кабинети, манипулации, напрегнато очакване и т.н., и т.н. Това означава, че тревожността е супер-висока вследствие на много висока мотивация за успех. Казано с две думи – дори и в моментите на голям срив, рядко губим желанието да продължим. Дори и да знаем, че ще направим пауза, мисълта ни пак е заета какво ще правим след тази пауза. Това означава, че борбата за дете е първи приоритет, защото повечето от нас не си представят живота без дете.
   При Вас просто не виждам тези белези, въпреки страданието Ви след неуспеха. Отдавам го в по-голямата си част на друго. Не защото не Ви наранява гледката на бременни или деца или защото ходите машинално на прегледи – и двете са възможни – а защото на много места казвате неща, които сочат към изначално ниска мотивация (не обичам тази дума, но включва в себе си, освен желанието,  и потенциала да осъществиш това желание, затова я използвам). Възможно е да става дума за период. Няма нищо неестествено в това да не искаш деца. Желанието и нежеланието за дете могат да бъдат в еднаква степен биологично и психологически обосновани, т.е. – не бива да правим разлика между двете – че да искаш е инстинкт, следователно – нормално, а да не искаш  не е, следователно – неестествено. Не. И двете са възможни в различни етапи от нашия живот и се провокират от различни фактори. В този смисъл – на фона на обща ниска мотивация е напълно възможно репродуктивният проблем да е препъни-камъка. Така той изпъква и оставя впечатление, че в него се корени причината за нежеланието Ви да продължите напред, но може би той е само украшение на една стара нагласа.
    Мисля, че проблемът на мъжа Ви Ви дава уникален шанс да изследвате истинските си мотиви да имате дете. Много от нас нямат този шанс, защото вследствие на добре обмислено решение за дете планират бременност, която не се случва и попадат на пистата на АРТ, от където мърдане няма, защото друг начин да осъществят мечтата си за дете няма. Имате и друго предимство-разлика с част от хората без репродуктивни проблеми: някои създават деца случайно, без да осмислят, че да си родител е дар и че детето е личност, за съжаление. В периода, в който обмисляте какво да правите оттук нататък – дали да продължите с опитите или да спрете и ако спрете – как ще се развие връзката Ви, или да предприемете осиновяване, ще си зададете именно тези въпроси – искам ли в действителност дете и ако – да, защо? Основният Ви въпрос ще бъде: заради себе си ли го искам или заради самото него? Тук отхвърлям въпроса с мъжа, защото разбирам, че малко или много сте подложена на някакъв вид натиск, но основната връзка на детето е с майката и е важно именно тя да бъде стабилна. Затова, ако разберете, че искате дете, независимо биологично или не, е много важно да имате силно и лично Ваше решение за това. Разбирам, че при АРТ няма време за мислене дали искаш или не дете – звучи смешно, но всъщност въобще не е. Въпросът, който поставяте е много сериозен, защото цикълът на опитите така завърта повечето от нас, че понякога губим връзка с първоначалния си копнеж за дете и се превръщаме в изнервени, способни да понесат всичко хора. Затова, независимо как ще почувствате нещата и кой път ще поемете, важно е Вие да искате дете и то не заради другите. Отношението ми към осиновяването знаете – осъзнат избор. Относно отхвърлянето на другите алтернативни варианти – напълно разбирам.  
   Всичко това означава, че в една или друга степен изолацията, от която всички с репродуктивни проблеми страдат, ще се изостри, тъй като пак попадате в ситуацията на различния, макар и мисловно. Трябва да понесете това без всякакви угрезения, самообвинения или колебания. Вашият живот си е лично Ваш и ако така правят всички, за Вас може да е добре да правите иначе. Вие имате право на Вашето щастие. В търсене на мотивите си дали да имате дете трябва да се осланяте само на собствената си интуиция и чувства. Казвали са ми,  че, погледнато отстрани, в обществото на хората с репродуктивни проблеми цари малко сектанстски дух :lol:. Той е породен от приликата в преживяванията и емоционалният фактор побеждава всичко – и характерови, и всякакви различия. Аз самата, когато за пръв път попаднах в компанията на момичета с проблеми преди години (ей, като стана дума за мен и бързо смених „жени” с „момичета” :oops:), бях емоционално разтърсена от близостта и съпричастността, която изпитах към тях. Затова, ако везните наклонят в различна от репродуктивната посока, е възможно да изпитате чувство на самота и отхвърленост, без реално някой да има подобно отношение. Не е необходимо да обяснявате на когото и да е какво мислите, освен ако, разбира се, не искате да споделите собствения си опит, който, впрочем, ще е много полезен.
   Пред Вас стои и втори проблем – с мъжа. Виждам, че той е много силно мотивиран. Не само по принцип, но и медицинският проблем прави такава реакция – както казах – готови сме на всичко. От тази гледна точка мисля, че това ще Ви е по-трудно на този етап. Затова първо трябва да решите за себе си. Сериозен разговор с него може да започнете след като Вие сте наясно, тъй като в противен случай би се получила игра на котка и мишка. Ще мислят двама уж единомишленици, единият от които не съвсем. Няма смисъл от обсъждане, ако нещо ще се крие или ще се стигне до решение за действие под натиск. След като сте наясно със себе си, тогава търсете компромиси с него, а дай Боже пък да няма нужда – както Вие, така и той се променя, но Вие знаете границите - не и извън желанието му за дете най-вероятно. И все пак - това, че мъжът Ви, изглежда, е в по-неизгодна позиция, не бива да влияе на избора Ви.
   Относно работата – вижте, прието е човек да се травмира от загуба на работа, но ми се струва, че част от травмата идва точно от това, че е прието. Т.е. – няма смисъл от абсолютно никакви угризения. Това със сигурност не е била Вашата работа. Що за шеф е човек, който се отнася така с Вас при такъв сериозен проблем? От него нищо добро не може да се очаква. Не съжалявайте, сигурна съм, че това е за добро.
  И последно: преди да се консултирате с психолог, е добре да сте преминали през етапите, за които Ви говорих – мислене, решение, разговор, тъй като при неясни позиции и тайни има опасност да се вкарате сама в капан и неусетно да стигнете до решения, които всъщност не са Ваши. Да, мисля, че е ОК да отидете от гледна точка на финализиране и „изчистване”, на „договора” Ви с мъжа, но на този етап ми се струва рано. Ако пък имате непреодолими различия в решението за дете, открити пак след период на размисъл, срещата с психолог би Ви освободила от чувство за вина и би стабилизирала отношенията Ви, би Ви дала увереност, независимо от пътя, който поемете. И трети вариант – ако говорите на различни езици, тогава – да.
Активен
*
Отговор
« Отговор #115 -: Юни 17, 2011, 12:12:47 pm »
Здравейте, Ваня! Благодаря много за отговора и мнението. Направи ми впечатление Вашия изказ за стара нагласа и се размислих. В действителност, когато бях тинейджърка, имах ясна нагласа за тази част от живота. За мен беше/е по-важно от кой точно ще имам дете.  В смисъл, че това ще стане, когато намеря човека и съм абсолютно сигурна в него, а и себе си. Имах достатъчно "приятели", но аз се пазех старателно /от бременност, болести и т.н./, защото по принцип изобщо не съм влюбчива и все не се получаваше да е Той. Сещам се даже че ме майтапеха, че докато го срещна и се влюбя, щяло да ми мине времето. Аз не съм се съмнявала дали искам деца, просто трябваше да срещна специалния човек. Другите приятелки ядяха всичко, което хвърчи във въздуха, свършиха тази работа, но понеже е набързо, семействата им се оказаха нездрави. Като че ли моя вариант се оказа по-добър.  Аз избирах бавно и се случи, че избрах. При мен нещата седят така - или от него, или от никой. Това нещо е непоклатимо. Никога не съм имала съмнения за това, както и за първата процедура! В сравнение с други двойки, с който общуваме, мисля, че на нас е е отразило най-малко, запазили сме си усмивката и си имаме настроение. Връзката ни е стабилна, без всякакви катаклизми. Безпроблемно сме се справяли с всичко досега, заедно. Като се замисля, самия неуспех /доста неочакван, аз за първи път през живота си гледах толкова позитивно на нещата/ ме пречупи някак си. Тотално пречупване.Получи се двойно разочарование - хем от процедурата, хем от себе си - защо го преживях толкова тежко. Пък и след тази доза оптимизъм, не много типична за мен.Това някак си ме завъртя на 360 градуса. От там като че ли дойде страха да не се повтори пак същото. В момента се чувствам много спокойна, чак това ме учудва дали е добре. Ако бях напълно сигурна, че не искам втори път, щях да откажа. Като цяло сме решили да е за последен път, няма да посветим целия си живот на клиники и процедури. Принципно класиката е да се пробва 3 пъти, ние решихме да сме по средата - в рамките на разумното. До тук вече сме на едно мнение. Като цяло с него имаме хубав живот, караме се доста рядко, а аз съм си все така влюбена, като от преди 10 г:):):) Виждам, че съм изпълнила голяма част от старата си нагласа :) Той не показва емоционалност и затова не му личи каквото и да било. Аз поне изпускам парата. Права сте, съвсем осъзнато ме вълнува какво ще стане после. Дали това спокойствие ще ми помогне по-лесно да се стабилизирам в случай на неуспех? Или ще доведе до зацикляне на място?  Като цяло съм силен човек и за разлика от подобни случай, не стигнах до употреба на транквиланти, алкохол, цигари и др. за успокоение. Пак стана дълго писмо, но основният въпрос е добре ли е за мен това привидно завидно успокоение? Може би разочарованието няма да е вече толкова голямо и по-лесно ще ми мине? Или просто Той ми е напълно достатъчен, за да просължа да си живея добре? Предполагам, че за евентуално развитие на нещата след процедурата няма как да говорим, след като не е ясен резултата. Бих искала и Ваши координати, ако след това имам нужда от събеседване - може и на лични. Още веднъж благодаря.
Активен
*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #116 -: Юни 17, 2011, 14:56:52 pm »
Здравейте!
Ясно е, че имам репродуктивен проблем и за съжаление е от типа „неизяснен стерилитет”.
Заедно сме с моя приятел от 11 години. От 9 години правим опити за дете. Първоначално имах проблеми с миоми и в последствие се наложи операция. Загубих и много време с т.нар. обикновени гинеколози. Преди 3 години и след операцията и препоръчания срок на въздържание, потърсих специализирана помощ и започнахме с АРТ процедурите.
Показателите на моя мъж са повече от перфектни. Аз имам някакви дребни проблемчета, които според лекарите ми не са главните причини за неуспехите и са съвсем преодолими с медикаменти. До момента имам 4 направени трансфера. След първия опит имах биохимична бременност. А съвсем наскоро забременях спонтанно, но пак беше биохимична бременност. Току що завърши моят 4-ти неуспех, което ще направи това писание доста емоционално. Все още ми е тежко.
Мога да кажа, че връзката ни е стабилна и този проблем не е дал твърде отрицателно отражение. Имали сме тежки моменти, но не критични и водещи до раздяла.
Сега не мога точно да определя от кога, но от доста отдавна имам странното чувство, усещане или не знам как да го нарека, че каквото и да направя – при мен бременност няма да се получи. Осъзнавам, че вече нямам сериозен медицински проблем за неставането. Но всеки пореден неуспешен опит само затвърждава това мое усещане.
По принцип не съм песимист. Смятам се за късметлийка. Животът ми не е лек, но пък критичните ситуации завършват добре. Към всеки опит ин-витро подхождам с много очакване, надежда и оптимизъм. Не че по време на опита не следя всичко, не обмислям всеки резултат от изследване или всяка дума на лекаря. Не че липсва и страха от неуспеха и провала. И макар че съм като на тръни (все пак съм холерик в доста чист вид), като виждам, че всичко върви добре – преобладава надеждата, че този път ще стане. Изградих доверие към лекарите си, което признавам си, не стана лесно.
Чела съм и чета доста психологическа литература, както и алтернативна такава. Как ли не опитах да надвия това свое усещане, в какво ли не се опитвах да вярвам, какви ли ли ритуали на църквите не изпълних. Имам вяра в Бог. Сега вече (вероятно след четенето на какво ли не) това се е преобразувало във вяра в някаква Велика сила, Вселена и още безброй определения за нещо по-силно......, но вече предпочитам да не е точно определена религия.
Впечатлявах се до скоро от теориите, че ние сме отговорни за всичко, което ни се случва. Че ние го предизвикваме и че ние сме отговорни за резултата. Това ме караше да имам високи очаквания, че като мисля положително и като вярвам в успеха – и той ще дойде, ще го допусна до себе си. Ами не идва. А се връща онова, гадното, моето си усещане, че аз няма да родя дете... Често се е стигало да обвинявам себе си за неуспехите, защото лекарите правят най-доброто. Защото всичко върви перфектно и приключва перфектно с идеалния трансфер на идеалните ембриони. И когато всичко остане в моите ръце, просто се проваля. Да – имам проблем с вината. И това го има. Осъзнала съм го и него. Осъзнавам проблемите си.
А и доста лекари са ми казвали: „Нямаш медицински проблем, всичко е в главата ти, успокой се и ще стане. Осинови дете и ще стане”. Което допълнително само ме обърква, натоварва и подклажда самообвиненията ми. Ами не мога да си отрежа главата...., а никой не дава схемата на успокоението ......
Не съм готова за осиновяване. Четох една теория, която между другото ми допадна, че не можеш да пристъпиш към осиновяване, докато все още имаш надежда. Ами имам я. Искам го силно моето си дете. Не че толкова държа на гените, просто искам да изживея всеки един етап на бременността, със всички негативи дори, защото смятам че това ще ме направи близка с детето ми и ще направи любовта ми силна. И тук вероятно греша, защото тази връзка не ме е направила твърде близка с родителите ми. Вероятно ми е липсвала любовта. Но така го чувствам и така го искам.
Не съм готова да се предам. Но толкова се страхувам, че всъщност каквото и да направя – няма да стане. Искам да преодолея този страх, искам да забравя за това, искам да не го усещам, искам като чисто нов човек да пристъпя към поредния си опит без това усещане, без съмнения и страхове и просто да се получи. Но не знам как да го направя. И не знам въобще дали е възможно. Искам нещо да направя и не знам какво.
Мога да дам кураж на цялата Вселена, на всички хора, но не и на себе си. Често приятели ми казват – ти много ми помогна, този разговор ме успокои и доведе до успех, ти си моята упора, и разни такива.... Явно само себе си не мога да подкрепя. В своя успех вече не мога да повярвам. За мое голямо съжаление.
Знам, че не формулирам конкретни въпроси. Но може би вие като професионалист ще видите къде греша и какъв е проблема. Честно казано се надявам на някакъв критичен анализ или мнение, което да ми подейства добре (както ми подействаха отрезвяващо някои отговори до други момичета). Страничната оценка е винаги по-обективна, пък макар и базирана на оскъдна информация.
Благодаря предварително!
Активен
„Ние се раждаме в света на природата.
Второто ни раждане е в света на духа."



*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #117 -: Юни 18, 2011, 00:38:03 am »
Цитат на: gergana_nikolova в Юни 06, 2011, 13:18:58 pm
Здравейте Ваня Савова,
Не знам от къде да започна, но ще се опитам...
С приятеля ми сме заедно 7 години. Обичаме се страшно много още от началото на връзката ни и никога не сме се разделяли. Но с течение на времето се появиха финансови проблеми, поради негова грешка, която простих (не е изневяра) и сега ни е адски трудно да се справим и да се вдигнем на крака. Аз преживявам всичко доста лично. По принцип съм страшно спокоен човек, но 2-3 пъти в годината избухвам, така че не мога да се позная, може и за нещо дребно. Според мен това е от натрупване на проблемите...
Имам и здравословни проблеми. От както ми е дошла менструацията е нередовна. А сега не ми е идвало от 3 месеца (правих 2 теста, които са отрицателни). Страшно много се притеснявам. Не сме правили опити за бебе, но вече си мисля, че с тези закъснения ще е трудно... Имам и 3 операции на гърдата.
Чудя се дали проблема е в това,че се притеснявам страшно много вече за всичко, мисля за напред как ще се случат нещата, дали всичко ще е наред?! Дали ще успеем да се измъкнем от дупката, която сме в момента?! И това ме измъчва страшно много  :( :( :(


Здравейте, gergana_nikolova!

   По-важното е как Вие лично ще излезете от дупката, но Вашите притеснения очевидно минават през общото излизане от дупката, т.е. – условието да излезете Вие, е да излезе и приятелят Ви. Без него не може. Което веднага ни отвежда към въпроса: Доколко отговорни сме за чуждите постъпки? Няма как да не преживявате всичко доста лично ако някой поставя под въпрос финансовата ви стабилност (на двамата) и ако този някой е човекът, на когото разчитате. При все това Вие сте му простили. Това е най-разумното, щом обичаш някой. И въпреки това Ви е притеснено. Има два варианта: или прошката Ви не е била от сърце и затова нямате доверие на човека, или той Ви дава основания за притеснение и в момента. Ако става дума само за текущите финансови проблеми вследствие на грешката му, то това е бял кахър, за съжаление. Казах „за съжаление”, защото, ако – дано не се налага – опрете до асистирана репродукция, финансовите проблеми са само един от пробните камъни за връзката ви. Тогава се налагат постоянни компромиси с всичко в името на една обща цел. А дори и да не Ви се наложи по-трудният начин, винаги има проблеми и трябва да намерим начин да ги приемаме като естествени и маловажни, защото смисълът на живота ни вероятно не се върти около парите или бюрокрацията и защото има много по-сериозни и важни неща, за които да се вълнуваме, но вместо да се тровим, е по-добре да направим нещо.... Това няма как да не Ви е ясно, но въпреки това Вие сте сериозно загрижена за бъдещето си. Вярвам, че това не е без основание. Нека се спрем на двата варианта: 1/ не можете да му простите. Тук приемаме, че става дума за еднократна грешка, а не за системно поведение. Моят съвет е да си дадете сметка какво печелите ако простите: спокоен живот, доверие, разбирателство. Значи трябва да простите заради самата Вас на първо място. Това няма да се получи без да разберете, да изстрадате и да приемете всички користни мотиви на приятеля Ви. Най-трудно е с лъжата. Да простим лъжата ни пречи обикновено нашият егоцентризъм, грубо казано. Но това е много дълга тема и ще я прескоча тук. Та – ако става дума за това, погрижете се за прошката си. 2/ По-лошият вариант -  приятелят Ви Ви дава поводи за притеснение и затова се чувствате несигурна. Ако това е така, няма как да няма намесен психологически фактор в постъпките му. Не зная дали става дума за лекомисленост, наивност, хазартна зависимост или каквото и да е, но при всички положения проблемът е в него – не в другите и не във Вас. Вие обаче търпите последствията. Какво може да се направи? Не може да се спасява човек, който не иска да бъде спасен. Той може да се остави да достигне сам етапа, в който да поиска промяна. С това не Ви съветвам да се отдалечите от партньора си, а  да разберете, че само Вие носите отговорност за собствените си постъпки и само той за неговите собствени, и няма как да спрете човек, който не знае и не иска да знае какво Ви причинява. Тази тема е още по-дълга. Със семействата на хора с проблеми се работи най-малко месеци, за да им влезе в главата, че намесата им е вредна за самите тях и пагубна за възстановяването на техния близък, както и че самите те са обект на помощ, тъй като са дълбоко пострадали от поведението на проблемния и собственото си такова. С няколко думи тук нищо няма да постигна, но Ви предупреждавам, че Вие можете да спасите само себе си. Как? Или предприемате радикален ход, или приемате партньора си с проблема му и живеете в съгласие и търпимост към него. Както казах, това е умение, което се придобива бавно и трудно, но е най-добрият избор, ако обичаш някого. За съжаление, много семейства са дисфункционални, не защото член на семейството има проблем, а защото разбирането за „помощ” е генерално сбъркано у останалите членове.
   Ако считате, че Вашият приятел има подобен проблем, мога да помогна със съвет, но единствено ако той иска. Останалото е гореспоменатата мечешка услуга. Надявам се да съм на грешна следа. Това, че Вашите притеснения са съсредоточени върху него, ме навежда на предположението, че Вие сте в позицията на съзависимия (тук въобще не става дума за наркотици; съзависимостта е метафора и изразява зависимостта от чужд нездрав  модел на поведение, която води до също толкова нездрав или още по-нездрав собствен модел и влошава картината на първоначалния.). Съсредоточих писмото си върху приятеля Ви не защото Вашето добруване минава през неговото предполагаемо решаване на проблема, а за да кажа обратното – че е възможно да се обичате и разбирате дори и ако той има проблем. В такъв случaй на Вас лично би Ви предстоял път, за да приемете такъв начин на живот, но смятам да спра дотук, защото нямам обратна връзка.
   Сега, извън психологията: за да сте в този сайт, значи искате дете. Вие не искате редовна менструация ей-така, а за да имате дете. Много хора с репродуктивни проблеми имат редовна менструация. Нямам представа към какъв лекар сте се обърнали и каква е причината за трите операции на гърдите, но според мен е редно да се обърнете към клиника по репродуктивно здраве. Към доктор по правене на бебета, а не към доктор по раждане на бебета. Прощавайте, че го казвам, но 1/ е в темата за притесненията Ви; 2/ не се въздържам като човек, имал опит с лечението с противочатъчни на изключително тежко увреждане на тръбите  :lol: Моля Ви да приемете съвета ми, мотивиран най-сърдечно и дано да е излишен!
   Относно това дали ще се справите: от Вас зависи. Проблемите не са изпити, на които може да се провалим, а част от живота, която да анализираме, за да извличаме поука от нея. Какво значи „всичко да е наред”? Това са изисквания, които сами си налагаме. Нещата ще бъдат наред ако се обичате, спокойна сте и имате дете. За първото-ясно, за вторите две обсъдих евентуален план, защото след мисленето идва ред на действането :wink:
« Последна редакция: Юни 18, 2011, 01:10:11 am от Ваня Савова »
Активен
*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #118 -: Юни 20, 2011, 13:50:27 pm »
Страшно много Ви благодаря за отговора!
Активен
*
Re: Консултации с психолог ТУК
« Отговор #119 -: Юни 28, 2011, 00:36:47 am »
Цитат на: f_26 в Юни 07, 2011, 20:27:36 pm
Скъпа Ваня,
Безкрайно съм ти благодарна за отделеното време иза помощта. И така сега по  същество - смоят приятел започнахме 8ма година заедно която се оказа още по тежка и за двамата. И двамата имаме образование , но сме
коренно разбни по характер - в момента работя в малка фирма , паритеп не ми стигат, той не работи. Писна ми да ме изкарава от ония дето си изкарват пари със с..с , независимо със или без образование , той едва ли не ме изкара такава , въпреки че и пред теб честно ще си призная че такова нещо не съм правила и не  съм била с нито един за с..с за пари. А връзката ни е обречена, вече незнам каквода направя , мила, не мога повече, чувствам се физически нестабилна, срината, в нщо като преди депресия  :?
Страх ме е да не посегна на себе си, но го обичам, но незнам може би трябва да мине време , нямам сили за нова връзка, преди месеци исках и дете ,но сега е различно , сега се оставих на течението на времето , защото аз така пари не взимам както той си мисли. Искал да ме предпази, било опасно , трябвало дза не ползвам скайп и компютър, те ме били съсипали , да си изключвам телефона  еди колко си дни. :x Е и аз незнам , объркана съм, страх ме, но незнам , може би трябва да мине малко време, на 26 съм и мога сама да се грижа за себе си , но незнам , май трябва да се примиряь че няма да бъдем заедно и в близко време няма да имам семейство...  :?


Здравейте, f_26!
   Първото, което съм длъжна да кажа, независимо как го усещам, е относно „Страх ме е да не посегна на себе си...”. Препоръчвам Ви незабавно да кажете тези думи на близките си, тъй като, независимо как това изглежда в очите на другите, то е явен знак. Не зная дали имате самоубийствени тенденции, но всеки самоубиец, преди да се самоубие, казва, че ще го направи под една или друга форма. В този смисъл – тези думи са, меко казано, сериозни и Ви препоръчвам да потърсите специализирана помощ.
    Сега за проблема: основният въпрос, който хората биха Ви задали, е: „Обичаш ли още този човек?”. Зад него стои следното: Имаш ли още път да извървиш с него? Имаш ли какво да преживееш с него? Можеш ли да се караш, да се смееш, да спиш и да ядеш с него? Имаш ли „сметки за разчистване”? (последното е в емоционален план.)  Тук не става дума за това дали се карате или не, дали Ви дразни или не, дали го мразите или обичате, а става дума за това дали имате какво още да направите съвместно с него, независимо от резултата за връзката Ви и Вашите чувства. С други думи: дали връзката е изчерпана. Има хора, които се разбират, но въпреки това се разделят, а има и такива, които не могат да се гледат, но са заедно. Защото имат още работа да свършат заедно. Резултатите от нея, независимо как изглеждат – пълен разпад, множество сътресения и неприятности или пък генерална промяна, навлизане в нов, щастлив период – са само външни. До тях се е стигнало ненапразно. Трябвало е да стане така и обикновено хората  разбират смисъла на тези промени на доста по-късен етап. Още в момента обаче може би не си задавате въпроса какъв е смисълът на всичко това. Замислете се как се е стигнало дотук, откъде сте тръгнала и къде сте стигнала. Опитайте се да анализирате само и единствено собствените си мотиви на поведение, не неговите. Вероятно ще откриете погрешни решения и ходове. Станалото - станало, то няма да Ви помогне да вземете решение какво да правите занапред, но отговорите трябва да Ви послужат за основа на следващия въпрос: С какво аз съм допринесла за тези отношения? Пак напомням  :oops:, отговорите трябва да касаят само Вас, а не него, трябва да са свързани със собствените Ви намерения, чувства, грешки. Постарайте се, моля Ви, да бъдете откровена и да не изпадате в самосъжаление и обвинения към него. За да стигнете до най-важното: искам ли да продължавам в същия дух, в същата посока? Ако решите, че не можете повече, значи е дошло време за промяна. На Вас или на него? На Вас. Двойката функционира като скачени съдове и единственият възможен начин за повлияване на чуждото поведение е нашето собствено. Ако целите да промените отсрещния човек без себе си, бързам да Ви кажа, че това е изгубена кауза. Първо себе си, без оглед на отзвука и ответните реакции. Ако сте видяла някъде свои грешки, поправете ги. Бъдете начисто със себе си.  Реакцията отсреща не трябва да Ви интересува, всичко правете за себе си, без да се криете зад благовидния мотив, че се опитвате да спасите връзката ви просто защото той е фалшив. Вие се опитвате да спасите себе си чрез връзката. Всичко това има смисъл да правите, разбира се, само ако виждате, че между вас стои нещо недовършено. Зад думите, че го обичате, според мен, стои точно това усещане и затова мисля, че ще опитате да направите нещо.
    Разбирам всичките Ви силни чувства на обида, но се постарайте да не ги взимате предвид, когато анализирате поведението си. Те са временни и ще замъглят преценката Ви. Има много по-нараняващи неща от това да кажеш на жена си, че прави секс за пари. Дори и да сте ги чула, знайте, че те са плод на гняв, ярост, обида, а тези чувства сканират човека, целят се на най-несправедливото и затова -най-ранимо- място и стрелят. Те са илюзия. Никой не изпитва такава омраза към Вас. Те са думи-призраци, плод на момента, не търсете корените им. 
    Мисля, че е излишно да чертая другия сценарий, на раздялата, защото тя идва, независимо дали с гръм и трясък или тихомълком, естествено. Тя е само финал на дълго протичал процес. Ако скоро дойде този момент, макар че моето усещане е друго, направете го по рецептата на баба ми: „Късай, та хвърляй!”. Един-единствен път съм я прилагала :wink:, (баба ми беше доста по-смела жена от мен) и действа безотказно. Но за изпълнението й се иска много силен мотив, твърдо решение и пълна убеденост.
    Искам да обърна и малко внимание на ревността. Ако отгърнете черните хроники, ще прочетете, че зад битовите убийства стоят две неща: алкохол и ревност, най-често и двете. Ревността е едно от най-опасните чувства и се нуждае от терапия. Дано не става дума за такъв случай, а ако става: сложете и това на везната. Повечето хора привидно издържат тормоза на ревнивите си партньори, но в тях протичат други дълбоки, мощни и  разрушителни за връзката процеси.
    В заключение ще пропусна коментара за планове за дете на този етап. Всяко дете се нуждае от грижи и не знае за грижите на своите родители.
    Също така: разбира се, че можете да се грижите сама за себе си! Всеки може да се грижи сам за себе си.
    Желая Ви успех!
Активен
Страници: 1 2 3 4 5 [6] 7 8 9 10 11 12  Всички   Нагоре