Г-жо Савова,благодаря за реакцията...
При нас ставаше въпрос за цигарите,с алкохола не сме имали проблеми.Нещо което никога не ми е пречило,в един момент стана причина за постоянни забележки.Кавги и караници никога не сме имали,винаги е правилл това което кажа.И там е работата,чака/ше все аз да свърша нещата.За мен това беше знак за безинтерес,неборба...Може и да съм грешала...не знам,може това да е Той.В професията си е много инициятивен и отговорен,държи важни неща в ръцете си и много от работата зависи от неговите решения и акции.За мен това беше причината у дома,той да е толкова пасивен.Както е и за всико останало що се отнася до дома.Може да ми се смеят съфорумничките,но аз чаках 2 месеца да се смажат едни панти!Ето така е...у нас...
Друга страна беше и неговото мълчание...За него нещата седяха просто - има проблем - има решение,докторите си знаят работата,всичко ще се нареди...точка.Аз съм много чувствителен и емоционален човек,имах нужда да разговарям с него,не просто да си говоря/водя монолог.А той точно обратното - пълно мълчание.Та ето още един въпрос се отвори.Как се справяме с мълчанието на половинките си,с тяхната затвореност относно проблема стерилитет?Как да разговаряме със тях,така че да получим нужната утеха и подкрепа?
И,нещо конкретно,и последен въпрос,че станах досадна...При нас очуждаването започна когато влязох в 4ти месец,за мое очудване и все още съществува...Забелязвам го и в други двойки постигнали успех след стерилитет...На какво може да се дължи това?Имате ли наблюдения?
Пак благодаря за отделеното време
Здравейте отново ,fibo!
Първо искам да Ви честитя бременноста / рожбата!
Вълненията Ви са нормални и се отнасят до голяма част от нас.
Ще започна с първия Ви въпрос. Искам да Ви успокоя, че това е специфика на отношенията, която имат много двойки, преминаващи през АРТ. Аз лично съм преминала през това.
Независимо от сферата, за която говорим – стерилитет или нещо друго – нашите действия, насочени към промяна на чуждото поведение, няма да доведат до качествен и траен резултат. Ако доведат до временен, ние ще поискаме друга промяна. И така до безкрай. Единственото, което можем да направим, е да променим собственото си отношение и чувства. Всеки сам е отговорен за действията си и ако Вашият съпруг съзнава, че отношението му не Ви се нрави, но въпреки това продължава с него, то той самият би следвало да поиска промяна, а не Вие, защото по този начин само подчертавате собствената си безпомощност пред себе си и се затваряте в омагьосания кръг на „Аз искам, той не ми го дава.” Съветвам всеки, най-вече - себе си, ежедневно да спазва принципа „Живей и остави другите да живеят!” Ако приемем, че нямаме контрол над чувствата и отношението на околните /което е точно така. Ние можем да им въздействаме краткосрочно или те да ни заблуждават./, нашите собствени планове се изчистват и контактът ни с околните става много по-лесен. Всичко става по-лесно, защото желанията ни се простират според собствените възможности. Аз сам си ставам аршин и меря според него, не чакам другите. Например – приемам, че след като не мога да поправя пантите сама, то оттук нататък нямам право да се сърдя на който и да било, че той не ги поправя. Принципът, че никой с нищо не ми е длъжен, много ми е помогнал и Ви моля да се замислите за всички положителни страни на Вашия човек, които, без да сте искали и молили, са един неоценим и безвъзвратен дар за щастието Ви. Представете си за миг мъжът Ви да беше бездарен лентяй, например. Това не е пораженческа и примиренческа нагласа, а благодарност към това, което имаме, която е жизненонеобходима за собственото ни щастие. Мъжът Ви, мисля, е в пасивна позиция не защото не се интересува от общите Ви действия, а защото на него изначално му е отнета възможността да действа. Наглед изглежда обратното – той упорито отказва да прави това, което, забележете, ДРУГИТЕ, вкл. и Вие, му казвате. На практика ние не знаем как би действал той ако ролите Ви бяха разменени. Може би той е приел за себе си едно негласно споразумение с Вас – че той върши другата работа, а Вие се занимавате с лекарите. За него това има желязна логика и е справедливо. В неговите очи най-вероятно някой се опитва да нарежда нещата и да наблюдава неговата безропотност, а като връх на всичко – и да се обижда от нея. В този момент в него възникват абсолютно логични съпротиви. Този човек също има чувства, достойнство и необходимост да знае, че избира.
Отворената от Вас тема ми напомня довечера да помоля мъжа си да сложи купената преди 6 месеца закачалка
Ако го направи, да благодаря и да се зарадвам, а не да го възприема като изпълнение на закъсняло задължение.
По втория въпрос – за мълчанието - част от отговора е по-горе, а другата е свързана с емоците на партньора. В общи линии – мъжете реагират разумно. Те също нямат контрол над ситуацията, но тяхното положение се утежнява от фактът, че и в личното им пространство – семейството, той също им е отнет. Това не е защото ние го искаме, а изискванията на самата медицина/биология са за манипулации, извършвани най-вече върху нас, жените. Те изпитват двойно по-голяма тежест. Ние имаме чувството, че активно участваме в процеса и се борим дори и от едното ходене на някаква манипулация, а на тях това им е отнето. На нас това ни изглежда като облекчение за тях, но реално не е. Тогава се изолират и започват да действат по единствения възможен начин – има проблем – има решение, както казвате. Те се опитват да компенсират чувството си за безпомощност с единственото, което им е останало – рационално мислене. Не че нямат чувства, но не могат да ги изразят, защото обективните обстоятелства ги капсулират. Те са в ролята на посредници „на повикване” в нещо толкова естествено за другите хора като създаването на дете и това създава конфликт между несъзнаваното им, генетично заложеното очакване те да са централни действащи фигури и неочаквания обрат – да се превърнат в средство за постигането на целта. Т.е. – имаме изместване на очакванията към себе си- от действащия човек към „помощния”, „второстепенния”. Макар и това да звучи елементарно и повечето мъже да не биха се съгласили, в общи линии става дума точно да такова мощно разместване на очакванията към себе си на несъзнавано ниво. Представете си цял живот да се събуждате и да виждате в огледалото един човек, а една сутрин да видите друг. Силата на травмата им е сравнима с това. Затова мисля, че всякакъв натиск за споделяне е безполезен. Дори и да достигнем до споделяне и обстойни разговори как и защо се чувстваме така, то в нас отново остава една празнина, неудовлетвореност и усещане, че не говорим с този човек, а с двойника му. Защото той не може да осъзнае и обясни несъзнавания си конфликт, а и счита тези опити за безполезни. И има право – какво като му обясним от какво страда? Нима това ще го облекчи? Не. Ние можем само да го подкрепяме по нашия си начин и да се опитваме да му създадем чувството на активен, решаващ, имащ право на избор човек така, както той ни подкрепя, когато страдаме, макар че не знае какво точно ни е, защото не е на наше място.
Отваряте и трета тема – за отчуждението и бременността. Дори и при безпроблемно забременелите хора „изключването” на бащата от отношенията по време на бременността и до около една година от живота на детето е нормално. Основни фигури са носещата живот и новият живот, отношенията с бащата минават в „спомагаща” новообразувалите се между майка и плод/бебе отношения фаза. Тази нова функция на бащата е изненада и за самия него, но, забележете, повечето мъже я приемат като нещо естествено, като нещо, което ще мине. Те са в изчакваща позиция. Това е генетична памет, за да се съхрани семейството. В противен случай след успешното оплождане двойките щяха да се разделят. И така – около една година от живота на детето настъпва моментът, в който майката трябва да действа. Тя е човекът /дебело го подчертавам/, от когото се очаква да започне сближаването. Бащата е бил „изключен” и затова опитите за „включване” няма да дойдат от него; той очаква да бъде поканен, приласкан, върнат обратно в любовните отношения. Познаваме семейства, които се разделят именно след раждане на дете. Това в повечето случаи се дължи на неумението на майката да включи успешно бащата в новия триъгълник /четириъгълник (е, понякога и петоъгълник
). Не защото не може или не иска, а защото не знае, че тя е централната фигура. Често жената е объркана от две емоционални тенденции в конфликт – отношението към детето и отношението към мъжа. Тя се чувства като че я разкъсват от две страни. За да тушира очакванията на мъжа си, тя често минава в атака – претенциите й се повишават, с което се надява да го заблуди. Ако осъзнае, че никой не я притиска и мъжът също има природен инстинкт кога да възстанови отношенията си с майката, тя ще се отпусне и ще го приласкае навреме. След изтичане на този критичен срок от около година след раждането обаче, разривът /под различна форма – пълно отчуждаване, последвано от рано или късно намиране на нов партньор/ е почти неминуем.
Мисля, че при нас това се случва с още по-голяма сила, защото по време на очакването си сме били затруднени от други бариери в общуването, за които стана дума по-горе.