И аз за химиотерапията се притеснявам най-много. Защо още преди операцията. Това означава ли че положението е много тежко или просто заради пътеките. От филмите за хора борещи се със заболяването се вижда, че чисто физически химиотерапията е много тежко преживяване и там на филмите героите ходят на процедурите с придружител. Това се питах. Като не говори за заболяването как да я попитам иска ли придружител, за да помислим заедно как да се намести всичко във времето, защото все пак съм на работа, а трябва и за детето да се погрижа. Заради химиотерапията се притеснявам и за децата. Като видят как страда майка им сигурно ще се чувстват много зле.
А що се отнася до споделянето. Със стерилитета се борих сама. Мъжа ми като ме хванеше да плача и да страдам се държеше гадно, упрекваше ме че иска да се забавлява, а аз му преча. На втория ден след като се оказа че инвитрото е неуспешно сърцето ми плачеше, а трябваше да посрещам гости, които той покани без да ме пита готова ли съм за това. Налагаше се да се крия и да си страдам сама в тоалетната когато е в къщи и плачех по улиците на път за работа или за в къщи. И само когато го нямаше в къщи можех да дам воля на болката и отчаянието без да се налага да крия сълзите си. Копнеех да има някой до мен, някой да иска да говори с мен, да се интересува от това което преживявам и емоционално и физически, да ме изслуша и да покаже че го е грижа за мен, да покаже че болката ми не е смешна и имам право да я изживея, а след това да ме увери че имам подкрепата му и няма начин ще успея. Тогава братовчедка ми каза че не знае какво преживявам, но ако ми трябват пари за процедури може да ми даде. Имах нужда от повече като подкрепа, но бях благодарна и на това, защото беше най-милото нещо което чух от приятел, извън приятелките от форумите. Нали тук си говорим че искаме да дадем гласност на проблемите на стерилитета и обществото да е запознато с проблемите и болката на хората с репродуктивни проблеми. И защо разговор за болест като рака трябва да непременно тема табу. Ами ако самия човек иска да говори за това, но не знае как да започне и има нужда някой да му даде знак че може да го направи. Въпроса наистина е деликатен, хората са различни. Опитах да разбера тя какво би искала. Разбрах че не й се говори и повече не повдигам въпроса, но си мисля дали избягването на темата не е като да си зариеш главата в пясъка и да се правиш че нищо не се е случило. Това не би ли накарало болния да се почувства така сякаш хората около него омаловажават борбата която му предстои или вече е започнал. Живота си върви нормално. Все едно че нищо не се е случило. А когато организма се натрови при процедурите и започнат повръщанията, косата почне да пада, когато гърдата вече я няма и на нейно място в сутиена се слагат подплънки и тогава ли да се правим че нищо не се случва и да си говорим за времето, птичките и пчеличките. Това не е ли обидно за човека който се бори за живота си.
Та по темата. Двете живеем в един град и даже сме колежки. По двете сгради на службата е пълно с некролози на колеги, загубили битката с рака. Отчайващо беше още преди да се окаже, че и тя е болна. Пуснах тази тема именно за да се науча как да бъда до нея, без неволно да нараня чувствата й. Търся помощ и ми е много тежко, защото се страхувам. Не знам дали след година ще бъде тук и ме боли от тази неизвествост и от болката физическа и емоционална която й предстои. Правилната мисъл е, че ще се пребори и всичко ще завърше благополучно, но няма кой да гарантира това. Знам само че й предстоят много тежки моменти и ме боли, че ще мине през този ад. Някой от вас ме упрекват че тормозя момичето. А дали когато вие разбрахте че в семейството ви започва битка с тази болест знаехте от самото начало как да се държите. Дали всички бяхте безупречни в отношенията и разговорите с болните от първата ви среща с тази диагноза. Три пъти съм говорила с нея за болестта й. Първия път когато отивайки на почивка сама каза, че преди да се върне ще ходи на прегледи в София, втория път когато каза че ще я оперират, а не каза и съответно я питах каква е диагнозата. Третия път за да й предложа помощ - телефон на хомеопат, който според твърденията на гинеколожката е излекувал рак на шийката на матката в напреднал стадий и за да предложа информация къде в интернет може да намери информация за заболяването си, но тя не прояви интерес. И до там. След това не сме говорили изобщо по темата, а аз си заблъсках главата как точно мога да й бъда полезна. Мия съдовете и мисля. Играя със сина си и се чувствам виновна, защото най-вероятно в този момент тя се преструва пред децата си че всичко е по старому, а знае че не е.
А аз ходих при ехографистка, която смята че проблема ми е на хормонална основа вследствие приеманите при борбата ми със стерилитета хормонални препарати, но препоръча консултация със специалист. Предложи ми да посетя най-добрия в града но като разбра, че той е сгрешил при братовчедка ми и понеже в семейството вече има подтвърдено такова заболяване ми даде тел. на д-р Гаврилов и препоръча консултация с него и прегледи на всеки 6 месеца. Каза че разликата между моето образувание и злокачественото е, че ако е рак ще е сраснато с кожата, а при мен кожата се движи над образуванието. А секрета който изтича е от многобройни кисти сраснали се с млечните канали, които периодично се пукат и се изливат в тях. Пиша го като информация извън темата за тези от Вас които имат някакви притеснения, но в никакъв случай не приемайте тази информация като основание да се откажете от преглед.