Здравейте Ваня Савова.
Имам един простичък въпрос но е труден за преодоляване.
Имам два големи аборта .В 20гс и в 17гс.Първият път незнаех какво става с мен когато водите започнаха да изтичат .Лекарят само ми каза -'Нищо неможем да направим'.Трябва да се предизвика раждане и после кюртаж.Усещах движенията на бебето от 3 седмици а трябваше да го абортирам.Акушерката дойде при мен за да ми включи системата ,която да предизвика контракции .Аз знаех че това ще убие бебето ми и припаднах при тази мисъл. Събраха се лекари свестиха ме ,обясниха ми че друг начин няма .Това беще най-ужасното нещо в живота което съм преживявала.- Бебенцето правеше все още леки движения здокато системата за контракции се вливаще в мен. Аз трябваше да си убия бебето защото друг начин няма .
Когато забременях втория път ,мислех че ако нещата се повторят аз съм подготвена. През цялото време на Бр си мислех че водите ми изтичат .Страхова невроза от това. Когато това пак се случи ,слава Богу че беше 3 седмици по-рано и аз все още не бях усетила движенията на бебенцата /Бяха две/.
Сега се опитвам да забременея за пореден път и понеже все още не съм бременна не се страхувам много много . Но ако забременя .Какво да правя . Аз знам няма да спра да мисля какво е било преди .Как са ми изтичали водите и т.н. Как да се справя с ужаса от този страх на преживените аборти .
Ако има поне мъничка надежда че ще мога да се справя ... Много Благодаря.
Сега се опитвам да забременея за пореден път и понеже все още не съм бременна не се страхувам много много . Но ако забременя .Какво да правя . Аз знам няма да спра да мисля какво е било преди .Как са ми изтичали водите и т.н. Как да се справя с ужаса от този страх на преживените аборти .
Ако има поне мъничка надежда че ще мога да се справя ... Много Благодаря.
Толкова време вече, се опитвам да намеря отговорите на същите въпроси... и все още не съм...
Колкото повече мисля за това, толкова по-сковаващ става страха ми...
Опитвам всячески да игнорирам всяка мисъл и спомен, за да съм по-спокойна, за да не позволявам на страха да ме обземе, но едновременно с това не мога да спра да търся причината, да търся начин да открия сигурност, че това няма да ми се случи отново.
Понякога имам чувстовото, че всичко това ме изяжда от вътре...
Един ден събирам по малко частиците останали от онова ми слънчево аз, опитвам да ги сглобя отново, на следващия с един замах разрушавам всичко и оставам страха да вилнее в душата ми и се самоизмъчвам.
Често си повтарям една мисъл - „Да премина през страха е по-малко страшно, от колкото да живея в постоянен страх, породен от чувството на безпомощност”, иска ми се де успея така силно да повярвам в това и наистина да превъзмогна страховете си, но не се получава, те все показват от някъде и все се питам как ще се справям с тях като забременея отново...
Здравейте, Zarina и Radosttinka, ще отговоря на двете ви заедно, защото ми е по-лесно.
Реших да предприема драстичен ход в тази консултация, включвайки когнитивни елементи, които да ни помогнат да разберем естеството на загубата. В предишен отговор до MUNA на 4 стр., ако не се лъжа, говорих основно за преработването на травмата от загубата и справянето с емоциите. Моля да прочетете и него, той е основата, това е само допълнение. Тук обаче, включвам нов метод, защото виждам, че акцентът е върху психосоматичните преживявания – споменът за движенията на плода предизвикват, освен травматични чувства, чисто телесни симптоми, които не могат да отшумят. Зад тези психосоматични преживявания стоят определени вярвания и нагласи – за душата, която бебето е носило, за неговото умъртвяване и най-сетне – за преживяванията, които то е имало. Преди да се обърнем към собствените си страхове трябва да се освободим от чувството за вина, да започнем начисто. Няма как да преодолеем страховете си ако те са подкрепяни от мощни психологически механизми, свързани с вярванията. Трябва първо те да се атакуват. Затова и поставям акцентът, както и вие, върху спомена за случилото се. Чак оттук нататък започва работата с чувствата, свързани с бъдещата бременност. Във връзка с тях, radosttinka, моля Ви да копирате тук мой стар отговор до Вас. Настоящият ми отговор със сигурност ще Ви прозвучи студено, но той не е такъв, той е част от опита ми да достигна до някаква промяна във вас (в три части – писмото до MUNA, сегашното и до Radosttinka), защото разполагам само с тези средства. За мен не е важно какво впечатление или временни чувства оставям, а поставянето на началото на колкото се може по-дълготраен процес на промяна.
И така, основните въпроси, които не ни дават мира, са свързани с това дали бебето е страдало и дали да приемаме спонтанния аборт като насилствено, макар и не по наша воля, прекъсване на един безметежен живот. От тях именно произтича и този дали ние имаме някаква вина за случилото се. За целта трябва да си отговорим на въпроса дали плодът на 20 г.с. (взимам тази граница за пример) е в състояние да страда, т.е. – дали има чувства, мисли и осъзнаване. Ако пък няма – дали страда на неврофизиологично ниво.
Ясно е, че в хода на бременността се развива т. нар. attachment, който е много повече от чувство на привързаност и който се развива и след раждането. Тази привързаност произтича от майката, тя е инициаторът и водещата фигура във формирането на отношенията между нея и плода, както и между нея и бебето след раждането, и между нея и детето по-късно. Тази привързаност внезапно приключва в 20-а г.с., да речем, но последствията са само за майката. Плодът и бременната на този етап са едно и също и обективно само жената страда, но точно защото тя е създател и носител на атачмънта, тя преживява този феномен като двустранен процес, като отношение между двама души, т.е. - като загуба.
Какво сочат фактите обаче? Има смисъл да говорим за история на пренаталния атачмънт, когато говорим за бебе, защото проследяваме емоционално отношение към жив човек. Когато обаче този атачмънт е прекъснат преди раждането, той вече е само обект на терапевтична работа. Той е врагът, с който трябва да се справим. Той е в главата на жената, а не реално съществуващо отношение между двама души.
Тази илюзия, този призрак след загубата придобива невероятна мощ и живее свой собствен психичен живот. Телесно е изчезнал, но спомените за движенията на бебето са живи. Преживяваме изтичането на водите отново и отново като следствие от атачмънта. Тази привързаност ни кара да се отнасяме към всеки ембрион, към всеки плод като към бебе. И това е нормално и полезно. Липсата на привързаност е патологична. Но в случай на загуба е по-добре да погледнем само фактите, които да ни дадат отговор на кошмарните въпроси, които са следствие на емоционалното отношение към плода, което сами сме съградили. Затова – нека си зададем въпроса доколко на плод в 20-а г.с. са присъщи психични характеристики, за да проверим доколко всъщност той е способен да преживее страдание. Ако в плода на 20 г. седмици коровите мозъчни процеси са зрели, то можем да говорим за организация на висша нервна дейност, следователно – и за психична, следователно – за човешки преживявания. Доколкото работя с възрастни, разбирам от физиологична психология, но що се отнася до формирането на нервните процеси във феталното развитие, се наложи да се обърна към специалист. Изказвам големи благодарности на д-р Сигридов, когото потърсих за консултация и който се отзова безусловно, разбирайки естеството на проблема. Многобройните и детайлни данни, които ми даде, ми послужиха да обоснова основната си теза, че докато няма висши корови функции, няма как да обсъждаме съзнателен живот. Аз, разбира се, не съм в състояние да предам и малка част от отговора на д-р Сигридов, но мога да си послужа с основната идея в него. По-долу са изброени някои от причините, поради които животът преди 24-а г.с. няма как да бъде психичен.
Спинални рефлекси (на гръбначния мозък) вследствие на стимулация върху повечето от телесните зони се наблюдават още от 14 г.с. (Rees&Rawson, 2002), но съзнание няма. За да има такова, трябва да е изпълнено едно от условията различните сензорни модалности да са представени в кортекса. Таламусните аференти („входящите” краища на невроните) се формират около 12-16 г.с., но те не изпълняват функцията на провеждащи сетивна информация в мозъчната кора. Едва след 24 г.с. има представяне, сратстване на таламукортикалните аксони в соматосензорния, слухов, зрителен и фронтален кортекс. (Kostovic&Rakie, 1984). Церебралната кора узрява напълно чак в детството и ранната младост, когато бързата невронна активност позволява зрели и сложни изпълнителни действия. (Sewell, 2004). Няма смисъл обаче да се спираме на сензорната активност в различните модалности: слух, зрение, обоняние, вкус, чувствителност към болка, към температура, към допир до 24 г.с., защото, макар и формирани като невронна проводимост, те нямат същинско представяне в мозъчната кора във вида на висша нервна дейност. Малко вероятно е плодът да е в състояние да изпитва болка преди 25 седмица. (Derbyshire, 2006).
Дори сънното състояние на плода не е съзнателно; то е подобно на състоянието във вегетативно състояние. Когато казваме, че плодът през повечето време спи в този период, ние нямаме предвид нормалния, съзнателен сън на човека (ставало е дума в други отговори, отнасящи се до сънищата, че сънят, както и бодърстването, може да бъде форма на съзнателна дейност), а именно тази форма на вегетативно състояние. Сензорните сигнали дори у новороденото не са напълно интегрирани и представени в мозъка. Нещо повече – няма как да се сложи знак за равенство между соматосензорна система и психични функции. Нервната дейност в 20-а седмица, освен че е незряла, не е психична.
Най-простият пример: мозъчната смърт, знаете, е окончателна смърт – тогава, когато мозъчната кора не се кръвоснабдява и съответно – няма висша нервна дейност и, съответно – психична: няма емоции, няма когнитивни функции (сензорна активност, памет, учене, език, интелект, творчество и т.н.), няма воля, няма съзнание. Останалите биологични показатели, независимо че присъстват, са безсмислени за живота без организацията на висшата нервна дейност. Човек в мозъчна смърт има двигателна активност, но тя не е волева, съзнателна. Мисля, че аналогията с плод в 20-а г.с. е очевидна.
Да вземем друг признак за психична дейност: формиране на самосъзнание. Знаем, че Аз-образ се формира тогава, когато детето възприема образа си в огледалото като себе си и казва „Аз”. Разбира се, и новороденото има признаци на себерефлексия още в първите месеци - в периода, когато осъзнава факта, че майката и то не са едно цяло, но при всички положения в 20-а г.с. не може в никакъв случай да се говори за възприятие на себе си.
Що се отнася до съзнанието, при плод в 20 г.с. можем да говорим за интенционалност, което е насоченост, тенденциозност, но не и съзнание. За минимална степен на съзнателност можем да говорим тогава, когато някой не просто възприема, че друг вижда нещо, но и действително вижда това, което вижда другия и когато е способен да възпроизведе видяното от друг. Т.е. – това е процес, формиращ се в ранното детство, а не във феталното развитие. Чак с акта на назоваване на предмети от децата може да се обсъжда зряла съзнателна дейност.
Още един пример: паметта: най-примитивната форма на паметта - хабитуацията (привикването и адаптирането към стимули от външната среда) се появява 22-23 г.с. (Hepper, 1996) (Това се има предвид под ранно пренатално „възпитание” в класическа музика, да кажем), но зрели ментални репрезентации има чак при 2-4-месечни бебета. Така или иначе, в 20-а г.с. не можем да говорим за памет.
Разбира се, подобен разбор можем да направим и на всички останали нервни и психични функции, но това е безсмислено. Мисля, че стана ясно, че докъм 24-а седмица на плода е много трудно да се припише психичен живот. Неслучайно и абортът по медицински причини е позволен до 24-а г.с. Приемането на факта, че спонтанната загуба не е свързана със страдание за плода е от ключово значение за възстановяването. Както казах, трябва да се стъпи на здрави основи. Може да четете още по темата. В момента, zarina, мисля, сте в 3-та фаза от реакцията на траур. radosttinka, Вие навлизате в 4-та, макар и бавно. И за да преработите правилно, трябва да се сбогувате. Рационалният начин е един от предпочитаните от мен, както може би сте забелязали. Той дава ефект на по-късен етап като емоции, а промяната в поведението, разбира се, е последният ефект. Във вашите случаи няма как да атакуваме директно емоциите, те страдат в момента. Без да познавам нагласите ви, избрах този подход, тъй като съм ограничена от много обстоятелства.
Zarina, останах с впечатление, че ще започвате нови процедури по забременяване. Не споменавате да има открити медицински причини за неуспешните бременности. Зад тях има причина, която трябва да се разбере на всяка цена. Изследванията и резултатите ще Ви успокоят и много по-лесно ще преодолеете травмите. Предполагам, сме единодушни, че във Вашия случай бързането не е най-доброто. Това няма нищо общо с психологически съвет, а Ви го казвам от чиста загриженост, тъй като това, което сте преживели, е предостатъчно и трябва да търсите път нагоре.
Radosttinka, надявам се, че с този отговор съм Ви по-полезна, връщайки малко назад процеса.
Със сигурност по-късно ще се върна към тази тема. Не се колебайте да питате каквото и да е!
Написаното тук е предназначено само за вашите конкретни случаи.
Желая Ви здраве!