Момичета, здравейте,
записвам се в тази тема след няколко години, в които отсъствах от форума. Никога не съм била особено активна и не знам колко от момичетата (и дали изобщо) ме помнят.
Минаха пет години, откакто с моят съпруг (тогава беше още само голямата ми любов) решихме да имаме дете. Скоро стана ясно, че имаме много сериозен проблем, мъжки фактор. Винаги ще си спомням онази Коледа - преди четири години - когато д-р Кацаров ни каза "Мислете за донорство". Отне ни още известно време да повярваме на диагнозата, полутахме се при различни лекари, още и още изследвания. Минахме през изпитания, които никога не съм мислила, че ще се случат. Изживяхме стадиите на болката.
И се съхранихме.
Бях на 23 тогава, когато си мислех, че ще бъда млада, красива майка, сега съм на 28, пак си мисля, че ще бъда красива, не съвсем млада майка. Ако не друго, през тези години се научих да не насилвам нещата. Когато разбрахме, че наше, и на двама ни, дете, не можем да имаме, не бяхме готови на компросмис. Но и двамата подозирахме, че този момент ще дойде. Мога да споделя как намерих път през депресията и пристъпите на паника, които тя ми донесе, как малко по малко стигнах до приемането, къде потърсих център на живота си, щом осъзнах, че не е възможно да имам това, за което мечтая - тук и сега, или изобщо някога. Ако някой иска, ако смята, че може да му е от полза, ще се върна назад, за да разкажа.
Най-важното според мен е, че нито за момент не поставихме детето на преден план, пред нас двамата. Че съхранихме любовта си, превърнахме я в един щастлив брак, въпреки че знаехме за проблема. Не се обвинихме един друг. Достигнахме етапа да помислим за донорство.
Решили сме тази година да направим нужното, за да имаме дете.
И това ме хвърля в ужас.
Не искам да се връщам към онова време. Не искам да влизам в онзи омагьосан кръг, да се фиксирам върху проблема, да гледам с празен поглед, докато ми говорят, защото мислите ми са в някой лекарски кабинет или разсъждавам върху нещо прочетено във форума. Имам нужда от емоционална подкрепа, която да не ми позволи да се фиксирам върху проблема. Прекарах два дни в четене на форумите какво ми предстои (защото при мен изследванията спряха, когато разбрахме за мъжкия фактор). Преиграх мислено всички сценарии - запушени тръби,разбъркани хормони, изчерпан яйчников резерв... и само дето не се върнах 4 години назад. А не искам - онова време не ми донесе нищо добро.
И тук имам нужда от съвет. Как балансирате между вас самите, семейството ви и стъпките към сбъдването на мечтата ви? Как запазвате себе си? Как се спасявате от фиксацията върху проблема?
Приемам всякакви съвети, за да не изпадна в дупка... Защото ние пак сме тук - на фронтовата линия на борбата за рожба.