Здравейте, г-жо Савова!
Ще обясня на кратко ситуацията си и ако прецените, че въпросът ми не е за този форум, моля само ми кажете. Видях какви са основните идеи на Вашите консултации, но в момента не знам към кого да се обърна.
Живея с мъжа до мен (нямаме брак) от 4 години. Познаваме се от 5. Имаме едно прекрасно момиченце на 9 месеца, резултат от 2-ра инсеминация. Всичко беше наред до раждането на детето. Мислех, че сме идеалното семейство и дори си позволих да кажа и на себе си и на него, че съм щастлива. После всичко се обърка. Той започна контакт (наричам го така, защото той твърди, че не е връзка) с 22-годишно момиче. Не иска да се разделяме, твърди, че няма нищо с нея, но аз "хващах" на няколко пъти неща, които говорят обратното. Сега твърди, че го тровя, че съм виновна аз (не ми обяснява защо, а казва просто да търся вината в себе си). Пак не си тръгва, но се караме всяка вечер. Аз пък, решила, че го обичам и не искам без него, търпя всички скандали и обиди и не знам какво да правя. Мисля основно за детето, а не знам дали това трябва да е водещото. Просто нищо не знам вече! Не мога и да реша какво и как да направя. Плача ежедневно, въпреки, че мислех, че съм силна жена и това неминуемо се отразява на детето. Мога да опиша конкретни ситуации, за да ми кажете луда ли съм, както смята той, но не искам да спамя темата. Благодаря предварително и съжалявам, ако ситуацията ми не е за тук! Нека модераторите изтрият поста ми, ако преценят.
Здравейте, koala!
Честито Рождество!
Вашият въпрос считам за един от най-важните, поставяни тук, защото се отнася, повярвайте ми, до много хора. Кризата с проблемното забременяване винаги влияе на отношенията в двойката, но тя остава извън вниманието ни, сякаш изместена от основния проблем. Практиката ми показва, че по време на периода, през който двойката прави опити, по никакъв начин, дори и да вижда проблемите си, не иска да говори и да се заеме с тях. Повечето хора пазят тази тема в дълбока тайна. Предполагам, че това е свързано с евентуалната необходимост от промяна, понякога – драстична, с която повечето хора не искат да се заемат, тъй като първостепенно е бебето. Логично, но неефективно. Ставало ми е тъжно колко много жени търпят в името на бъдещото дете. При много от тях нещата не се „оправят от самосебе си”, както са очаквали, а, напротив – след разрешаването на проблема настъпва дълбок разрив, дошъл сякаш от нищото. Вие много добре описвате този процес: че сякаш изневиделица се е появил третият.
Третият винаги е следствие от започналите вече да се рушат отношения. Предпочитам да наричам нещата с истинските им имена, с риск да не звуча лицеприятно, но мисля, че по-добре е сама да си дадете реална сметка какво се случва в семейството Ви, отколкото да се самозаблуждавате. Мнението ми въобще не е меродавно, но бих искала да Ви помогне да проявите реализъм и да се опитате да се абстрахирате от предразсъдъци и самозаблуди, които често изграждаме като защитна реакция – просто защото е по-лесно да се адаптираме към проблема, отколкото да го разрешим. Това е човешко, всички го правим и често сме изправени пред спешната необходимост да разрешим проблема, когато нещата излязат извън контрол. Както тук. Поведението на мъжа Ви вече е извън Вашия контрол – той е започнал връзка с друга жена и съмненията Ви не са напразни – да, това е връзка, а не контакт. Също така – няма как да търсите вината в себе си, тъй като ситуацията е резултат от вашите взаимни отношения с мъжа Ви. Никой не може да накара партньора си насила да му изневери. Дори и при скарване, скандал, разрив или каквото и да е разочарование – не всеки ползва изневярата като отмъщение, защото схваща безсмислието, несъотносимостта към проблема с партньора. Еднократната изневяра се различава от трайната връзка извън двойката. Извънбрачната връзка (условно я наричам така, отнася се и до несключилите брак) означава бягство от двойката. Не бягство от човека – Вас, а отношенията, които имате.
Казвате, че мъжът Ви не си тръгва. Е, действително, май си тръгват само героите в романите и филмите. Повечето мъже не си тръгват. (Тъй като работя основно с жени, мога да говоря за това как постъпват мъжете им. При жените – не знам, защото хората не се консултират, когато започнат извънбрачна връзка, защото тя не е мъчителна. Ходят при фамилен/брачен/семеен консултант, когато трябва да се завърнат един към друг, което вече е мъчително
) Поставят жена си в агонизиращо положение – къде защото не си дават сметка за болката й, къде защото не ги интересува. Това е голата истина. Много от тях искат да запазят статуквото – да имат жена и любовница, стига да има мир и не предприемат никакви действия, докато една от двете жени не го подложи на успешен натиск.
Стигнахме до действието. Казах „натиск”. Под натиск разбирам всяко действие или поведение, целящо да възроди отношенията, не просто да „завърне” партньора. Тук пропускам елементарните и неефективни реакции, свързани с насилие-от сорта на досаждане, контрол, следене, шантажи, заплахи и т. под. Те може и да вършат някаква работа, но тя е повърхностна и временна. Жените, които искат да запазят връзката си, действат много обмислено и постоянно, защото са разбрали, че няма какво да губят. Разбират, че в основата на разпада са изпарилите се чувства и като същински детективи тръгват по следите им. В огормна част от случаите успяват да ги открият, съживят и поддържат. Разбира се, преглъщането на обидата е кризисен период, от който, искат или не, излизат успешно, в името на целта да останат заедно с този човек. Разбират, че стаената обида връща нещата в началото и че съвместният живот без прошка е невъзможен. Има много хора, които след подобен случай в живота си избират съжителство с договорка – свобода и дискретност на „външните” отношения, други живеят в сянката на тайното съмнение дали няма да се случи отново, а трети, за които говоря, го преживяват, прощават и продължават напред. Въпросът е да не изгубите чувството си за самоуважение и достойнство, ако решите да простите, защото това няма да е прошка, а и не Ви гарантира удовлетворяващ живот.
Въпросът е доколко това си струва. Тук не мога да Ви дам никакъв съвет. Силно впечатление ми направи фразата „решила, че го обичам”. Това означава, че изневяра Ви е подействала отрезвяващо, независимо дали любовните Ви чувства са намалелни или дали, съмнявам се, не е имало кой знае какви. Така или иначе, Вие сте се амбицирала да го задържите. Това е първото нещо, над което трябва да се замислите, според мен. (Какво означава „да задържиш някого”? Това, само по себе си, предполага неговото нежелание.) Силното Ви желание да бъдете с този човек се появява като ответна реакция на неговото нежелание. По принцип, доколкото разбирам, не му показвате такава силна „мотивация”. И това е нормално. Но точно тук е капанът на заблудата, че силно държим на някого просто защото пръв „си е тръгнал”. Напълно възможно е тази негова крачка да е в унисон с най-доброто за нас, но да не искаме да го приемем от фалшиво чувство за гордост. Мисля, че няма значение кой си тръгва, щом нещата не вървят.
Детето в случая е маска, рационализация. То не е истинската причина. Ако сме решени на нещо-да, разбира се, че можем да го използваме като причина за постъпките си, то е на двамата души и може да бъде използвано като мотив и повод за безброй наши решения. Дали обаче то е истинската причина за линията на поведение, която поддържате? Ако да-значи смятате, че детето трябва да живее с родителите си, независимо в какви отношения са те и дали въобще е възможно тяхното съжителство и следователно – нямаше въобще да поставяте въпроса си, а да приемете връзката на мъжа си. Вие обаче не я приемате. Затова мисля, че е най-разумно да изключим детето от Вашите собствени мисли и намерения. Просто е по-честно. То е отделен човек. Загрижеността Ви за него не е разменна монета.
Държа да Ви кажа и че въобще не сте луда, а най-нормална жена, която още не знае какво да прави. Няма план, защото не е наясно с отношението си към мъжа. Пак Ви връщам към момента с капана на преувеличената от наранената гордост, болка. Опитайте се да се абстрахирате от гордостта, защото ако тя е водещият Ви мотив, никога няма да успеете да простите и да живеете спокойно. Егото би Ви отвело единствено към самотата. То пречи да се взимат трезви решения. Опитайте се да прецените как се чувствате с този човек, смислен ли е животът Ви, виждате ли общо бъдеще, приятно ли Ви е с него... грубо казано – има ли някакъв тип духовна, неизказана връзка между Вас, липсва ли Ви. Чак тогава евентуално бихте могла да прецените дали си струва битката, в която се опитвате да влезете-засега-с голи ръце. Чак тогава би Ви станало ясно, че тя е много тежка и изисква всичкото смирение, търпение и смелост, на които сте способна. Би Ви станало ясно, че ако искате да живеете с този човек, животът Ви оттук нататък няма да е същият, а ще го продължите, навлизайки в нов етап. Ако пък разберете, че това не е човекът за Вас – той Ви дава решението и битката се обезсмисля. Това е нещото, което трябва да разгадаете. Искате или не.
Обикновено от такава криза, в най-добрия случай, се излиза за около 6 месеца и тя е лично чистилище, в което човек научава много за себе си, така че не се притеснявайте от времето. То е на Ваша страна, но не чакайте да свърши Вашата работа. То само ще Ви доведе до яснота дали действително искате да прекарате живота си с този човек и как. Оттам нататък вече ще знаете как да действате.
Не се отчайвайте! Ще преминете през това и то ще Ви обогати! Вие сте една изключително смела жена!