Относно вината (точка 10): защото всеки в някакъв момент чувства вина в себе си (независимо дали има доказан или не медицински пробем), аз започнах да се справям по следният начин:
Прехвърлям я на лекарите в чисто психологически план. Не че директно в очите ги обвинявам хората: "Ти си виновен, че не съм бременна!". Просто голяма част от "отговорността" и съответно "вината" я прехвърлям на медицината, лекарите (като сборен образ) и съответно съвестта ми е чиста и спокойна.
Една част от "вината" я прехвърлям на късмета - все пак колкото и напреднала да е медицината и късмет си трябва за тези неща. Също така е късмет (или липса на късмет), че така са се стекли при мен (при нас) обстоятелствата.
И на мъжът ми мъничко "вина" прехвърлих, защото той много време ми загуби с неговата "психологическа основа". Добре, че вече се запозна и той със ситуацията и тепърва започва да се интересува какво, как и защо. Това си е грешка, да обвинявам мъжът ми, но в нашият случай трябваше да има период на отрезвяване.

И след като цялата "вина" съм я раздала ми е по-лесничко и по-лекичко на душата.
Все пак съм си запазила малко "отговорност", но тя е относно това кой лекар да избера.

По повод стерилитета открих колко голяма част от живота ми се ръководи от чувството за вина. Притежавах я в изобилие, постигах успехи в живота си захранвайки се от нея. Преследвах целите си с упоритост и с девиз "АЗ ТРЯБВА". И като стигнах до "АЗ ТРЯБВА да забременея" хоп - изненадаааааа - не става така. "Аз трябва" се оказа, че тука не сработва. И тогава, лека по лека, започнах да откривам разликата между вина и отговорност; между "трябва" и "искам".
Отговорността се оказа доста по-приятно преживяване от вината. От него не те боли като от вината и душата ти се чувства спокойна.
Научих се да общувам със себе си с по-любезен тон да не се самообвинявам за щяло и нещяло. Отказах се да търся вина и у другите хора. Всеки има своя периметър в живота си. И всеки носи последствията от действията и бездействията си. Така че, какво има да се самообвиняваме или да виним другите. Всеки си е на отделна сметка с Господа.

Клариса, интересна гледна точка почти като моята. При мен "Аз трябва" вървеше с "Аз мога", но ударихме на камък и тогава "трябва и мога" следваше да се заменят с "искам". Две години се лутах изяснявайки етимологията на "искам" .
Най-трудното при мен е да живея в хармония със себе си, но полагам усилия

КЪДИ, би ли разказала какво включва етимологията на твоето "искам"?
В моето "и.." най-трудно ми беше да бъда искрена и честна до дъно със себе си. Защото когато цял живот си ползвал "трябва" навика е много устойчив. "Трябва" е хитър похват, който понякога се спотайваше зад "искам". Уж казвам "искам" ама на дъното пак си стоеше "трябва" :)Стана нещо като "аз трябва да искам" еди какво си
А в търсенето на хармонията със себе си, аз съм на етап идентификация на нещата, които я отнемат и заменянето им с по friendly-версии.

"Трябва" наистина е хитър похват и неусетно преминава в "аз трябва да искам" затова дълго време разделях "трябва" от "искам". Имайки предвид, че бях и съм притисната от времето /почти на 38г.съм/ трябва надделяваше, освен това някакси майчинските чувства и усещания ми убягваха. Усещането преди опит е като преди изпит, за който си положил много усилия и не бива да се проваляш. Мисля, че все още имам проблем с това да възприема АРТ процедурите като нещо,независещо от мен и да позволя на "искам" да измести "трябва".

Малко на диалог го обърнахме, дано не се сърдят другите, но страхотна нужда имам да споделя тези мисли със себеподобни и с друго яче мислещи.
За мен вината е нещо, което развиваме в детството си и е като първична форма на съвест и отговорност. Обаче някъде по пътя аз съм тръгнала по дългия път на вината, та се налага сега да търся от къде по напряко се стига до обикновената отговорност, която изключва самообвиненията.
А с майчинските чувства и аз хич не го докарвам. Но смятам че не е защото по начало ми липсват, а защото съм турнала някаква бариера пред тях. Прочетох в нета за тест за психологически бариери пред зачеването.
Някой знае ли кой, къде в България използва тази методика?

Аз лично емоционално ще се справя с проблемното забременяване в момента в който забременея.

И аз така. Ако поне имах яйцеклетки и пари нямаше да е толкова тежко.

Казват, че като забременееш забравяш болката, че минаваш от другата страна и прочие. Не е така.
Всичко ми е като сега. Но от позицията на вече релазирана майка мога да си спомня кое беше най-силното нещо, което ме спаси през времето на борбата.
Отказвах да приема,че няма начин. Абсолютно. Щом злодеите, дори Азис има дете /да ме прощава, но по мое време това беше аткуално/, не можех да приема, че няма да се случи и при нас.
Но основното е, че в борбата за дете бях започнала да губя себе си. То започна да се случва и буквално, стресът оказа влияние на физическото ми съществуване. Бях на границата на диабета и други тежки проблеми, причинени от незаинтересоваността ми за собственото ми тяло. Наложи се и постъпих в болница за продължително лечение. Слава Богу възстанових се и нямаше последствия доживот. Ходих по прегледи, изследвания, игли, сякаш се случваха на друг човек всички тези неща, някак нямах право да чувствам болка, това беше моят път. Та аз съм смело момиче.  Прости неща, дали съм се хранила или не, спортуване - мозъкът ми работеше основно на една честота, темата за детето.
В момент, в който си дадох сметка, че се самоунищожавам, реших че не искам и няма нужда от това.
Та лично за мен от всичко изброено до тук, поздравления на авторката, последната 10точка е най-важна.
Обичайте се! Грижете се за себе си мислете за себе си като едни прекрасни, достойни хора!
И отказвам да повярвам, че няма да се случи с всяка една от вас!

Кураж момичета!

запис

"Трябва" наистина е хитър похват и неусетно преминава в "аз трябва да искам" затова дълго време разделях "трябва" от "искам". Имайки предвид, че бях и съм притисната от времето /почти на 38г.съм/ трябва надделяваше, освен това някакси майчинските чувства и усещания ми убягваха. Усещането преди опит е като преди изпит, за който си положил много усилия и не бива да се проваляш. Мисля, че все още имам проблем с това да възприема АРТ процедурите като нещо,независещо от мен и да позволя на "искам" да измести "трябва".

Преди да прочета поста на Къди,не осъзнавах точно как се чувствам,но тя описа точните емоции.Само,дето аз все още съм съм,а не бях...

Момичета, здравейте,
записвам се в тази тема след няколко години, в които отсъствах от форума. Никога не съм била особено активна и не знам колко от момичетата (и дали изобщо) ме помнят.
Минаха пет години, откакто с моят съпруг (тогава беше още само голямата ми любов) решихме да имаме дете. Скоро стана ясно, че имаме много сериозен проблем, мъжки фактор. Винаги ще си спомням онази Коледа - преди четири години - когато д-р Кацаров ни каза "Мислете за донорство". Отне ни още известно време да повярваме на диагнозата, полутахме се при различни лекари, още и още изследвания. Минахме през изпитания, които никога не съм мислила, че ще се случат. Изживяхме стадиите на болката. 
И се съхранихме.
Бях на 23 тогава, когато си мислех, че ще бъда млада, красива майка, сега съм на 28, пак си мисля, че ще бъда красива, не съвсем млада майка. Ако не друго, през тези години се научих да не насилвам нещата. Когато разбрахме, че наше, и на двама ни, дете, не можем да имаме, не бяхме готови на компросмис. Но и двамата подозирахме, че този момент ще дойде. Мога да споделя как намерих път през депресията и пристъпите на паника, които тя ми донесе, как малко по малко стигнах до приемането, къде потърсих център на живота си, щом осъзнах, че не е възможно да имам това, за което мечтая - тук и сега, или изобщо някога. Ако някой иска, ако смята, че може да му е от полза, ще се върна назад, за да разкажа.
Най-важното според мен е, че нито за момент не поставихме детето на преден план, пред нас двамата. Че съхранихме любовта си, превърнахме я в един щастлив брак, въпреки че знаехме за проблема. Не се обвинихме един друг. Достигнахме етапа да помислим за донорство.
Решили сме тази година да направим нужното, за да имаме дете.
И това ме хвърля в ужас.
Не искам да се връщам към онова време. Не искам да влизам в онзи омагьосан кръг, да се фиксирам върху проблема, да гледам с празен поглед, докато ми говорят, защото мислите ми са в някой лекарски кабинет или разсъждавам върху нещо прочетено във форума. Имам нужда от емоционална подкрепа, която да не ми позволи да се фиксирам върху проблема. Прекарах два дни в четене на форумите какво ми предстои (защото при мен изследванията спряха, когато разбрахме за мъжкия фактор).  Преиграх мислено всички сценарии - запушени тръби,разбъркани хормони, изчерпан яйчников резерв... и само дето не се върнах 4 години назад.   А не искам - онова време не ми донесе нищо добро.
И тук имам нужда от съвет. Как балансирате между вас самите, семейството ви и стъпките към сбъдването на мечтата ви? Как запазвате себе си? Как се спасявате от фиксацията върху проблема?
Приемам всякакви съвети, за да не изпадна в дупка... Защото ние пак сме тук - на фронтовата линия на борбата за рожба.

  много е важно да се съхраните, да се подкрепяте, особено ти трябва да си силна за двама  , защото силният пол (който въобще не е силен  освен физически) много трудно възприема, че има проблем при него и че това не го прави по-малко мъж. мъжете се оказаха много плахи, като сърничка, веднага се отказват от алтернативи  и трудничко (при някои лични познати) приемат чуждия генетичен материал.  ще започна и аз като лекарите да говоря,  осъзнах го малко късно, но най-важното е вие да сте здрави физически и психически. научихме се да се радваме на това, което имаме - нашата връзка, нашите отношения. имахме някои трудни моменти за брака ни, но тези изпитания ни обединиха, сплотиха. започнахме да мислим и да живеем, а не само да се изследваме, да гоним доктори... въобще ни радват малките неща  разходка в парка, парченце шоколад, хубав филм. една вечер аз бях много тъжна и просто се гушнахме на дивана в тъмното, изгасихме телевизора, и само си говорихме 
  28 годишните да не се бутат в а групата  много морковчета те чакат зайче за да порастнеш

Момичета,

всичките постов все едно че азз съм ги писала, ама наистина всде едно всичките - от вината, през приемането-отхвърлянето на познати и приятели с деца, през алкохолните лекарства, до разговорите и единствения изход - ние все още се обичаме.
Надали е нещо ценно това ми писание, но и за мен спасението е в "къде е моята личност и давам най-доброто от себе си да я съхраня такава каквато Господ ми я е дал!
Целувам ви! Ако утре съм на линия ще ви чета и пак ще ви целувам!

Есит

Момичета, мисля че вече дойде време да си призная поне пред Вас, че аз по-никаккъв начин не мога да се справя емоциално със стерилитета.
Живея два различни начина на живот - на работа и сред приятели съм най-усмихнатият човек, винаги готов да се шегува, да развесели останалите, да намеря точните думи и да успокоя когато приятелите ми имат проблем. Показвам, че съм приела философски нещата, че няма да имаме деца. Радвам се и на тяхните деца, играя си с бебето на приятелката си, дори го храня и гушкам. Абе, всички точки до 10 са изпълнени, но за пред хората. У дома, се сривам тотално, всяка вечер плача с часове, стигна се дотам, че обвиних за всичко моята майка, че ме е родила и сега страдам заради нейното желание да има дете. Точно в този момент се осъзнах, че съм стигнала края на своето самоунищожение. Беше абсолютно неправилно да обвинявам майка си, но ...
Сега не намирам думи с които да се извиня за своето поведение. Но това е тема на друг разговор. Имам нужда от помощ, която да ми помогне да слея двата си свята, да се справя с този проблем. Но дори пред психотерапевта които посетих бях перфектната "лъжкиня" как емоционално съм се справила. Много е объркано, но повече не мога по-този начин, с моят съпруг вече дори не си говорим,само по задължение. Аз чакам да заспи, да си пусна музика и да се нарева на воля. Не пия, не пуша и не съм посягала към никакви антидепресанти. Това е добре, но как да се справя с омразата към себе си? Как да се успокоя и приема истината? Изчетох толкова книги..Смятам, че това е някакъв напредък, че се осмелих да споделя с вас. Но как да продължа?

Здравейте момичета, много е тежко като ви чета, защото знам че и аз минах през това. Колкото и да е трудно, не го правете на фикс идея, така погубвате себе си, и човекът до вас. Имайте предвид, че ние сме издръжливи животни, но мъжете не са. И така вместо да се сплотите, може да се отдалечите един от друг и даже да стигнете до раздяла. Веселете се, живейте си живота, бебето, когато му е писано само ще дойде. Имам 4 опита, 2 успешни, 2 погребани деца и 2 живи. За 4 год животът ми се скъси с 20 год, на мъжа ми не знам. Психически се сринахме и двамата и сега вместо да имаме нерви да се радваме и да гледаме близнаците, ние сме скапани психически от всякъде.
Аз преди 4 опит ходих мн дълго време на спихолог, оказа се, че от детстото си имам мн страхове, които ми пречеха тогава. Мога на лични да препоръчам жената, за София говоря. Но не се давайте на страховете, на отчаянието. С това няма да си помогнете.

аз по-никаккъв начин не мога да се справя емоциално със стерилитета.

 

Здравейте момичета, много е тежко като ви чета, защото знам че и аз минах през това. Колкото и да е трудно, не го правете на фикс идея, така погубвате себе си, и човекът до вас. Имайте предвид, че ние сме издръжливи животни, но мъжете не са. И така вместо да се сплотите, може да се отдалечите един от друг и даже да стигнете до раздяла. Веселете се, живейте си живота, бебето, когато му е писано само ще дойде. Имам 4 опита, 2 успешни, 2 погребани деца и 2 живи. За 4 год животът ми се скъси с 20 год, на мъжа ми не знам. Психически се сринахме и двамата и сега вместо да имаме нерви да се радваме и да гледаме близнаците, ние сме скапани психически от всякъде.
 

 

Най-трудната борба със стерилитета е вътрешната. Да признаеш и да си простиш. Това ми беше най-трудно. Да простя на себе си. Когато го сторих бях като нова. Говорех и все още говоря открито за това, през което съм минала. Не се срамувах, че ми трябва медицинска помощ да забременея, всички ни подкрепиха, сега открито заявявам, че бебетата ми са ин витро. Благодарна съм на докторите.
Даже единият колега на мъжа ми все ни бъзика, че той правил сам близначките, а на мъжа ми му трябвал цял екип
Обичам децата, но не ми е било фикс идея, на опитът бях много спокойна, гледах на нещата от веселата страна. Бях отседнала в един приятел, а той замина на почивка и бях напълно сама. Идеално Спокойствие..., което сега липсва с малките дяволчета.

  но как да се справя с омразата към себе си? Как да се успокоя и приема истината? Изчетох толкова книги..Смятам, че това е някакъв напредък, че се осмелих да споделя с вас. Но как да продължа?

Писах, трих, пак писах, хич ме няма по успокоенията на думи Ако някой мой близък има нужда от  емоционална подкрепа  първата ми мисъл е как да го заведа някъде да го разсея, да го зарадвам с подарък, да му сготвя...

Някъде из темите те бях чела, че обичаш да ходиш по планините, а човек спортувайки няма как да мрази себе си.
На мен спорта много ми помага да укрепвам душевното си спокойствие за каквото и да било.  Виждайки резуртатите  върху тялото ми, самочувствието ми се вдига все повече и повече

Другото важно нещо за мен е отношението ми с най-близкия ми роднина - съпругът ми.
Мога да мина като валяк през всички и всичко за да сме добре ние двамата.

Не се взирам в миналото и кой какъв е, приела съм, че се променя времето, не хората. Така си спестявам всякакви обвинения към другите.
Преди време говорех открито, разяснявах за нашия проблем, после осъзнах, че това не е нужно. Хората са устроени да мислят само за себе си, да се състезават, че са по-добри от другия, независимо как ще си подхранват самочувствието.
Дори и тук ако се зачете човек в темата, където вече родилите си споделят, може да прочете нещо от сорта "моето дете и другите келеши" - всеки счита себе си за уникален.
Споделям телеграфно с най- най- близките ми хора, а те просто ме изслушват - това е което искам.
Разбира се, за съжаление се наложи да отлюспя от себе си много близък приятел, бях се поболяла от решението си, но в името на моето спокойствие това беше правилно.

И аз ще се повторя с мнения от предни постове, най-важно е човек да обича себе си. Винаги си повтарям, че щом съм здрава и в мир със себе си, мога да постигна всичко.

Тара е написала как мисля аз нещата.

Ами трудно е.Обвинения има, особенно в началото при мен.Но живота продължава, клиширано е, тъпо е, но е така.За мен лично най-важното беше това да не повлияе на отношенията със съоруга ми.Преживели сме толкова неща заедно и няма да се дам на това да развали връзка градена с години, това трябва да ни сплоти, не да ни раздели.Обвинения и натяквания няма да помогнат на никой.Просто го приех, след много сълзи, след много самообвинения и т.н. екстри.Но продължих.А и живота ни показа, че може да е много жесток, показа ни че това че сме живи и здрави, че ще видим утрешния ден е дар и трябва да го оценим.