Здравейте! От известно време знам, че братовчедка ми, която чувствам като своя сестра е болна от рак на гърдата и й предстоят химиотерапия и отстраняване на гърдата. Представям си колко й е тежко, а и на двете й дъщерички на 9г. и на 13г. Проблема е че не знам как да й помогна да мине през това. Опитах така както правим във форумите открито да говорим за проблема, но тя ме отряза като каза че е приела нещата каквито са и че е достатъчно силна да се справи. Тъй като и аз имам проблеми с гърдите и същия доктор който на нея е казал, че няма рак, го каза и на мен я попитах какво я е накарало да отиде в София за допълнителна консултация със специалисти. И двата пъти когато поставих този въпрос смени темата и приключи разговора, въпреки че и обясних че питам за да знам дали и аз трябва да предприема допълнителни прегледи. Имам чувството че ме отблъсква. Попитах дали я дразня, тя каза че не я дразня и ми благодари за подкрепата. Но от реакциите й оставам с впечатление че не иска да споделя с мен. Искам да бъда до нея, но не знам как. Не знам дали е уместно да говоря с децата, за да почувстват и те някаква подкрепа. Тя дори не казва какво са й казали лекарите. Като я попитах за това каза че не ги е питала нищо защото и да знаела нищо няма да се промени. Не знам как би трябвало да се държа с нея и децата. Преди 2г. разбра, че мъжът й има син от друга жена и когато му каза че знае той я изгони от дома им и оттогава не поддържат връзка помежду си т.е. няма мъж до нея който да я подкрепя. Майка й има някакви проблеми с нервите, не знам точно какви, баща й има собствени здравословни проблеми и се притеснява и за брат й и внука си, които са с тежък диабет, а брат й съответно се бори с диабета своя и на детето си. Не че аз нямам проблеми и здравословни и с детето и семейни, но от към роднини няма някой който да може да е изцяло на нейно разположение. Има приятелки, но нямам представа те до каква степен биха се ангажирали в такава ситуация. Преди 4г. без нейно желание мъжа й направи номер и тя забременя. Не искаше 3-то дете и направи аборт. Въпреки че ми беше много тежко че прави такова нещо, докато аз отчаяно се борех да забременея отидох да я посрещна след процедурата и останах с впечатление че е благодарна че не е сама и има някой до нея. А това е още по-тежко преживяване и задължително трябва да има някой до нея. Но не знам дали това трябва да съм аз и как да го направя след като имам усещането че тя създава някаква дистанция. Държи се сякаш нищо не се е случило, за да не задълбава по темата за заболяването й и съответно и аз да не задълбавам. Много ми е тежко, много се притеснявам и съм много объркана, защото не знам как да се държа с нея и с децата. Всяко мнение ще ми бъде от полза, защото междувременно се притеснявам и за моето момченце, което вече месец и половина е на лекарства и не може да се доизлекува, а изживява и стреса от започването на детската градина. В главата ми е каша. Детето разбира се е на първо място, но не мога да обърна гръб на тази трагедия.

мисля, че си натискала прекалено брутално.
ти как си представяш общуването с онкоболен? ти да му държиш ръката, а той да ти плаче на рамото, образно казано? на теб първа ще ти омръзне. какво има да говорите открито за проблема? нещата са ясни.

чувайте се редовно, виждайте се, общувайте нормално, питай от време на време дали има нужда от нещо и така. бъди наоколо и не повдигай темата. ако тя прецени, сама ще я повдигне.
приемането на болестта минава през етапи, прочети за това, има писано много.

казвам ти го от личен опит, имала съм 2-ма онкоболни в семейството си.

Dji-djo, никой онкоболен не желае да чува, че е болен от рак, дори да го осъзнава, той ще се старае да избяга от това. След като е взела мерки да се лекува, няма никакъв смисъл да се коментира болестта, братовчедка ти има нужда да бъде разсейвана от нея и подкрепяна. Какъв е смисъла да обсъждате болестта? Даже правилният подход е, ако тя зачекне темата ти да я отклониш и да я увериш, че щом се лекува всичко ще е наред. На децата не трябва да им се обяснява, че майка им е болна, а да им се помага с каквото може.
 Според това, което пишеш като допълнение за живота и, тя е силна жена. Не е нужно да я караш да се чувства слаба, просто можеш да и напомниш, че не е сама в борбата.
Ракът не означава непременно присъда, често има достатъчно ефективно и трайно лечение, така, че човек след макар и тежка терапия да продължи живота си нормално. До колкото разбирам случаят е такъв. 

Въпросът ти е съпроводен от подробности, които не виждам да имат нещо общо с питането ти. За нея ли се тревожиш или за себе си?

Ако можеш, помогни й с нещо конкретно - информация за добри болници, лекари, изследвания и терапии, примери с излекували се жени, грижи за децата й някой и друг ден, за да я облекчиш...

Как тя ще се отнесе към болестта си е нейна работа. Как и дали ще се лекува също. В моето семейство се води едногодишна война как да се лекува баща ми. Продължавам да вярвам, че всеки болен от рак е свободен да направи избора си, а близките са длъжни да уважат и приемат решението, дори да не им се нрави.

Окончателното подтвърждение на диагнозата е от 10-на дни и лечението тепърва предстои. Започва с химиотерапия тук в Бургас, а после трябва да се оперира. Тя беше на преглед в Токуда, но след като й предложих да отиде и в националната Онкоклиника се е консултирала и там. Ходила е и при някакъв лекар във Варна. Доколкото разбрах не е решила къде да се оперира. Изхождайки от опита който имате с това коварно заболяване можете ли да препоръчате клиника и добри лекари. Досега не е ползвала информация чрез форумите и предложих да потърся вместо нея. Първоначално се съгласи и намерих в БГ - мамата тема за борбата с рака и линкове към различни теми свързани с това заболяване, но когато се опитах да обясня къде да я намери не прояви интерес. Притеснявам се много за децата. Те много страдаха заради баща си. А сега нов удар. Тя каза, че им е казала за болестта, за да са наясно. Бяха с нея когато ходи в София да се изследва. Притеснявам се какво мога аз да им кажа по този въпрос, ако решат да ме питат нещо. Те познават момиченце на тяхната възраст което преди две години остана без майка, която почина от същото заболяване и сигурно много се притесняват за своята майка. От видяното по филмите само мога да гадая колко е тежко всичко което й предстои и не искам да го преживява сама.
Вече казах че всичко ми е каша защото има твърде много проблеми около всички членове на семейството и ми е трудно да реша какво е правилното поведение от моя страна в тази ситуация. Не мога да се съсредоточа върху мойте проблеми и да се правя че нищо не се е случило. Не мога да говоря нито с баща й, нито с брат й за тези неща, за да се ориентирам как да бъда максимално деликатна и полезна на всички. Питам тук, защото предположих че за съжаление ще има сред вас момичета с такъв опит. Реших че е по-деликатно да питам тук, отколкото в темата в която пишат хора с такова заболяване. Питам за да не допускам от най-добри чувства грешки, които нараняват. Питам за да се поуча от вашия опит, а не да придобивам личен такъв за нейна сметка. Явно съм допуснала грешки, но ми дойде изневиделица. Просто един ден, докато пътуваха с децата за почивка се чухме и в движение подхвърли че след почивката няма да се върнат веднага, защото има час за преглед при онколог в Токуда, а после изобщо не се обади да каже как е минал прегледа и какви са резултатите от изследванията. След няколко дни вече се бях притеснила много и с надежда за добри новини й се обадих. Каза само, че ще й правят операция и нищо повече. Но всички тук знаем повечето и на собствен гръб че има и доброкачествени образувания които създават проблеми и подлежат на операция, затова питах какви са резултатите от изследванията и чак когато каза, че първо ще прави химиотерапия нещата станаха ясни. Попитах какво са казали лекарите единствено и само с надеждата да каже че са го хванали навреме и лечението ще бъде успешно без риск за живота. Вие не бихте ли се интересували в каква фаза е заболяването и какви са прогнозите за излекуването на вашия близък. Ако не питам това не би ли изглеждало така сякаш ми е безразлично и не ми пука какво се случва с нея? 
И да Цигу, освен че се притесних много за нея и за нейните деца се запитах щом този уж най-добър доктор в града е сгрешил нейната диагноза как да съм сигурна че не е сгрешил и моята. Все трябва да има нещо което я е накарало да се усъмни, че той греши и да отиде на допълнителни изследвания и втора консултация в София. От това което съм чела по темата за рака на гърдата още преди години, знам че щом заболяването се е появило в семейството при един негов член вероятността да се появи и при друг член нараства. Нямам ли право да се притесня и за себе си освен за нея. Това пречи ли да съм загрижена за нея и да й дам подкрепата си. Нали най-важното за добрия изход от тези заболявания е да се хванат навреме. Ти няма ли да се притесниш ако имаш голямо образувание, секрет, болки и констатациите на лекар, който доказано е допуснал сериозна грешка с твой близък? И не е ли нормално ако някой има някакъв личен опит, който би помогнал на друг да не изпада в неговата лоша ситуация да го сподели?   

Ако имаш възможност, ходи с нея на терапиите. Като си спомня какво беше с майка ми .... трябва си човек. Не за да я държи за ръка докато тече системата. Тук в Пловдив имаха една схема на действие не ти е работа. Трябваше да се чака на 3 опашки за да ти напишат назначение за вливания за деня и да си вземеш досието. И от там на другия край на града за самите вливания. Там пък никога нямаха "безплатния" иначе и евтин Деган, а най-близката аптека хич не беше близка. Та трябваше някой да отиде да го купи. Ей такива нещица никак, ама никак не улесняват болния, но ако има някой с него помощта е реална и голяма. Не знам дали живеете в един град и дали ще имаш възможност, но опитай това. Казвам го от личен опит. И за да успокоя и теб, пък ти нея - моята свекърва е претърпяла такава операция преди .... 22 години. Жива и относително здрава си е все още (като за възрастта си).
А ти поискай да ти пунктират това което имаш и което според лекаря не е проблем. Или първо отиди на мамограф, ако не си била. Но пункцията, не боли много и се изследва материала, за да определят доброкачествено ли е или не.

Джи-джо, незнам доколко информацията, която аз имам ще ти бъде от полза, защото е отпреди близо 20 години, но все пак ще ти разкажа за моя опит. Майка ми претърпя отстраняване на гърдата и на част от лимфните възли, след което и лъче и химиотерапии. След химиотерапите се чувстваше доста зле, защото много и се повръщаше и чисто физически имаше нужда от помощ. Сега не би трябвало да има проблеми с лекарства срещу гаденето, пък били и те платени от пациента.
Тя лично не говореше за болестта си и даже накрая, когато беше ясно че операцията е била неуспешна се държеше мъжки, за да не ме плаши и стресира.
За съжаление това е наследствена болест и аз самата вече имам две операции, които за щастие са доброкачествени. При мен втората операция беше след съмнение за злокачествени клетки и стреса от предполагаемата ми диагноза беше много голям.
На теб бих ти препоръчала консултация с поне още един мамолог, защото по-добре е категорично да се изключи липса на проблем отколкото съмнението постоянно да те човърка отвътре.
Бих ти препоръчала доц. Гаврилов, който завежда отделението по гръдна хирургия в Онкологичната болница в София. Той ми прави и двете операции и е много добър специалист, но е малко чешит. Друг лекар, от който и аз и други мои близки са много доволни е д-р Гемеджиев от бившата Тина Киркова.

Още няма година, откак близък онкоболен роднина почина. Аз се грижих за нея от началото до самия край.
Джиджо, чета ти постовете и малко ми нагарча. Много си настоятелна, многооо. Остави жената да подиша, да помисли, да приеме. Притеснена си за себе си - ок, отиваш на друг лекар, после на трети ако трябва. Но не можеш да очакваш от тази жена в момента да мисли и за теб. Не я разпитвай така за Бога. Питаш веднъж, два  пъти, тя ако иска да сподели ще го направи. Щом не иска, твоята работа е да си достатъчно близо и достатъчно далеч от нея - хем да си на разположение, хем да не досаждаш.
Добре, де ти си била в сходна ситуация - стерилитет, проблем със сина ти. Не си ли била за миг в ситуация да не ти се говори за проблема? В такъв случай помага ли притискането, питането?

Дано жената се оправи бързо! Пожелавам и дълги годни здраве, за да може да се грижи за децата си.

Джи-джо, и аз ще сподя поведението си....миналата година загубих приятелка, която беше с бързоразвиващ се рак.
Месец преди да почине, мъжът и ми каза че е последен стадий, никога не я попитах, през всичките тези 2-3 години, бях плътно до нея-операция на гърда, опрация за махане на матка и яйчници, химиотерапии, лъчетерапии.
Опитвах се да и давам кураж, да я разсейвам, когато искаше да сподели - тя сама го правеше, не е нужно да я разпитваш, просто я подкрепяш във всичко. Дори когато не искаше да си купува дрехи, понеже нямало да дочака пролетта.....дори когато не искаше да излиза навън....ще намериш сили и ще и дадеш кураж. Ние често ходихме до Варна, било за перука, било за анатомичени сутиени, но витаги намирахме повод да се разведрим, да излезем малко от Шумен.

И последно, да споделя, че в Шумен има голяма онкоболница, която приема с направаления от цяла Североизточна България.
Ако имаш нужда от координати, ще ти съдействам.

Dji-djo, за съжаление лекарите в Бургас... много болна тема. Преди малко повече от две години баща ми лежа в Бургас за пневмония. В крайна сметка му направиха и скенер на белите дробове, виждаха се две образования и на двата дроба. Направиха му биопсия /бронхоскопия/- резултатите бяха готови много бързо -отрицателна. Е да ама той постоянно поддържаше някаква температура, чувстваше се отпаднал. Изнамерих специалисти в белодробната болница в София, намериха му бързо място, повториха биопсията, резултатите се бавиха с дни. Оказа се най-тежката диагноза/плоскоклетъчен карцином с множество метастази/. Лекарите тук ми каза максимално бързо да го превозя обратно в Бургас, да го диспансират, да му се направи скенер на главата, защото допускаха, че има метастази в мозъка, казаха ми ,че дори няма смисъл от химиотерапия, беше прекалено късно. Имаше два огромни тумора в мозъка, образуваха се вече лицеви деформации.. После се оказа, че е имал метастазии и в черния дроб, кой знае още къде.. След като мина комисия в онкодиспансера в Бургас, някъв началник настояваше за лъчетерапия, което е абсурдно в неговия случай, щеше само да увеличи агонията му. Та има шанс лекарите да настояват за химиотерапия или лъчетерапия без да имат реални медицински основания, тъй като НЗОК им отпуска бая средства. Задължително се консултирайте с няколко мамолога. Сигурна съм ,че жената иска да се лекува, все пак има две деца, прекалено са малки да им стовари подобна болка. Що се отнася до специалисти, не знам за добри мамолози. В Бургас попаднахме на някаква лекарка, забравила съм и дори името, може би да беше мамолог, тя ми изписваше обезболяващите и на два пъти системи. Тя ме подкрепи в мнението, че лъчетерапията е абсурдно решение.
Що се отнася за това как баща ми прие болестта, ми отричаше я. Не му казвах нищо, защото той не желаеше да чуе, че умира, забраних на всички, включително и на лекарите да му говорят. Всичко приключи ужасно мъчително, но за щастие много бързо, много по-бързо от всички прогнози. Все още плача и страдам всеки ден.
Пак повтарям- вашият случай не е такъв- лечение има- сигурна съм! Съвсем наскоро на близка и откриха рак /лимфон/, има познати в Исул, там попадна на добра комисия, по мое мнение и прилагат доста адекватно лечение. За съжаление не мога да помогна с имена. Успех в борбата, бъди до нея, но не и напомняй много за болестта. Определено трябва да има някой до нея след химиотерапията. И все пак не е ли по-логично химиотерапия да има след операцията или още от сега откриват разсейки? Наистина не знам, не съм лекар
Познавам сестра, която работеше в онкоотделението в 1ва в Бургас, беше доста компетентна, много ми помагаше, ако ви се наложи, мога да ви свържа с нея.

И аз за химиотерапията се притеснявам най-много. Защо още преди операцията. Това означава ли че положението е много тежко или просто заради пътеките. От филмите за хора борещи се със заболяването се вижда, че чисто физически химиотерапията е много тежко преживяване и там на филмите героите ходят на процедурите с придружител. Това се питах. Като не говори за заболяването как да я попитам иска ли придружител, за да помислим заедно как да се намести всичко във времето, защото все пак съм на работа, а трябва и за детето да се погрижа. Заради химиотерапията се притеснявам и за децата. Като видят как страда майка им сигурно ще се чувстват много зле.
А що се отнася до споделянето. Със стерилитета се борих сама. Мъжа ми като ме хванеше да плача и да страдам се държеше гадно, упрекваше ме че иска да се забавлява, а аз му преча. На втория ден след като се оказа че инвитрото е неуспешно сърцето ми плачеше, а трябваше да посрещам гости, които той покани без да ме пита готова ли съм за това. Налагаше се да се крия и да си страдам сама в тоалетната когато е в къщи и плачех по улиците на път за работа или за в къщи. И само когато го нямаше в къщи можех да дам воля на болката и отчаянието без да се налага да крия сълзите си. Копнеех да има някой до мен, някой да иска да говори с мен, да се интересува от това което преживявам и емоционално и физически, да ме изслуша и да покаже че го е грижа за мен, да покаже че болката ми не е смешна и имам право да я изживея, а след това да ме увери че имам подкрепата му и няма начин ще успея. Тогава братовчедка ми каза че не знае какво преживявам, но ако ми трябват пари за процедури може да ми даде. Имах нужда от повече като подкрепа, но бях благодарна и на това, защото беше най-милото нещо което чух от приятел, извън приятелките от форумите. Нали тук си говорим че искаме да дадем гласност на проблемите на стерилитета и обществото да е запознато с проблемите и болката на хората с репродуктивни проблеми. И защо разговор за болест като рака трябва да непременно тема табу. Ами ако самия човек иска да говори за това, но не знае как да започне и има нужда някой да му даде знак че може да го направи. Въпроса наистина е деликатен, хората са различни. Опитах да разбера тя какво би искала. Разбрах че не й се говори и повече не повдигам въпроса, но си мисля дали избягването на темата не е като да си зариеш главата в пясъка и да се правиш че нищо не се е случило. Това не би ли накарало болния да се почувства така сякаш хората около него омаловажават борбата която му предстои или вече е започнал. Живота си върви нормално. Все едно че нищо не се е случило. А когато организма се натрови при процедурите и започнат повръщанията, косата почне да пада, когато гърдата вече я няма и на нейно място в сутиена се слагат подплънки и тогава ли да се правим че нищо не се случва и да си говорим за времето, птичките и пчеличките. Това не е ли обидно за човека който се бори за живота си.
Та по темата. Двете живеем в един град и даже сме колежки. По двете сгради на службата е пълно с некролози на колеги, загубили битката с рака. Отчайващо беше още преди да се окаже, че и тя е болна. Пуснах тази тема именно за да се науча как да бъда до нея, без неволно да нараня чувствата й. Търся помощ и ми е много тежко, защото се страхувам. Не знам дали след година ще бъде тук и ме боли от тази неизвествост и от болката физическа и емоционална която й предстои. Правилната мисъл е, че ще се пребори и всичко ще завърше благополучно, но няма кой да гарантира това. Знам само че й предстоят много тежки моменти и ме боли, че ще мине през този ад. Някой от вас ме упрекват че тормозя момичето. А дали когато вие разбрахте че в семейството ви започва битка с тази болест знаехте от самото начало как да се държите. Дали всички бяхте безупречни в отношенията и разговорите с болните от първата ви среща с тази диагноза. Три пъти съм говорила с нея за болестта й. Първия път когато отивайки на почивка сама каза, че преди да се върне ще ходи на прегледи в София, втория път когато каза че ще я оперират, а не каза и съответно я питах каква е диагнозата. Третия път за да й предложа помощ - телефон на хомеопат, който според твърденията на гинеколожката е излекувал рак на шийката на матката в напреднал стадий и за да предложа информация къде в интернет може да намери информация за заболяването си, но тя не прояви интерес. И до там. След това не сме говорили изобщо по темата, а аз си заблъсках главата как точно мога да й бъда полезна. Мия съдовете и мисля. Играя със сина си и се чувствам виновна, защото най-вероятно в този момент тя се преструва пред децата си че всичко е по старому, а знае че не е.

А аз ходих при ехографистка, която смята че проблема ми е на хормонална основа вследствие приеманите при борбата ми със стерилитета хормонални препарати, но препоръча консултация със специалист. Предложи ми да посетя най-добрия в града но като разбра, че той е сгрешил при братовчедка ми и понеже в семейството вече има подтвърдено такова заболяване ми даде тел. на д-р Гаврилов и препоръча консултация с него и прегледи на всеки 6 месеца. Каза че разликата между моето образувание и злокачественото е, че ако е рак ще е сраснато с кожата, а при мен кожата се движи над образуванието. А секрета който изтича е от многобройни кисти сраснали се с млечните канали, които периодично се пукат и се изливат в тях. Пиша го като информация извън темата за тези от Вас които имат някакви притеснения, но в никакъв случай не приемайте тази информация като основание да се откажете от преглед. 

Разбирам, че приемаш съветите ни да не говорите всеки път за болестта като неправилни. Тогава постъпи така както ти го чувстваш. Правиш сравнение със стерилитета, явно си изпитала голяма болка, защото си се чувствала сама. На мен пък ми писна всички, които знаят да ме разпитват и да дават съвети, често повече от абсурдни. Може би и на братовчедка ти и е неприятно по сходни причини, има хора, които не понасят съжалението или просто имат нужда да помислят на спокойствие. Разбира се, че е редно да и споделиш за съмненията си, да я помолиш за копия от изследванията да потърсите още мнения. Ако може да се избегне химиотерапията преди операция, това би било чудесно. Съветвайки те да не и напомняш постоянно за болестта имах по-скорo предвид да не гледаш на нея като на слаба и безпомощна, да и казваш колко съжаляваш и колко е несправедлив живота и т.н. Но за правилния път в борбата може би трябва да се намесиш, щом ти е толкова близка.
Психологическа и физическа помощ се прилагат успешно само ако няма съпротива от отсрещната страна.
Успех!

Джо, опитай се да разбереш: "Хората са различни". Дори близнаците са различни. Това, че ти си искала подкрепа и разговори, съвсем не означава, че и тя иска това, особено сега - нищо, че сте си толкова близки. И аз говоря от твърде личен опит, но изобщо не искам да си спомням в подробности. И аз, като Долфин например, нямам  желание да споделям всичко, особено лошите неща, много съм затворена. Хора всякакви. А болестта си е нейна и натиска ти няма да й помогне изобщо. Оставам донейде с впечатлението, че нужда от помощ - в смисъл на разговори и т.н. - в момента имаш ти, и това провокира темата повече, отколкото положението на братовчедка ти. Помисли си и за това - близките на болните често имат нужда от помощ да се справят със ситуацията, вкл. с това да приемат отношението на самия болен към болестта му. Аз се справих с това с няколко години закъснение и не можах да поискам извинение за държанието си него време; дано не стигаш дотам.

Да, Надин, аз още от началото написах че аз имам нужда от помощ за да се справя със ситуацията, така че тя-болната да получи моята подкрепа по начин който би и бил от полза. И приех съветите ви напълно сериозно, въпреки че не разбирам как като се правя че нищо не се е случило правя най-доброто за нея. Не разбирам, но ви се доверих и след като не прояви интерес към информацията която й предложих при последния трети разговор на тема болестта й, при последващите ни разговори изобщо не съм се докосвала до тази тема. Принципно и през ум не ми е минавало да водя разговори в смисъл на "колко съжалявам и колко е несправедлив живота". Нито пък съм искала да ме съжаляват когато аз се борих за дете. Това което разбирам под разговор на тема болестта й е на база това което са й казали трите лекаря при които е била след нашия тук в Бургас да се види дали мненията са еднакви или има разминавания. Дали всички предлагат едно и също лечение и ако и трите мнения са различни може би да се потърси още едно точно за да се избегне излишно лечение, което е толкова натоварващо за организме в случай че не е нужно, а просто някой от лекарите се презастрахова. В края на краищата могат да се потърсят и мнения на специалисти и извън страната, ако тя има някакви съмнения. Предложих й и пак бих й предложила в случай че прояви интерес да потърсим допълнителна информация и някаква форма на алтерантивно лечение паралелно с назначената химиотерапия и операция. предложих й и имам своето основание да се включи във форум където пишат хора с такова заболяване. лично на мен форумите в БГ-мама и Зачатие ми помогнаха не само психически да издържа на стреса, но и от опита на другите момичета, от информацията в библиотеките на форумите се ориентирах накъде да търся проблемите в нашата двойка и съвсем отговорно заявявам и твърдя че моето дете го има въпреки "нашата" лекарка, благодарение на изследванията които сама инициирах при Конова и микробиология за мъжа ми на база информацията която получих тук. Така че опита на хората минали по този път може много да помогне. На нея не й се е налагало досега да търси форумска подкрепа и не знае за нейната сила, затова се опитах да я насоча към този вид общуване, но както вече казах не прояви интерес. Навремето гинеколожката ми даде телефон на хомеопат който излекувал рак на шийката на маткана в напреднал стадий на нейна пациентка, която отишла при нея преди да започне лечението за да констатира състоянието й, а след 6 месеца отишла за да констатира лекарката че няма и следа от рака. Ето за такива неща исках да говоря с нея. Също бих й казала че съм прочела, а и тя може да прочете за много истински случаи в които след съответното лечение болният се възстановява напълно, бих й казала че всички вие и стискате палци, дали сте ми имена на лекари и клиники, които могат да и бъдат в полза в случай че се колебае при избора на клиника в която да направи операцията, както и да и посоча примерите с ваши близки, които са се преборили с болестта. Ако иска да сподели какво чувства ще й кажа че моя приятелка /с която се познават/ която загуби майка си, заради рак на черния дроб предлага да й изпрати от Люксембург диск с някаква програма Норбецов, която помагала на организма да мобилизира силите си да се справи с болестта, а и помагала психически човек да се бори с проблемите. Искам да я попитам как децата са реагирали на това което им е съобщила и как бих могла да помогна на тях /с по-голямото имаме силна връзка/ да преминат през това изпитание. При евентуален разговор бих я питала дали би искала някой да я придружава на процедурите и дали вече е уточнила по кое време ще ги прави за да помислим върху вариант в който да съчетая работата, детската градина на сина ми и ако не всички то част от назначените процедурите, за да не е сама в случай че се наложи да се търси нещо допълнително или просто за да не е сама. Бих й предложила да говори и с баща си и с приятелките си, за да можем да обеденим време и възможности за да има някой до нея, на който да разчита в случай на нужда и ако прецени, че така ще се чувства по-добре. Изхождайки от случая с аборта когато и беше тежко че мъжа й не я е придружил и много се зарадва, че намерих начин да изляза от работа и отидох да я посрещна след процедурата, си мисля че ще се чувства по-добре ако не е сама на процедурите. Все пак химиотерапията е много по-тежко преживяване впредвид болестта която налага това лечение, последствията от него и притесненията за резултатите от лечението. Това е.
А когато синът ми беше в Пирогов за операция от тумор на кръвоносните съдове и няколко дни чаках да излязат резултатите от хистологията за да се разбере дали е доброкачествено или злокачествено образувание нямаше да се справя без подкрепата която получих от приятелките си от форум "Проблемно забременяване" в БГ-мама. Не беше съжаление. Бяха невероятни и много съм им благодарна че не ме оставиха сама със страховете ми в това дълго чакане. До нас беше настанено 10-годишно момченце от Варна с голямо раково образувание в белия дроб, доколкото си спомням около 9-10 см. Сигурно е било в много напреднал стадий, но майката не се притесняваше да говори за болестта му. Всеки път като се сетя за него се моля да са го излекували и да е жив и здрав вече 12г. тинейджър. Наистина хората са различни и изхождайки от досегашното поведение на братовчедка ми доколкото я познавах преди болестта тя е от хората които споделят лични неща даже с широк кръг от хора. Но рака е сериозно заболяване и така както стерилитета и всичко преживяно преди и след него ме промениха много, така и тя вероятно много се е променила в процеса на осъзнаване на диагнозата и това което предстои. Благодарна съм на всички които ми отговориха и евентуално ще решат да ми отговорят. Помагате на мен, за да мога да помогна на нея и на децата й. Благодаря ви. 

Когато има проблем, общуването е страшно трудно. Един мисли, друг казва, трети не казва и никой  на никой не може да угоди.
Dji-djo  имам чувството, че пишеш в огромна паника и стрес. Поне такова чувство се надига в мен, когато те чета. Знаеш ли, това няма да помогне на никой. Кажи и на жената, че винаги може да разчита на теб и няма да я питаш повече нищо за да не я нараниш по някакъв начин. Ако има нужда тя ще ти се обади.
И да обмисляш казаното и какво ще стане и как трябва да реагираш и защо тя или те не направили и казали това ще ти помегне ли по някакъв начин или на нея? По скоро ще довърши една от двете ви. 
Научи се да контролираш тези си емоции, тогава първо ще помогнеш на себе си и след това ще си полезна и за нея.
Това е, действителността не ни харесва, живота ни понякога става ад, но трябва да го изживеем с достойнство и възможно най-приятно. За да си заслужава.

 

Ами аз вече изобщо не повдигам въпроса за болестта й, но се измъчвам от неизвестността. Надявам се че поне с приятелките си споделя и те са й някаква опора. Баща й споделил с майка ми, че образуванието е 4 см., но не знам това напреднал стадий ли е или не толкова щом преди операцията са назначили химиотерапия и споменал, че се надявали на някаква азиатска медицина. Нищо повече не знам. Не питам, но се тревожа. Не знам каква е тази система Норбеков, но приятелката ми, изхождайки от своя житейски опит с борбата с рака на майка й твърди, че много помагала и даже ми е изпратила дискове с нея. Само че не знам като дойдат какво да правя с тях, освен че аз ще ги изгледам най-малкото от любопитство. Знам колко е важно да се действа бързо от личен опит с доброкачествени образувания при мен и при сина ми, които напук на учебниците по медицина се развиха много бързо - за по месец и изненадаха лекарите. Надявам впредвид това че е злокачествено образувание наистина да действа бързо, а и някой да се сети да поговори с децата и да ги окуражи щом така или иначе знаят за болестта на майка им. Моята гинеколожка направи списък с нейни пациентки на които да се обади когато доц. Гаврилов от нац. онкоклиника идва в Бургас да преглежда. С СМС питах братовчедка ми желае ли да запиша и за нея час когато ми се обадят. Тя отговори, че е чувала за него, но не иска час. Толкова от мен. Само се моля за добър изход от всичко. Сигурна съм че е силна, но и силните хора имат нужда от помощ и подкрепа в тежки моменти и дано да има някой на който да разчита през всички етапи от лечението. Още веднъж благодаря на всички вас за отзивчивостта и загрижеността. Аз също се смятам за силна, макар и много стресирана след всичко което съм преживяла и смятам че ще преодолея и паниката и стреса в този случай. Благодаря ви!

В моето семейство имам  доста роднини починали от рак-майка ми също-от рак на шийката на матката.При нея нещата се радвиха толкова бързо, че нямах време да осъзная нещата и да реагирам бързо и смислено.Лошото в случая ,че тя криеше от мен ,че има някакъв проблем ,а още по-лошо, че тя беше лекар и нямаше начин някой да я излъже.Знаеше диагнозата.Промени се психически-стана нервна.Гонеше ме от стаята ,искаше да бъде сама.Излизах навън-отивах да пуша и плачех, след което се връщах, сякаш нищо не беше станало.Болеше ме от тези думи ,но нямах право да се сърдя.Мъчех се по всякакъв начин да й облекча положението й.Но адски е гадно като си безсилен ,като нямаш какво да направиш, и като знаеш, че вече нищо не може да се направи!11 години след това ме боли още и винаги ще ме боли ,мъчно ми и страшно много ми липсва.Особено сега когато ми предстои такова важно нещо-ин-витро.Тя ми беше опора във всичко и най-добра приятелка.Жени преглеждайте се задължително за да не е късно.Правехме планове за какво ли не.

jordanka arnaudowa, разбирам болката ти, въпреки, че само ти си знаеш какво ти е било и какво ти е сега. Аз също не спирам да мисля за баща си всеки ден и да страдам, всеки път като се сетя, че него вече го няма, поне 5 пъти на ден ми застава буца в гърлото и изпитвам ужасна болка, минаха повече от 2 години, казват, че времето лекува, но според мен просто свикваме да живеем с болката. Винаги ще ни липсват, но ще са и вечно живи в съзнанието ни, и винаги с нас! Да не забравяме, че те са оставили живот в наши лица след себе си, което трябва да ни прави още по силни и устремени в борбата да имаме деца, които да продължат тяхното съществуване и след нас.
 

В моето семейство имам  доста роднини починали от рак-майка ми също-от рак на шийката на матката.При нея нещата се радвиха толкова бързо, че нямах време да осъзная нещата и да реагирам бързо и смислено.Лошото в случая ,че тя криеше от мен ,че има някакъв проблем ,а още по-лошо, че тя беше лекар и нямаше начин някой да я излъже.Знаеше диагнозата.Промени се психически-стана нервна.Гонеше ме от стаята ,искаше да бъде сама.Излизах навън-отивах да пуша и плачех, след което се връщах, сякаш нищо не беше станало.Болеше ме от тези думи ,но нямах право да се сърдя.Мъчех се по всякакъв начин да й облекча положението й.Но адски е гадно като си безсилен ,като нямаш какво да направиш, и като знаеш, че вече нищо не може да се направи!11 години след това ме боли още и винаги ще ме боли ,мъчно ми и страшно много ми липсва.Особено сега когато ми предстои такова важно нещо-ин-витро.Тя ми беше опора във всичко и най-добра приятелка.Жени преглеждайте се задължително за да не е късно.Правехме планове за какво ли не.

Аз само ще те прегърна. И аз си искам дядото и другия дядо и котето и предишното ми коте и кучето и всички които не са сред нас. И баткото. Така ми липсват. Гледам да не мисля за това, но те живеят вътре в мен. Понякога ги прегръщам на сън и на сутринта ми липсват още повече.
Когато отида при майка ми винаги усещам как някой хваща ръката ми. Дядо ми правеше така. Знам, че болезнено искам да е там и да ми каже здравей и когато не застане пред мен ми става толкова мъчно. Той повече си лежеше и винаги когато правех нещо вкусно пращах баба ми да му занесе. Един ден направих палачинки и така исках да и кажа занеси и на деде. Обаче не можах. През ноща го сънувах седнал и усмихнат и ме попита защо не съм му пратила палачинки. От тогава знам, че и на него му е мъчно и си чака палачинките с нетърпение и му пращам всеки път  . Един хубав ден когато и аз отида при него, ще го прегърна и няма да го пусна цяла вечност. Опитвам се да приема смъртта като край на нещо и началото на друго, по висше и истинско. Така, нещата не изглеждат толкова зле  . Изглеждат малко по прилично зле  .