Не знам дали предстоящия ми опит ще е успешен или не, но не искам и да знам предварително.
Преди да ни съобщят новината, че са ми запушени тръбите казах на мъжа ми пред кабинета, че ни предстои ин витро, а той - спокойно, още нищо не се знае, после с този висок инсулин... Направих си изследването, за да се убедя, че е така както го усещам и се оказах права ... Страх ме е. Усещам само празнота. Искам да вярвам, че всичко ще е наред... Много ми се иска.

Anichka.bs, здравейте!
   Това, което ми направи впечатление в споделените мисли, е, че имате усещането, че предричате нещата. „Усещали” сте, че имате висок инсулин– така се и оказва. Можем да намерим безброй примери за това как сме предусещали нещо, което наистина се е сбъднало и което потвърждава негласната ни мисъл, че едва ли не ние предсказваме, а и по някакъв начин - предизвикваме събитията. Има такава теза – че добрите мисли предизвикват добри събития, а лошите – лоши събития. Мисля, че това хем е така, хем не е така. И за потвърждаването, и за отхвърлянето на тази теза можем да открием лични примери. Защо тогава да се впускаме в дълбините на подобно едностранчиво твърдение? Когато аз започна да разсъждавам по гореописания начин, после се чувствам сякаш виновна – натоварена с лична отговорност, която всъщност сама съм си присвоила. Не е възможно сама да си повиша инсулина и аз ясно разбирам това, но е възможно 1/той да е висок, 2/аз да съм предполагала този факт и вследствие на съвпадението между двете – че едновременно си мисля нещо, което в действителност е така, аз да се почувствам като жертва. Един вид – аз така и така си ги знам нещата и ми е достатъчно трудно от това, а пък и оттук нататък ме чакат още колко такива „сбъдвания”.... И забележете – нашите мисли (на хора с нашия проблем) са концентрирани най-вече около лоши предчувствия. Това е капанът! Ние най-често правим именно лоши прогнози, а не добри, което е съвсем естествено. Тръгвала съм към опит с убеденост в неуспеха. И опитът наистина е бил неуспешен. Но той е бил такъв не защото моята нагласа е била негативна, а защото е имало медицински причини, които не са ни били известни.Единственият резултат от тази нагласа е било още по-тежкото чувство при резултата – „не стига, че си го знаех, ами го и предизвиках, ами и оттук насетне все ще е така”. Това е абсурден омагьосан кръг от ирационални мисли.
   Моля Ви, опитайте се да освободите чувствата си от всякакъв род „предсказвания”. Нашата сила в борбата за дете се корени в нашата непредубеденост. Ние не знаем какво ще стане, но сме принудени да се държим така, сякаш че ще стане – това е най-добрата стратегия. Така е много по-лесно, отколкото да се държим така, сякаш че успехът зависи от нас. Тръгнем ли по този път, мисълта за неуспеха ни е в кърпа вързана.  И страданието е двойно по-голямо. Когато уловите подобно чувство, опитайте се да го анализирате – ще видите, че в основата му стои определена мисъл (например – Вие сте имали определени данни,  факти, които са Ви карали да мислите, че инсулинът Ви е висок, това прозрение не Ви е осенило без нищо). След като идентифицирате мисълта – анализирайте я - рационална ли е тя, доколко е подкрепена от факти, основателна ли е. Тогава ще видите, че чувството, което Ви е обзело, е изкривен, измамен резултат на някаква мисъл. Просто чувствата ни често не са съответни на мислите ни. Което е друга тема.
    Надявам се, че се изразих разбираемо... Всеки път, когато в нас се появи чувство на предусещане  на каквото и да е, то не е за добро. То е резултат от изгубения ни контрол и затова трябва да му се противопоставим с анализ на фактите. Само на фактите. Така имаме някакъв шанс чувствата ни да останат незаразени с грешни представи, а това малко по малко ни приближава до вярата. Дори да я нямаме, по-добре е за нас да си представяме, че я имаме, защото така й даваме шанс.

Благодаря Ви, Ваня! Старая се да гледам позитивно, но понякога ми е много трудно.

Здравейте г-жо Савова,
Много ми е трудно да си формулирам въпроса. Всъщност става въпрос за това какво си мисля, че преживявам и какво реално преживявам и подтискам на подсъзнателно ниво. Ние нямаме конкретна генерална Причина. Имам малки диагнозички, за които никой доктор не ми е предписвал никакво хапче. Или не съм попаднала на добри специалисти, или наистина това също не е Причината. Аз съм с доказано повишени андрогени, но ехографски нещата са "като по учебник" - пълен медицински парадокс.
Аз си съхранявах психиката гледайки по-научно на нещата. Тази "молитва" да различа кое зависи или не от нас също много съм си я повтаряла и вярвам в нея.
НО, вече започна нашата 5-та година в лутане и записване на часове при различни доктори в търсене на Причината и един мой сън направо ме разтърси. Възприех го така: едва ли не на подсъзнателно ниво аз приемам за нормално това че не мога да родя бебе, а иначе много го искам (дори и в съня).
Никога до сега не съм сънувала нещо в тази връзка. Или вече този проблем се е вкоренил и на подсъзнателно ниво. Или тепърва го изтласквам навън?
И изобщо до колко човек трябва да обръща внимание на сънищата си?
Иначе пак имам доста добър график за доктори, дано намеря най-накрая някой който да ми помогне в моят (явно нетипичен случай).
И на всичкото отгоре МЦ ми спря днес, а ми е 3-ти ден. Изобщо защо този сън така много ме разтърси - не разбрах.

Magdalena78, дължа по един отговор и на Цигу, и на Serendipity, но ще ги дам след една седмица, тъй като в момента ми е малко натоварено, а се старая да обмислям отговорите си. В момента искам само да Ви посъветвам да оставите догадките, предположенията и теориите, понякога те повече ни вредят, отколкото помагат, но подробно ще Ви отговоря по-късно.

Цитат на: Ваня Савова в Февруари 01, 2011, 14:25:23 pm

Моля ви, ако имате предложения за теми, които ви вълнуват, ми кажете.

Какъв съвет бихте дала на хора, които внезапно разбират, че имат репродуктивен проблем? От собствен опит и наблюдавайки момичета във форума знам, че първоначалният шок е голям.

Преди да настъпи промяната на личността, която споменахте, какво помага да се преодолеят по-лесно болката и отчаянието в началото?

Ние тук си помагаме с информация и обмяна на опит (и диагнози), но сигурно има думи, с които да утешим човека, освен "преживява се, не си първата, няма да си последната".

    Цигу, преди да отговоря на въпроса Ви, ще Ви разкажа за един мой случай. Бях в съвсем в началото на „репродуктивната си кариера”, скоро бях разбрала, че тръбите ми са не само напълно нефункциониращи, но и пречка за ин-витро, което е единственият ми шанс за дете. Тогава, разбира се, бях шокирана, както казвате. Споделих на един мой приятел, който реагира така, сякаш му казах: „Отидох за хляб, само че имаше опашка и се върнах.” Думите му бяха нещо в смисъл на: „Е, щом има медицинско решение – за какво се тревожиш? Лошо щеше да е ако няма такова.” Бях направо възмутена от думите му. Ракцията му е била напълно искрена и освен това – думите му - верни. Какво обаче ме накара да се почувствам двойно онеправдана – веднъж от съдбата, втори път – от неразбирането на околните?
    Това, че не получих отговора, който търсех. Аз не съм му споделила, за да ми каже: „Действай!”, а съм търсила лекрство за душата си. Искала съм да ми каже нещо, което да намали болката ми. По-късно разбрах, че каквото и да ми беше казал, то нямаше да я намали дългосрочно. Но думите му бяха по-добри от каквото и да е успокоение, защото ми казваха, че има изход.
   Понякога се обръщаме към професионална помощ именно с моята тогавашна нагласа – за да се оплачем, да ни успокоят и да се почувстваме по-добре. Това е много хубаво, лесно е, само че не върши най-важното – не помага сами да си помогнем. Емоционалното лекарство, което тогава търсих, не получих – много пъти си го взимах на глътки от приятелите (в този смисъл считам разговорите с приятели за една от най-добрите терапии), но получих идеята, че изходът на борбата е в собствените ми ръце.
    Затова – независимо какво ще кажем на човек, току-що разбрал, че има сериозен репродуктивен проблем, най-важното е акцентът да е върху неговите/нейните  собствени действия.Да, ще го успокоим, ще съпреживеем, но нощем той/тя е сам/а – тогава кой ще го/я успокои? Тогава трябва да се обърне към собствената си вяра и сили.
    Отговорих само на втората част от въпроса Ви – с какви думи да успокоим човек, току-що разбрал, че има репродуктивен проблем и пропуснах първата по следните причини: Болката в този момент е толкова голяма, устоите на живота се разклащат из основи, намесват се много индивидуални фактори, така че няма как да дам универсална рецепта, валидна за всички, и то във форум. Единственото, което мога да направя, е да помогна да си помогнем сами чрез споделяне на собствения опит – как всеки се справя сам, как е намерил собствения си начин. (Това е и причината за тази секция на форума.) Никой не е на чуждо място, за да знае как точно се чувства другия и затова бихме могли да му помогнем само като му разкажем ние как се справяме. Ако някой, който няма този проблем Ви казва, че Ви разбира, вероятно Ви лъже откровено, макар и с най-добри намерения. Човек е устроен так, че най-големите проблеми са неговите собствени. Затова мисля, че ние трябва да срещнем собствения си „емоционален консултант” в лицето на приятел, роднина, лекар, терапевт или какъвто и да е по професия, свързан с проблема, който да успее да предаде собствените си чувства така, че да са полезни за самите нас. Познати – бол, въпросът е кой е човекът, който има способността да разбира, да дава надежда и да ни вдъхновява. Защото това е дар Божи.

Здравейте, г-жо Савова! Позволявам си отново да се обърна с молба за съвет към Вас.
На 35 години съм, всичките ми познати и приятели вече имат по 1-2 големи деца и като се съберем в по-голяма компания разговорите неминуемо се въртят предимно около децата и всичко, свързано с тях. Разбира се, чувствам се като аутсайдер, защото не мога да взема отношение по въпроса. Но повече ме тревожи държанието на доста хора в такива случаи - или ме хвърлят по някой изпълнен със съжаление поглед, тип "нямаш нашето щастие", или направо ме игнорират с безмълвното "ми да си мислила на времето". Колкото и силен човек да съм, понякога тези неща ме натъжават и не зная как да се справя с емоционалната буря, която ме връхлита... Освен да си поплача като остана сама.
Ще Ви бъда безкрайно благодарна, ако изкажете мнението си. Предполагам има и други момичета, които са изпитвали моята дилема и болка. Предварително Ви благодаря и Ви желая много лични и професионали успехи.  

    Serendipity, проблемът, който поставяте, е много голям, защото по-голямата част от емоционалните ни проблеми са свързани именно с другите. Всеки прави някакъв опит да се справи посвоему с личната си болка, но що се отнася до околните, се чувстваме като под натиск и усещаме специалното им отношение. Това особено отношение, когато е в „положителна форма” – свръхзагриженост, прекален интерес и т. под. от страна на близки, обикновено ни дразни, а когато е в „отрицателна форма”, за което говорите, направо страдаме.
    Наистина някои близки, познати и непознати имат това специално отношение - като към по-различни хора. Не можем да си затваряме очите и да го отдаваме само на това, че обръщаме прекалено внимание на чуждите реакции към проблема ни. Такова отношение има към всички различни хора – не само в областта на здравето, но и в повечето житейски сфери. Ние трябва да го приемем като човешка черта, която не можем да коригираме. Има и други хора, за които стана дума, които проявяват това отношение, но с обратен знак – те прекалено много ни предпазват, съветват, помагат. Това пак е израз на същото отношение. И в двата случая обаче, замислете се, това отношение не е лично. Те биха се отнасяли така към нас и ако проблемът ни не беше свързан с репродуктивната сфера.
    Ще Ви кажа за първия ми сблъсък с „негативното отношение”. Бяхме на събиране с приятели в едно софийско село с мъжа ми, където стана дума за детето на негов приятел и започна спор. След мое изказване приятелят, който отлично знаеше за проблема ми, каза: „Когато имаш дете, си го възпитавай както си  искаш!” Аз направих драматична пауза и демонстративно напуснах масата, запалих колата и се прибрах в София, като през целия път карах през сълзи. Бях потресена от жестокостта му – как е възможно да ми отговори така, знаейки, че най-вероятно няма да имам дете. Провалих си почивката, фиксирах се в думите му, яростта и гневът ми бяха смазващи.
    Зад тези чувства се криеше собствената ми болка – не толкова, че нямам дете, колкото че някой ми го е напомнил по този начин. Трябваше ми близо година, за да разбера какво всъщност ми е казал. Той тогава добави „Ще видиш какво е.”  „Тогава ще говорим.” , но тези неща сякаш не чух, хванала се бях за първата дума, която ме уцели като куршум. Той е искал да каже, че когато имам дете, ще разбера практическата трудност на проблема му и би приел чуждо мнение само от човек, преживял това. Акцентът е бил върху това да ми вдъхне кураж, че и това ще стане, и аз ще дойда на неговото, и аз ще имам дете. Човекът просто не е бил запознат с голямата медицинска сложност, а в моите очи – безнадежност – на случая ми.  Проблемът е, че аз търсех знаци, за които да се хвана, че другите знаят за болката ми и се целят в нея. Затова започнах да слушам по-внимателно чуждите думи и да разбирам, че зад тях се крие не само непознаване на проблема ми, но и истинска незаинтересованост. Хората се интересуват от нас много по-малко, отколкото си мислим, а дори и да се интересуват, те не взимат проблема ни присърце, като свой собствен и затова понякога не внимават какво говорят. Това е добре, защото ако внимаваха, ние щяхме да сме страшилището на компанията, нали? В онзи период, от който е и този случай, аз много мислех какво ще си кажат другите - мислят ли, че имам здравословни проблеми като често отсъствам от работа или че крия нещо; изглеждам ли депресирана, чувстват ли се неловко в мое присъствие да говорят за деца, дали не ме избягват... и много, много други подобни. Всички тези мисли бяха  вредни за мен – съсредоточвах се не върху това какво в действителност чувствам, а върху това какво си мислят другите, че чувствам. Ако някой иска да си докара допълнителни нови, отрицателни емоции – това е начинът. Затова започнах да отсявам кои чувства са си лично мои, свързани с проблема, и кои са ми „привнесени” от хората. Реших да анализирам всички, „идващи” от хората – дали са мои собствени чувства или са плод на мисленето ми, свързано с другите. Оказа се, че вследствие на моите схеми – как  всички са вторачени в моя проблем (което е абсурдно!), аз реално не общувам с повечето хора на емоционално ниво, а на мисловно – постоянно мислех как да реагирам, какво ще си помислят за емоционалното ми състояние и т.н. Затова и се чувствах като в капан, под постоянен прицел. Реалната, действителната ситуация е далеч по-добра. Разбира се, че има неграмотни, агресивни, злобни хора, които не можем да променим и трябва да игнорираме, но болшинството са именно не толкова „в час” с нашата болка, колкото очакваме и ние ги надценяваме.
   Затова най-добрият съветник е нашата искреност. Колкото по-естествено се държим, толкова по-лесно ни приемат хората и съответно – ние се чувстваме толкова по-добре. Какъв е проблемът да кажем, че се чувстваме засегнати от тези и тези думи, защото те ни карат да се чувстваме така и така? Например, ако аз бях намерила сили да се обърна към болката си и да обяснила с две думи на онзи приятел истината как се чувствам, със сигурност още тогава той щеше да ми обясни какво е искал да каже и нямаше да преживея всичко това. Лошото е, че ние се капсулираме в болката си и не споделяме за нея, а очакваме другите да знаят сами за нея. А те няма откъде да знаят. Ако съвсем искрено и просто им обясним, че се обиждаме от някои думи, те ще ни разберат. Искреността в този случай е обезоръжаваща.
   Това важи с пълна сила и за контактите ни със семейства с деца. Ние въобще не знаем какво всъщност мислят те, а ако си направим труда да разберем, обикновено се оказва, че не е това, което си мислим. Независимо дали те са повърхностно или детайлно запознати с проблема ни, и в двата случая не осъзнават естеството на мъката, която изпитваме. Ние мислим, че след като знаят, че имаме проблеми със забременяването, то те знаят и как се чувстваме. Но това не е така. Работим само с догадки – „тя ме погледна със съжаление”, „той ми направи намек” и т.н. Едно е да мислиш какво си мислят другите, съвсем друго е да знаеш със сигурност. Така се оказваме в омагьосан кръг – гадаем за чуждите чувства, което се отразява крайно зле на нашите собствени. Живеем в мълчание и затова хората често не се досещат, че ние страдаме. По-добре ще е да намерим сили да кажем, че се чувстваме неловко с бебе на ръце, ако ни го „връчат”, например, защото нямаме никакъв опит, а много ни се иска да го имаме. Дори една дума е достатъчно. Не е необходимо да караме хората да се чувстват по-неловко от самите нас, но и е много вредно лично за нас да ги оставяме в неведение. Затова и Ви споменах за искреността. Ако не намирате общ език с някои хора, ако не Ви покажат съчувстиве и след като им обясните за какво става дума, по-добре не се срещайте с тях, щом не се чувствате добре. Ако пък въпреки естественото Ви държание получите съпричастност, но тя не е очакваната и достатъчната, то това е стандартният, масовият случай – просто хората не са на наше място и не разбират чувствата ни. А необходимо ли е? Ние трябва да се опитаме да се поставим на тяхно място и така ще ни е по-лесно да приемем неразбирането им.
  P.S. В страхотна възраст сте -  на милиметър от Христовата:) Бъдете здрава!

Най-сърдечно Ви благодаря, г-жо Савова, за изчерпателния и така полезен отговор! Колко добре разбирате болките и тревогите ни... Бъдете благословена!
Сигурна съм, че ще прекарам дълги часове, разсъждавайки над думите Ви, търсейки себе си в тях и отговорите, от които се нуждая. Желая Ви здраве и щастие, и нека има повече прекрасни хора като Вас!

Здравейте г-жо Савова,
Имам проблем, който не е свързан с репродуктивни проблеми, но се надявамс все пак да ми помогнете.
Имам проблем с общуването с роднините на съпруга ми. Нищо лично към тях, просто немога да общувам с роднини или не изпитвам необходимост, с което наранявам съпруга си. Мъжа ми са страхотна, задружна и голяма фамилия, коити поддържат българските обичаи и се  събират на големите християнски празници всички заедно, при което аз изпадам в паника от соматохата и лудницата която настава и че всички роднини в куп ще "намачкат" децата и ще им се радват. Всячески се опитвам да пропусна тези събития, а не е правилно. Съпруга ми обича и уважава роднините си и за него това е важно, а  също и да възпитаме децата да се "имат" с братовчедите си. Даже като се замисля само много рядко ни идват гости, било то брат му с жена си и децата или приятели. Мъжа ми излиза от положение уж че не сме по гоститата, но той има всъщност нужда да общува стях (добре че работи с брат си заедно че да го правят).
Сигурно проблема ми идва от моето семейство в което роднините не са в добри отношения и не поддържат връзка. Никога не сме се събирали, освен на сватби и погребения. Имам брат който живее в друг град и се вижаме рядко, но това не означава, че не се обичаме. Задушавам се от обичта и загрижеността на голямото им семейството и винаги гледам да избягам, буквално. Или се разболявам или излизам уж на разходка с някое от децата.
Моля помогнете ми! Искам да се променя, но незная как, то е по-силно от мен. Когато съм психически лабилна направо "откачам", а когато съм спокойна макар и нервна леко, успявам да се контролирам и да присъствам на събиранията и всичко да е ОК. Мъжа ми е прекрасен, грижовен любящ и много ми помага, семейството му също, но... Има едно голямо НО...
Благодаря Ви предварително!

имам същия проблем като happymery.
не понасям много хора на едно място и всичките врякащи и крякащи...едни маси с ядене и само се коментира какво даваме на детето и защо не й даваме еди-какво-си? действат ми изнервящо и чакам с нетърпение да свършат вместо да ми действат разтоварващо. знам, че проблема е в мен...опитвам се да го преодолявам с всяка среща, но пак се чувствам по същия начин. задушаващо. всички роднини на съпруга ми както и родителите му са чудесни хора и сме в прекрасни отношения, но не разбирам следното нещо: защо като се обвързваш с някого се налага да се обвързваш и с фамилията му? не е ли достатъчно да се напасваш към него, което често е нелека задача ами и към родата му? това например в западния модел на семейни отношения го няма в този вариянт. виждат се роднините три пъти в годината и са доволни и щастливи. в БГ вариянта се налага общуване с родителите почти всеки уикенд, ако са в същото населено място, което е много задължаващо пред това да се общува с приятели и хора на същата възраст с подобни сюжети на живот.
къде бъркам и как да се променя?

Здравейте г-жо Савова,
Много ми е трудно да си формулирам въпроса. Всъщност става въпрос за това какво си мисля, че преживявам и какво реално преживявам и подтискам на подсъзнателно ниво. Ние нямаме конкретна генерална Причина. Имам малки диагнозички, за които никой доктор не ми е предписвал никакво хапче. Или не съм попаднала на добри специалисти, или наистина това също не е Причината. Аз съм с доказано повишени андрогени, но ехографски нещата са "като по учебник" - пълен медицински парадокс.
Аз си съхранявах психиката гледайки по-научно на нещата. Тази "молитва" да различа кое зависи или не от нас също много съм си я повтаряла и вярвам в нея.
НО, вече започна нашата 5-та година в лутане и записване на часове при различни доктори в търсене на Причината и един мой сън направо ме разтърси. Възприех го така: едва ли не на подсъзнателно ниво аз приемам за нормално това че не мога да родя бебе, а иначе много го искам (дори и в съня).
Никога до сега не съм сънувала нещо в тази връзка. Или вече този проблем се е вкоренил и на подсъзнателно ниво. Или тепърва го изтласквам навън?
И изобщо до колко човек трябва да обръща внимание на сънищата си?
Иначе пак имам доста добър график за доктори, дано намеря най-накрая някой който да ми помогне в моят (явно нетипичен случай).
И на всичкото отгоре МЦ ми спря днес, а ми е 3-ти ден. Изобщо защо този сън така много ме разтърси - не разбрах.

Magdalena78, здравейте!
    Ще Ви дам моята интерпретация на проблема, която не е психоаналитична, но се опира на някои аналитични факти. Простете ми по-теоретичната част в началото.
    Доколкото схванах, въпросите Ви се въртят около това доколко трябва да обърнете внимание на този сън, дали той е индикация за травма и кое всъщност е важно – това, което съзнаваме или това, което е на подсъзнателно ниво, както се изразявате. Разбирам защо сънят Ви е впечатлил толкова. По принцип смятаме, че травмите хвърляме в „кошчето за бокук” – нашето подсъзнание, а тук Вие виждате същата травма  в съня, който считате за подсъзнателен процес. Това не е точно така. Само част от травмите се изсънуват и само част от съдържанието на съня е подсъзнателна, останалата е съзнателна.
    Аз обаче мисля и още нещо.
    Преди това - няколко думи за механизма на съня. Той е реален психичен факт, Фройд го нарича „кралски път към несъзнаваното”. Според него, за да излекуваме травмите си, трябва да ги осъзнаем, да извадим на показ несъзнаваното психично съдържание. Как става това? Основно чрез анализ на сънищата, на грешките и чрез психоаналитичната техника. Сънят има явно съдържание– това е съзнаваното съдържание, независимо дали го помним или не и латентно – несъзнавано съдържание. Ние знаем само явното във Вашия сън, както и във всеки друг, а целта е да открием смисъла на латентното. Защо? Защото то се състои от: 1/сетивни възприятия по време на спането; 2/чувства и мисли, които занимават „Аз”-а по време на бодърстване и са, съответно, осъзнати и които са важни, актуални в дадения момент за „Аз”-а; 3/  изтласкани импулси от „То”, които са недостъпни до съзнанието поради защитните механизми на „Аз”-а, те са главно инфантилни желания от ранното детство.
    Тук ние се интересуваме от втората категория. Този сън очевидно преработва съзнателни преживявания, действителни факти, които са важни, силни и по очевидни причини - травматични. (Моля Ви да разберете, че дотук няма нищо необичайно, че това е процес, валиден за всички ни. Затова и Ви казах в предишен отговор, че анализът на сънищата, сам по себе си, не би бил от голяма полза. Той може да бъде само отправна точка към това, което ни сочи – действителността и съзнанието. Работата с подсъзнанието е изключително труден, дългосрочен и скъп процес със съмнителна ефективност при жени с репродуктивни проблеми в настоящи процедури, които е по-важно да обърнат внимание на преработката на травмите с оглед справянето с настоящи мисли и чувства.)
     И така, стигнахме до съзнанието. В съзнанието и по време на сън, и по време на бодърстване, „приемам за нормално това че не мога да родя бебе, а иначе много го искам.” Замислете се над парадоксалността на самата мисъл – нормално е точно обратното – да родите. (В което вярвам, мила Magdalena!) Тук има два ключови момента (думи): „приемам” и „мога”. Първият ни води към вярата, а вторият към възможността – може ли това наистина да стане или не. Първото е свързано с напълно личните ни усилия, а второто – с намирането на чуждите, които ще свършат работата. Това са двата проблема, към които трябва да насочите енергията си. Говорили сме тук за смирението, за приемането на собствения път и изпитанията, но не и в смисъла на примирение. В случая можем да го наречем и отчаяние. Самата дума няма кой знае какво значение, важно е чувството на безнадежност. От всички странички факти, които нахвърляте, ми се струва, че Вие сте преживели доста, макар и без интензивни процедури. Винаги съм считала неизвестността относно диагноза и лекар за доста по-тежки изпитания от текуща процедура, защото първото е свързано с объркване, самота, чувство на безизходица и безнадеждност, а при второто решението е взето, чувстваме споделена отговорност, надежда и подкрепа. С това не искам да Ви звуча песимистично, а се опитвам да Ви кажа колко е важно да имате подкрепящ Ви екип, в който не се съмнявате. Лесно е да се каже: „Имайте доверие”, но то не е мисъл, а е чувство. Чувство на доверие означава, че дори и при неуспех в хода на медицинските процедури Вие ще имате абсолютна сигурност, че за Вас се прави най-доброто, защото е взето присърце и че няма да смените лекаря си. Така стигаме и до втория проблем – възможността да родите дете. Вие казвате: „...не мога”. Аз не мога, но медицината може! Ще съм много, много щастлива ако изразът „не мога”  Ви подтикне към щастливата среща с лекар. Вие действате, но аз си спомням много добре и как крайната необходимост и натискът на времето ме е карал да приема и компромисни решения – да знам, че нещо не е за мен, но да го приемам от бързане. Резултатът е бил само медицински грешки, болка, още повече загубено време в поправяне на грешките.... Моля Ви да се поучите от моята и чуждите грешки, защото достатъчно сте търсили и заслужавате щастие! В цитираната молитва се казва „да приемаме нещата, които не можем да променим” и тази част не е валидна за Вас, защото на Вас Ви предстоят решения и действия, но се казва и „смелостта да променяме нещата, които можем да променим”. Пожелавам Ви най-сърдечно да намерите пътя към специалиста, който ще Ви помогне! Вие не сте безнадежден случай, за да се съсредоточаваме в болката Ви, а човек, който подкрепям с цялото си сърце по пътя към успеха!

Здравейте, f-26,
извинявайте, че не съм отговорила на имейа.
Това, че не ми пишете по повод репродуктивен проблем, е без значение. Не мога да разбера обаче какъв точно е проблемът Ви, моля за малко яснота: как се е стиглано до реакцията на тази лекарка-плод на лично отношение или недоразумение е това; добре ли се познавате, имате ли й доверие и т. под.?
   Защо не публикувате във форума въпроса си, защото мисля, че има и други момичета, които имат колебания относно лекарите си и ще бъде много полезно за всички?
Поздрави!

Благодаря ви, ще разкажа тук какво се случва въпреки че ми е доста трудно да говоря за това. Радвам се че си намерих подходяща АГ , която никога не съм обиждала право в очите, никога не съм казвала една груба дума за нея, никога. Изпълнявам колкото мога всичко което тя ми казва , изобщо не протестирам но редно ли е да те нарекат лъжкиня, което си беше чисто и просто недоразумение и хич и не се разбрахме тогава и докторката. Добре я познавам , знам че е скромна на компромиси и прошка , имам и огромно доверие и не искам да я сменям ,но аз не съм нито лъжкиня, нито пък обществено опасен обект и защо тя трябва да ме заплашва слен няколко смс и такива подобни , когато съм изкала да разговаряме. 100 пъти ми каза 100 различни начина кое как се пие, а същевременно аз не знам как да постъпя. Искам тя  да е моят лекар и да се лекувам при нея и незнам как да достигна  до това отново да бъдем лекар и пациент , давам всичко и силно искам това да стане...
Дори и при гадател бях , който ми каза да отида при нея с личната си лекарка с цветя и бонбони и също че нещата ще се оправят , пък дано...

 Д-р Савова,аз преживиах прекъсване на бременност по медицински причини в 23гестационна седмица.Причината е установена тризомиа 21.За болките няма да ви пиша,защото те се забравят,но душевната болка не се забравя.Преживяното беше преди месец.Трудно ми е да се въстановя психически.Моля за помощ,как да се въстановя психически?

много хубава и полезна тема! благодаря предварително на д-р савова за отделеното време. ще опиша възможно най-кратко  моите притеснения. с моят мечок сме от 7 години заедно, първите години се пазехме, но в един момент на мецинка й спря цикълът, оказа се поликистоза, обясниха ми, че поради напълняване хормоните не са ми в норма /въпреки че не съм ги изследвала, така решиха докторите - сега да не ме помислите за луда съвсем, до този момент не съм имала проблеми с цикъла или каквото и да било от този род, и съм доста далеч от медицинските тематики  /. уплашихме се и решихме, че е време за мече. така не ставаше мечето и тръгнахме по доктори. още от първите по-сериозни изследвания разбрахме, че проблем не само при мен е имало, но и при него. до този момент се чувствах виновна, че не мога да го даря с дете, все се укорявах само мен  когато се запознахме моят мечок пушеше, уж ги беше спрял, веднъж намерих цигари -  обяснението беше като на малко дете - беше само вчера, бяха само 2-3 цигари /малко в стил - обещавам мило другарче повече така няма да правя  / / извинете ме за иронията, но ако не се смея ще полудея вече  / така вече знаейки, че и при него има проблем, в един прекрасен ден намирам кутия с цигари, преполовена...  много болно ми стана, защото ме лъжеше, защото непрекъснато си говорим как да подобрим нещата, което изключва тези цигари... цяла вечер не му говорех, ходеше само след мен, даже висеше пред тоалетната да ме чака, само скимтеше ревейки как ме обичал, как щяло да е за последно. питам се обаче дали въобще е спирал да пуши, вече имам съмнения, че доста ме лъже  лошо е, че губя доверие в него... след като разбрахме, че за да имаме биологично дете само ин витро ни е шанса сега сме изправени пред друг стрес - дали ще успеем да се вместим в срока за фонда, одобрени сме, той леко се подобри, но при мен пак цикълът ми изигра лоша шега. още една питанка - как да подходя с докторите, водя се при д-р тимева, но и д-р щерев ме е преглеждал, разминават се в някои отношения в мнението си за лечение. например той смята, че ми е нужна дадена операция, а тя - не. и сега незнам нея ли да слушам, него ли, или да поговоря с нея  но как? докторите ме изнервят, в смисъл все гледам да не кажа за нещо, че съм го чела в интернет, почват със забележки, че това само пречи и че те били компетентните  аз се интересувам за нашето здраве, за алтернативи, за всичко...  извинете ме за дългия пост

Здравейте г-жо Савова,
Имам проблем, който не е свързан с репродуктивни проблеми, но се надявам все пак да ми помогнете.
Имам проблем с общуването с роднините на съпруга ми. Нищо лично към тях, просто немога да общувам с роднини или не изпитвам необходимост, с което наранявам съпруга си. Мъжа ми са страхотна, задружна и голяма фамилия, коити поддържат българските обичаи и се  събират на големите християнски празници всички заедно, при което аз изпадам в паника от соматохата и лудницата която настава и че всички роднини в куп ще "намачкат" децата и ще им се радват. Всячески се опитвам да пропусна тези събития, а не е правилно. Съпруга ми обича и уважава роднините си и за него това е важно, а  също и да възпитаме децата да се "имат" с братовчедите си. Даже като се замисля само много рядко ни идват гости, било то брат му с жена си и децата или приятели. Мъжа ми излиза от положение уж че не сме по гоститата, но той има всъщност нужда да общува стях (добре че работи с брат си заедно че да го правят).
Сигурно проблема ми идва от моето семейство в което роднините не са в добри отношения и не поддържат връзка. Никога не сме се събирали, освен на сватби и погребения. Имам брат който живее в друг град и се вижаме рядко, но това не означава, че не се обичаме. Задушавам се от обичта и загрижеността на голямото им семейството и винаги гледам да избягам, буквално. Или се разболявам или излизам уж на разходка с някое от децата.
Моля помогнете ми! Искам да се променя, но незная как, то е по-силно от мен. Когато съм психически лабилна направо "откачам", а когато съм спокойна макар и нервна леко, успявам да се контролирам и да присъствам на събиранията и всичко да е ОК. Мъжа ми е прекрасен, грижовен любящ и много ми помага, семейството му също, но... Има едно голямо НО...
Благодаря Ви предварително!

имам същия проблем като happymery.
не понасям много хора на едно място и всичките врякащи и крякащи...едни маси с ядене и само се коментира какво даваме на детето и защо не й даваме еди-какво-си? действат ми изнервящо и чакам с нетърпение да свършат вместо да ми действат разтоварващо. знам, че проблема е в мен...опитвам се да го преодолявам с всяка среща, но пак се чувствам по същия начин. задушаващо. всички роднини на съпруга ми както и родителите му са чудесни хора и сме в прекрасни отношения, но не разбирам следното нещо: защо като се обвързваш с някого се налага да се обвързваш и с фамилията му? не е ли достатъчно да се напасваш към него, което често е нелека задача ами и към родата му? това например в западния модел на семейни отношения го няма в този вариянт. виждат се роднините три пъти в годината и са доволни и щастливи. в БГ вариянта се налага общуване с родителите почти всеки уикенд, ако са в същото населено място, което е много задължаващо пред това да се общува с приятели и хора на същата възраст с подобни сюжети на живот.
къде бъркам и как да се променя?

:
Happymery и Luiza, здравейте!
    Напълно ви разбирам, имам същото отношение към „масовките” и съм изпитвала тези чувства преди години.
    Според мен при подобни събирания хората започват да се държат по начин, по който не биха се държали, ако са насаме с нас. Която и да е група активира у хората такива черти като конформност, социална желателност, готовност за сътрудничество, загриженост и др., които изчезват тогава, когато групата изчезне. Общуването в група обикновено е ролево – всеки слага маска, съзнателно или не. Ние не се чувстваме добре, защото, без да искаме, съпоставяме хората, сами по себе си, с представата, която те градят за себе си в компания и имаме усещането, че се държат лицемерно. Имаме усещането, че искат от нас да участваме в маскарад, който малко или много не съответства на действителността. Дори и да сме уверени в тяхната искреност, самият брой доброжелатели ни въздейства чисто физически и се чувстваме атакувани. Преработваме чуждите послания и сигнали с усилие, а не естествено, както по принцип общуваме, защото ги приемаме като външна намеса. А  общуването се гради на диалог, нали – на пълноценен, искрен, смислен разговор.
    (Може да има и други допълнителни причини – по-затворени сме, нямаме навика да споделяме подробности от бита си, мислим подобни разговори за безполезни и др. Самите причини не са толкова важни, защото няма как тепърва да променяме темперамента, характера, възпитанието си. Важен е резултатът – нашият дискомфорт.)
    За да има истински контакт, трябва и ние да сме пълноценна страна: да се чувстваме съпричастни, спокойни и силни. Никога не трябва да забравяме, че когато се чувстваме добре, животът ни се подрежда по-лесно, а когато действаме насила, сме нещастни. Действията против собствената ни воля са действия против самите нас. Докато сме тревожни и несигурни, няма как да сме удовлетворени. Срещите се превръщта в истинско изпитание за нервите ни, което се молим да избегнем. Те обаче няма да престанат или да се променят. Значи трябва ние да се адаптираме. Има два начина:

    Първият е свързан с промяна на нагласата и „участие” в тези събирания. Никой не иска да променяме отношението си към хората – не е и нужно, те са същите, ние сме същите, но в нас израства една нова мисъл и тя ни води през цялото време: „Най-важно е да се чувствам добре.” Кога се чувствам добре? Когато съм спокойна, когато не върша нещата насила, sтогава намирам енергия да реагирам подобаващо, да съм „позитивна” (не обичам тази дума ). Има две техники за отпускане: Първо, мислено се настройвам, че ще прекарам добре с един или няколко избрани хора, което ще се случи в присъствието на други хора. Мисловно елиминирам „дразнителите”, избирам човек, на когото симпатизирам и се съсредоточвам върху разговор с него. Приемам събирането като повод да се видя с него и започвам да приемам останалите като фонов шум. Така, както на пазара ми подвикват и отминавам, така и тук омаловажавам за себе си чуждите въпроси, съвети, сигнали просто защото аз си имам друга разбота – много съм задълбочена в контакт с определен човек. Насочвам съзнанието си.Съсредоточването на вниманието „тук и сега” в конкретно нещо ми помага мисълта ми да бъде спокойна, последователна и плътна. А щом мислите са „добри”, това веднага се отразява на чувствата и съответно – на поведението. За да съхраним спокойствието си, цялата суматоха трябва да възприемаме като илюзорна, каквато всъщност е: това е обстановка, която не влияе на нашите устои, идентичност, на важните неща, в които намираме смисъл и опора, на самите нас. Ние можем да реагираме по определен начин, но това е временно, ние самите сме отвъд думите, които се забравят още с изричането им.
   Втората техника за отпускане не е свързана със съсредоточване върху конкретен човек или обект. Оставям съзнанието си да се рее, сякаш се разтварям в обстановката и изчезвам. Появява се чувството, че съм част от това място, че съм в свои води. Изчезва усещането, че противопоставям волята, желанията и мислите си на чуждите. Аз лично практикувам този начин, по-лесен ми е, считам го за по-мързелив, но това зависи от темперамента, всеки трябва да намери своя чрзе проби. И в двата случая обаче водеща е мисълта за собствения ни комфорт – ако нещо ни напряга, го отминаваме, без да се укоряваме, че се дразним. Само следим умът ни да е съсредоточен върху това, което прави или пък да се отдаде на атмосферата, без да я попива, в зависимост от начина. Тук искам да вметна, че обяснението звучи малко елементарно, но за хора, имащи дори и бегла представа от начини на релаксация и медитация, това не би било никакъв проблем.  

    Вторият начин за справяне със ситуацията е оттегляне от тези събирания под приемлив предлог и поддържане на контакти си с роднините поединично. Продължаването на връзките е много важно, за да имат хората усещането, че са ценени и обичани, каквито всъщност са. Такъв контакт е и много по-полезен за самите нас, защото се избягва това ролево общуване, за което стана дума. От всеки има какво да се научи, а ако няма – просто отвърнете с внимание и добри чувства на хората, които ви засвидетелстват такива. Добрата дума, щом е искрена, помага и на тях, и на нас. Така хората няма да имат усещането, че ги отбягвате, а напротив – ще имате по-трайни и лични отношения. Замислете се над израза „лични отношения” – нали именно те означават стабилност и доверие. Защо се случва между снаха и свекърва, например, като от нищото да настъпи разрив в отношенията по напълно невинен, маловажен повод? Може би са общували повърхностно, ролево, сякаш са изпълнявали рецепта  по емоционална схема с цел да задоволяват отсрещните очаквания, без да го съзнават. Всяко неискрено отношение се чувства от околните и ги кара да реагират по същия начин и така кръгът се затваря. За да не попадаме в него, трябва да изградим силна, искрена връзка с даден човек. Мисля, че всеки мъж ще разбре защо не се чувстваме уютно, когато общуваме с роднините му накуп. В това деликатно обяснение водещ ще е мотивът, че причината не в самите хора, а във въздействието им заедно, защото сигурно той не може да се постави на наше място и да разбре, че неговите роднини не са нашите, а дори и да са, ни натоварва броят им  .

    Вариантът с тоталното прекратяване на отношенията не обсъждам, въпреки че много хора са намерили решение в него. За целта обаче се изисква много силен мотив и пълна увереност в тази необходимост, както и „омаловажаване”, в добрия смисъл на думата, на чуждите реакции. Тук случаят е точно обратният – приемаме чуждото отношение твърде лично. А и подобно прекъсване на отношенията се възприема като демонстрация, като тип лична война от роднините. Обикновено в такива случи човек после преценява, че негативите са повече от позитивите за самия него и семейството му, но пък вече е влязъл в цикъла на гордостта и започва вътрешна борба...
    Ами, момичета, това си мисля, аз лично съм избрала един от тези начини. При всеки друг вариант има засегната страна, а аз гледам да не съм точно аз тази страна, защото ще взема да засегна в отговор и аз някоя и друга страна

Здравейте! Днес катастрофирах в една чертичка на теста за бременност, след първия си опит инвитро. Този форум ми беше като "Емоционална Бърза Помощ". Господ да Ви поживи Ваня и Момичета, които пишеите тук! Помогнахте ми да се окопитя бързо! Сега обаче, освен "Бърза помощ", ми трябва и "Пътна Помощ" или поне карта, за да продължа...
Много ме привлича духовната страна при търене на изход от безплодието. Ние сме с неизяснен фактор, и за мен ключа към Майчинството е някъде в собствената ми психика. Помагат ми духовни практики, био-енерго терапия и четенето. Чета много: Фройд, Юнг и последователи, Адлер, В. Райх, Фр. Риман, Фр. Долто, Ст. Гроф, езотерика. Всака прочетена книга ми е като фенерче, с което разглеждам тавана и мазето на душата си.
Но сякаш повече се увличам в анализа на себе си и Живота, отколкото в самото действие живеене. Самоанализа ми е полезен, чрез него излизам от всяка криза, той ме вади от болката, но някак не се престрашавам да направя следващата стъпка. Успокоява ме откриването на корените на емоционалните ми проблеми, но някак не мога да вкарам откритията в действие. Шубе ме е. Опознала съм доста от страховете, вините, срама, гнева си, но не смея да пристъпя по-нататък. Чувствам се горда с откритията си и до там.
Сякаш част от мен из основи отрича Живота, намира го за безсмитлено труден, скучен и не си заслужаващ да се живее, и за това се противопоставя на продължаването му с раждането на нов живот. А друга част търси радостта от Живота, смисъла, богатството и даровете му. И двете части са си мои. В едната живеят всичките ми страхове, срам, вина, гняв, егоизъм и бягство от отговорност. В другата  .. не съм сигурна какво точно има - нещо което ме вади от болката вски път.
Обаче как да се придвижа от самоанализи към действието живеене ...

Има два начина:

Има две техники за отпускане: Първо, мислено се настройвам, че ще прекарам добре с един или няколко избрани хора, което ще се случи в присъствието на други хора. Мисловно елиминирам „дразнителите”, избирам човек, на когото симпатизирам и се съсредоточвам върху разговор с него. Приемам събирането като повод да се видя с него и започвам да приемам останалите като фонов шум. Така, както на пазара ми подвикват и отминавам, така и тук омаловажавам за себе си чуждите въпроси, съвети, сигнали просто защото аз си имам друга разбота – много съм задълбочена в контакт с определен човек. Насочвам съзнанието си.Съсредоточването на вниманието „тук и сега” в конкретно нещо ми помага мисълта ми да бъде спокойна, последователна и плътна. А щом мислите са „добри”, това веднага се отразява на чувствата и съответно – на поведението. За да съхраним спокойствието си, цялата суматоха трябва да възприемаме като илюзорна, каквато всъщност е: това е обстановка, която не влияе на нашите устои, идентичност, на важните неща, в които намираме смисъл и опора, на самите нас. Ние можем да реагираме по определен начин, но това е временно, ние самите сме отвъд думите, които се забравят още с изричането им.
   Втората техника за отпускане не е свързана със съсредоточване върху конкретен човек или обект. Оставям съзнанието си да се рее, сякаш се разтварям в обстановката и изчезвам. Появява се чувството, че съм част от това място, че съм в свои води. Изчезва усещането, че противопоставям волята, желанията и мислите си на чуждите. Аз лично практикувам този начин, по-лесен ми е, считам го за по-мързелив, но това зависи от темперамента, всеки трябва да намери своя чрзе проби. И в двата случая обаче водеща е мисълта за собствения ни комфорт – ако нещо ни напряга, го отминаваме, без да се укоряваме, че се дразним. Само следим умът ни да е съсредоточен върху това, което прави или пък да се отдаде на атмосферата, без да я попива, в зависимост от начина. Тук искам да вметна, че обяснението звучи малко елементарно, но за хора, имащи дори и бегла представа от начини на релаксация и медитация, това не би било никакъв проблем.  

Много благодаря за отделеното време.
Аз имам една "техника" на изключване. Репродуктивните проблеми и бробата с тях ме принудиха да мога да владея емоциите си като ги сдържам и ги преодолявам складирайки ги някъде много дълбоко. Например, за да мога да поема поредния неуспех от поредната АРТ процедура аз се изключвам. Сякаш това, което става не ми се случва на мен. Присъствам само тялом, а духом ме няма. Представям си, че съм на друго място. По този начин успявам да продължа напред без голяма драматургия. Едновременно с това напълно осъзнавам какво става и какви са последствията от него, но не го показвам. Не заради другите, най-вече заради мен. Най-трудно е да излъжеш себе си и да избягаш от себе си.
Признавам си, че йога упражнения помагат ... с дишането в критични ситуации. Или иначе казано - броя до десет и обратно и дишам дълбоко и става.

Благодаря Ви Ваня за споделените мисли по въпроса с роднините! Ще пробвам при следващата ни среща да се отпусна и да се оставя на течението, като оставя съзнанието ми да се рее.
Желая Ви всичко най-розово

Благодаря ви, ще разкажа тук какво се случва въпреки че ми е доста трудно да говоря за това. Радвам се че си намерих подходяща АГ , която никога не съм обиждала право в очите, никога не съм казвала една груба дума за нея, никога. Изпълнявам колкото мога всичко което тя ми казва , изобщо не протестирам но редно ли е да те нарекат лъжкиня, което си беше чисто и просто недоразумение и хич и не се разбрахме тогава и докторката. Добре я познавам , знам че е скромна на компромиси и прошка , имам и огромно доверие и не искам да я сменям ,но аз не съм нито лъжкиня, нито пък обществено опасен обект и защо тя трябва да ме заплашва слен няколко смс и такива подобни , когато съм изкала да разговаряме. 100 пъти ми каза 100 различни начина кое как се пие, а същевременно аз не знам как да постъпя. Искам тя  да е моят лекар и да се лекувам при нея и незнам как да достигна  до това отново да бъдем лекар и пациент , давам всичко и силно искам това да стане...
Дори и при гадател бях , който ми каза да отида при нея с личната си лекарка с цветя и бонбони и също че нещата ще се оправят , пък дано...

Здравейте, f-26!
   Прочетих пак неколкократно писмата Ви. Съжалявам, че отново не ми е много ясно какво точно е довело до това, но разбирам, че Вас Ви тревожат не предходните събития, по отношение на които сте с чиста съвест, а резултатът от тях – „разривът” в отношенията. Ако ми позволите да обобщя: лекарката не държи на това да работи с Вас вече, но Вие не искате да я «смените» и се опитвате посвоему да възвърнете доверието й. Считате, че не всичко е загубено, нали така?
   Ако не ценяхте така високо професионализма и личните й качества, щях да Ви посъветвам да потърсите друг човек, разбира се, тъй като няма смисъл да продължавате този цикъл от обиди и недоразумения – това пречи и на двете Ви. А каквото и да Ви кажа, Вие ще се опитате да си върнете доверието й, доколкото разбирам. Затова нека формулираме въпросът: как да възстановя отношенията си с нея?
   Доверието не е нещо невъзстановимо, но има ли смисъл да обяснявате отново и отнояво Вашата гледна точка? Вашият лекар Ви е показал ясно, че не вярва на думите Ви, а обясненията го натоварват. Тогава приемете, моля Ви, това положение, макар и да сте уверени в собствената си правота. Това ще стане по-лесно щом знаете, че изясняването кой какво направил, чул, видял, направил е безсмислено и дори ще влоши сегашната ситуация. Отношенията ни с хората са преди всичко емоционални и е напълно възможно да пренебрегнем логиката на събитията ако се почувстваме емоционално задоволени. Затова мисля, че пътят към възстановяването на отношенията Ви минава през емоционално отношение – каквото всъщност имате към лекарката си. Казвате: «...искам да си ходя пи тази жена , защо трбява да зарязвам 5 години назад  , дни за прошка са , няма сила която да ме накара да отида и да кажа "Простете ми». Може би точно тук се корени проблемът. Тя не очаква от Вас да признаете грешката си, още повече – Вие нямате такава, но Вие очаквате да й поискате прошка. Защо? Мисля, че въпреки че нямате вина, прошката ще Ви подейства пречистващо в емоционално отношение. Знам, че е това, което Ви съветвам е трудно, но понякога най-трудните избори са най-полезни. Чрез тази си постъпка Вие ще имате и ясна представа дали има смисъл да общувате повече с лекарката си. Ако тя не откликне, то, почти съм сигурна, Вие ще сте чиста пред себе си и няма да имате сегашните си колебания, противоречия и въпроси. Мисля, че трябва да направите каквото трябва, пък да става каквото ще. Затова Ви съветвам същото като гадателя

Д-р Савова,аз преживиах прекъсване на бременност по медицински причини в 23гестационна седмица.Причината е установена тризомиа 21.За болките няма да ви пиша,защото те се забравят,но душевната болка не се забравя.Преживяното беше преди месец.Трудно ми е да се въстановя психически.Моля за помощ,как да се въстановя психически?

                                                         Здравейте, MUNA!
   Ужасно съжалявам за загубата Ви!
   Бързам да коригирам обръщението, защото аз не съм лекар. Аз съм завършила психология и специализирала клинична, което ми дава право да работя психотерапия с абнормни случаи. Най-съществената разлика между психотерапевта и медика (психолога и психиатъра) е, разбира се, отношението към медикаментозната терапия, като вторият се занимава основно с нея, да не кажем – почти само.
   Много ми е трудно да се изкажа в Интернет въпреки огромната ми съпричастност към това, което преживявате, защото не мога да предам добре чувствата си. Кризисна интервенция в такива случаи се прави до около 3 седмици след загубата, а възстановяването трае около година в общия случай. С това не искам да Ви отчайвам, че Ви предстоят дни на непрестанна мъка, а да ви кажа, че травмата от загубата е преодолима. За колко време и как ще се справите ще решите Вие, защото разрешаването на травмата по добър, полезен и здрав начин е във Вашите ръце. На всеки човек рано или късно се случват нещастия, в този ред на мисли – животът е низ от травми, но най-важният въпрос в преодоляването им е как точно ще се преработят  – успешно или не. Няма как да се отървем от една травма, но има как да впрегнем цялата мъка (енергетично натоварени емоции) в работа по възстановяване на стария баланс. Значи – травмата не е нищо друго, а нарушаване на баланса на емоционална преработка. Грубо казано, когато психиката „хаби” твърде много енергия за справяне с травмата, тя „краде” тази енергия от други процеси, които се нарушават и се създава цялостна дисфункция. Която протича като депресия или тревожност, например. Както и да е. Идеята ми е, че човек е устроен така, че нищо не се губи (вкл. чувствата), а преминава от едно състояние в друго и затова работата по травмата е работа по трансформация на катексиса.
    Вие ще преработите травмата си по един или друг начин, но по-успешната преработка ще бъде с чужда помощ. Затова имам няколко съвета, които моля да не приемате като задължителни условия за възстановяването Ви, а само като насоки към него.
    Първият е да се обърнете към професионална помощ. Неслучайно обясних накратко част от естеството на травмата. По-бързо и по-лесно се преработва с помощта на човек, който познава етапите, механизмите и последствията на загубата и реакцията на траур – това е първата причина. Втората е свързана с емоционалната подкрепа, която ще Ви окажат, а Вие се нуждаете постоянно и в извънредна степен от нея. Качественото съпреживяване се нуждае от жив контакт. Никоя теория не е в състояние да Ви помогне така, както човешкото изслушване, съпричастност и отдаденост. (В момента аз не терапевтирам, а консултирам.)
    Следващите ми съвети са терапевтични.
    Отключването на психопатологична симптоматика е свързано с НЕпреживяването, а не с преживяването на травмата. Подтискането, отстраняването или избягването на спомена за случилото се е възможно най-лошото, което можете да направите. Процесът на загуба преминава през следните етапи: Протест („Защо точно аз?”), Отричане („Случилото се не е толкова болезнено за мен.”), Нахлуване (на скръб), Преработване и Откъсване (от травмата). Оставането във всяка една от фазите и недовършването на пътя по тази верига неминуемо е свързано с развитие на конкретна симптоматика, с която няма да Ви занимавам. Мисълта ми е, че трябва да намерите начин да извадите навън абсолютно всички чувства и мисли във връзка със случая, за да се възстановите. Всяко заключване на чувства крие риск от оставане в дадената фаза. Например, в четвърта хората мислят, че ако преживеят загубата, ще извършат предателство спрямо човека, когото са загубили. Виждате, че те мислят, следователно взимат решение да преживеят това. В определен момент ще се наложи и Вие да решите това, но трябва бавно, внимателно да вървите по пътя на пречистването, на преработването на чувствата си. Затова казвам: споделяйте, споделяйте, споделяйте. С когото и както намерите за добре. На никого няма да навредите повече, отколкото той ще помогне на Вас.
    Когато мине време и почувствате, че имате нужда да падне вече този товар от Вас, че  не издържате повече с тази болка, че е невъзможно да живеете занапред с нея, най-добре е да се освободите по свой собствен начин. Не смея да обсъждам начина, по който да го направите, защото това е много лична тема, но ако се обърнете към професионалист, може да решите заедно най-безболезнения начин за Вас. Някои хора избират ритуал, наподобяващ погребение, други – подаряване на  всички приготвени неща (което е вид прощаване, тъй като нещата служат на нечие друго щастие), трети – прибирането и „наричането” им, четвърти – развалят и разрушават всичко приготвено... Въобще – вариантите са толкова, колкото и хората, но те при всички случаи са свързани с предмети или хора, които са ключово свързани със загубата. Пак Ви казвам, че не смея да навлизам в повече подробности, но Ви уверявам в мощната пречистваща сила на такъв ритуал по раздяла. Но, моля Ви, не забравяйте, че стойността му е лечебна, когато е навреме, т.е. – когато Вие сте готова. Надявам се да разберете този момент.
   Следващият момент е контакта с роднините. Ангажирайте ги по всякакъв начин и не мислете, че не Ви съчувстват ако не говорят за това. Често те не знаят как да реагират, защото самите те са травмирани и защото се страхуват да не Ви наранят. Така се поражда мълчанието, което би стагнирало Вашето освобождаване от болката. Дори и да мислите, че ги натоварвате и искате да ги пощадите, това е лоша услуга – хората, най-вече – Вие, се затварят в собствените си страхове. Дори и да мислите, че ще Ви помислят за депресирана, фиксирана в травмата, слаба, прекалено чувствителна или каквото и да е, опитайте се да преодолеете страховете си и бъдете себе си, с всичките Ви връхлитащи чувства. Ако Ви е неудобно да говорите за подробности от случая, за Ваши много лични страхове, които не знаете как ще приемат другите, подкрепете се с мисълта, че така ускорявате процеса по освобождаване и съберете смелост. Опасно за Вас е не говоренето, а мълчанието.
   Не на последно място: освен да дадете пълна свобода на чувствата си в момента , опитайте на по-късен етап да погледнете на случилото се и от рационална гледна точка. Вие, а и всеки нормален човек, би преживял това като загуба на бебе, каквато е (затова и говоря с клиничния термин – реакция на траур), но това не Ви лишава от възможността да сте дълбоко благодарна на човека, открил Синдрома. Предполагам, още в момента си давате сметка, че лекарят, открил медицинските показатели (което, знаете, в тези случаи не е лесно, затова и не всички ги откриват) е променил живота Ви. Излишно е да чертаем хипотези как той би се стекъл ако бременността Ви беше завършила с раждане, но самата мисъл влияе травматично на много хора. Тук няма да обсъждаме защо това е така. С риск да прозвуча жестоко в първия момент – опитайте да помислите малко философски: дали това е най-голямото зло, доколко злото е зло и дали ако нещата, които ни се случват, са непреодолими за нас, щяха да ни се случват. Ако, освен чувствата Ви на скръб, мислите Ви са свързани именно с тези въпроси: за случайността или необходимостта от даденото събитие, за изборите, които правим, за хората, с които ни среща животът, то има шанс да се появи чувство на благодарност във Вас, което ще е от ключово значение за възстановяването Ви. Скръб – за загубата, но благодарност – за изхода.
   Темата е много болезнена и съжалявам, че не мога да кажа всичко, което искам и да облекча поне малко мъката Ви в един отговор, MUNA, но бих го допълнила, ако има въпроси от подобно естество. Съжалявам обаче повече за това, че не мога да изразя и покажа добре съпричастността си.
   Изпълнена съм с надежда за Вас, тъй като самият начин, по който поставяте въпроса, изисква конкретни действия и е насочен към решение. Насреща съм ако решите  да споделите още. Не забравяйте, че не сте сама!

Благодаря ти Ваня. Надявам се наистина да намеря специалистите, които да ми помогнат, които да са с малко повече фантазия и да са чели повечко и да са с повечко опит. Осъзнавам колко много стресът ми влияе абсолютно негативно на здравословното състояние. Благодаря ти!