Black_Hole_Sun Щом разговор за проблемите и чувствата ти, дори с непознати хора, дори във форум, поне малко те е накрал да се чувстваш по-добре и с "по-бистра глава", според мен лично значи, че не ти трябват антидепресанти
Ти не си депресирана в крайна сметка, просто си гневна, а това е добрият вариант. Излей си емоциите, говори за тях и с нас и с мъжа до теб - така ще се разтовариш, така ще си наместиш мислите и емоциите и с нови сили ще продължите ЗАЕДНО напред и ще постигнете каквото желаете.
Позволявам си да ти го кажа, понеже и моята година започна зле и в един момент бях в някакво подобно на твоето положение и емоционална състояние. Винаги съм била със здрава психика и нерви, но всеки човек си има предел все пак и аз също достигнах своя в един момент. Хем бебе не ставаше с години неясно защо, точно се влачехме по клиники и изследвания и в този момент точно - изгубих близък човек, при това млад, беше голяма трагедия и емоционален шок. Бракът ми беше и все още е щастлив, пу пу да не е уроки, ама като по филмите
До февруари тази година, не ми е минавало през ум даже, че е възможна ситуация, в която да не се чувствам подкрепена и разбрана от мъжа до мен. Е да, ама... Мина погребението и аз разстроена, имах нужда да говоря за това какво преживявам, как се чувствам и когато опитах да го направя, съпругът ми каза: "Е, какво да го говорим сега, свършило е, нищо не можем да върнем назад, само ще се натовариш."
Все едно ми зашлеви шамар ти казвам и аз просто млъкнах. Изживявах си мъката тихичко и "наум" и започнах да го упреквам в себе си, че е безувствен, че не му пука, бях изумена, че ми е отказал подкрепа едва ли не в тежък за мен момент... Почнах да мисля и в бъдеще време, той така ли ще се "скатава" и занапред, когато в живота ни възникне тежка ситуация? Когато дойдат децата някой ден и имаме грижи с тях, така ли ще реагира - с мълчание и подминаване на проблема, пък аз да се оправям както мога... И така два-три месеца, седя, мисля, самонавивам се, чертая мрачни сценарии и най-тъпото - не търся разговор с него. Стиганх до "размисли" дали съм се омъжила за правилния човек даже - смятай.
Накрая ми дойде акъла за щастие и просто му казах какво ми тежи и ме тревожи, какво си мисля, защо го мисля... И се оказа всъщност, че съм си чупила нервите месеци наред, просто заради "недоразумение" и личната си неспособност в онзи момент да погледна обективно на ситуацията и реакцията му. Той просто, както и повечето мъже, когато има проблем - не го коментира, гледа "да не го мисли", защото така се натоварва повече и винаги е правил така и аз добре го знам. При него това работи и помага, решил е че ще сработи и при мен. Не е оценил момента и конкретната ситуация и е реагирал неадекватно, аз пък се "врътнах" възмутена и не казах, че реакцията му ме наранява и е неадекватна и се направих, че нищо не е станало. Предполагам разбираш накъде бия
Като седнахме и си поговорихме кой, защо и какво - много бързо стана ясно, че той не разбрал мен, аз не съм разбрала него и зорлен се пържих за няма нищо толкова време...
Вие също изживявате тежък период, ти не усещаш нужната ти подкрепа, той не намира начин да ти я даде и да ти покаже колко му пука всъщност и те налягат черни мисли покрай всичко това. Просто му кажи какво ти тежи и ще видиш, че не само те разбира, а и вероятно самият той изживява тежко ситуацията, но вероятно не ти го казва, за да не те товари допълнително. Те мъжете не са като хората, нали знаеш...
Всичко ще си дойде на мястото, спокойно.