чудя се днес какво да направя. ще ми се да поговоря с някого, да попитам как се справят хората с едни такива неща...

прочетох тази статия:
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2010-08-09&article=335668

плаках, още плача, като се сетя, тъгувам, цял ден ми е криво, болно и виновно. и не знам какво да правя с това си състояние. свикнала съм, ако мога нещо да направя, за да помогна - да го направя. а тук нищо не мога да направя. нито за Гошко, нито за другите стотици Гошковци, които страдат незнайни и незабелязани от никого. ако бяха нужни пари - щях да дам. ама не са нужни. друго не мога да дам и това ме гнети ужасно. едно малко, болно и самотно дете, което никой, ама никой не е погледнал...

не съм малолетна наивистка, знам, че светът е пълен с мъка, знам, че никой не може да я понесе цялата на гърба си, нито да я излекува. знам, че ако спра да чета вестници и да гледам телевизия, ще ми стане по-добре на психиката, но знам, и че Гошковците няма да изчезнат, няма да се излекуват, няма да намерят грижа и обич...

как се справяте с такива неща? какво правите, какво мислите, че трябва да се прави? да се затвориш в собствената си черупка - добре, ама тя винаги има пукнатини, през които прозира мъката и вината. да страдаш в безпомощност да помогнеш - лошо и безсмислено страдание.

как тогава? аз поне днес не знам...

Jam и на мен ми се до рева, и ми стана много мъчно и се чувствам безпомощна.Безпомощност за всички деца в подобна ситуация.За какво е виновно детето, защо то трябва да страда заради възрастните.Не знам какво да напиша, не мога да изразя с думи това което чувствам.Но знам че нито майката нито бащата са родители, за съжаление това не е единичен случай.
Как се справяме?Аз лично като се прибера в къщи и споделя с моя мъж.Като си на гушкам котките и те заспят върху мен.Тъпо е и е гадно, че се затваряме в един наш си свят, някаква кутийка, но колко болка можем да понесем от околния свят?Защото аз днес от сутринта научих толкова брутални неща дето не знам дали друг би могъл да спи след тях.Е как да не искам да се затворя, да се капсуловам дори.Трудно ми е ме боли, и не знам как да помогна ...

   Преди години,когато за пореден път видях света на хората грозен,а живота-несправедлив,уж случайно попаднах в едно ателие на реставратор.Усетих,че в това пространство(тесничко,но много топло и уютно),мога да стоя дълго и да ми е добре.Поисках го.Така започнах да се уча да рисувам,нещо съвсем ново и различно от моята професия.Това ме свърза с конкретни хора,конкретна информация и натрупвания,обединяващи изкуство,история и религия в едно.Част от същия този грозен свят.Фрагмент,който дори не подозирах,че съществува.Това в крайна сметка направи живота ми по-богат,по-пълен и иска ми се да вярвам,по-хармоничен.Но смисълът от преживяната болка,разбрах след години.Видях,че наред с цялата лошотия в същия този свят,други хора са вкарвали други неща заредени с красота,с радост и мъдрост.И им благодарих,че има заради какво да продължа!
   Сега,разбира се, отново се гневя.И отново плача с малките,защото в повечето случаи са виновни големите...И с копнеж за неродените.Чакам ги да дойдат,въпреки всичко.Явно такъв е живота.Всякакъв.Иска ми се да е по-добър.Дано!

Много ми стана мъчно за детето. И най-вече, защото съм безсилна да помогна на него и на другите, които имат нужда от помощ.

Как? И аз не знам как 
Моят мъж, например, е от хората които предпочитат да не знаят. Постоянно ме пита защо чета такива неща, защо им обръщам внимание? Отговарям му, че това е най-малкото което мога да правя. Да се интересувам и да знам, за да не пропусна нещо, ако не дай Боже един ден нещо такова около мен се случи. Не мога да си завра главата в пясъка и това е!

От обяд се чудя какаво да напиша...Прочетох статията и ме стисна за гърлото...После ме обзе гняв- към всички свидетели на страданието на това дете, които не са реагирали като теб, не са се чудили как да не мислят за него. Просто са свивали рамене и са се обръщали на другата страна...Отговорът е никак. Защото си от породата хора/повечето й представители, имам чувството, са събрани на няколко места във виртуалното пространство- 100-тина хиляди, може би/, на които им пука, които не могат да не виждат чуждото страдание, които имат нужда от справедливост...Точно липсата на състрадание, на елементарна човечност са причината да не можеш да спиш спокойно от болката за това и за други такива деца, а и не само деца. Защото живеем в болно общество, болно от остър дефицит на човечност, съпричастност, морал...Най-големият ни бич е безразличието, безчувствеността. Те са и причината някои да страдат толкова много...Но защото ти и други като теб не могат да се отърсят от мисълта за чуждото страдание, точно за това има надежда, че можем да се излекуваме...Или поне се надявам...

"Боже, дай ми решителност да променя това, което мога да променя; Дай ми сили да понеса това, което не мога да променя и мъдрост, за да различа едното от другото."

"Боже, колко мъка има по тоя свят , Боже!"Тези думи на Йовковия герой винаги когато чета подобни статии сякаш се загнездват  в съзнанието ми и ме карат да се чувствам безпомощна и отчаяна. Болката , която предизвиква човешкото страдание е многократно по-голяма, когато става дума за дете и трудно се преодолява.Аз зная, че не мога да помогна на всички деца, които имат нужда от това, утеха някаква ми дава това, че съм правила каквото мога, за да доставя някаква радост на тези, които съм срещала в ежедневието си - купувала съм им храна, лакомства.Но това едва ли е достатъчно, едва ли е променило живота им, това е топлинка, която те стопля за кратко.И можеш да се опиташ нещо да направиш, когато си разбрал, а за страданието на колко ли деца разбираме много късно или никога? И ако едно от посланията в Йовковия разказ е, че с воля и надежда всичко ще се оправи , на мен ми е трудно да кажа на какво  се надявам , за да свърши мъката на тоя свят, а толкова искам!

http://dnes.dir.bg/news/pirogov-nasilie-bebe-6922772

Как? 

Никак.
С подобни случки и ужаси не се свиква и немогат да се приемат.
Честно ви казвам...понякога ми се иска да има клада и да ги горят живи всички посегнали на дете. Гилотина за други.

Никак.
С подобни случки и ужаси не се свиква и немогат да се приемат.
Честно ви казвам...понякога ми се иска да има клада и да ги горят живи всички посегнали на дете. Гилотина за други.

Даже и това им е малко. На ум ми идват куп думи, които хич не са за изричане...
Това са някакви уроди...не знам какво друго да кажа...Не заслужават да имат деца. Може и да звучи ужасно, но такива бих ги кастрирала лично
Аз по принцип избягвам да чета и гледам такива репортажи. Не мога да ги понеса, твърде съм чувствителна и после дълго време не мога да се съвзема. И тъй като за жалост нищо не мога да направя, за да предотвратя тези ужасии, нито да помогна на тези страдащи душици, предпочитам да си спестя мъката. Може и да звучи егоистично, но това е моят избор. Нямам сили да понеса и този товар. Ако обаче има начин да се направи нещо, поне да намалеят тези случаи, бих го направила. За тази цел, обаче, трябва да имаме гражданско общество и държава на място. А ние нямаме....
В такива случаи се питам, къде аджеба е прословутата Божия милост и справедливост? Едни пребиват, насилват и дори убиват децата си, а други се борят да се сдобият с такива. Първите остават ненаказани, а вторите белязани за цял живот....

jam всеки ден тихичко си страдам и се моля на господ да ми даде сила да помогна на всички, чудя се само, ако ми даде тази сила, кой ще помогне на мен. Всеки ден се питам, защо господ не ми дава да избирам, да мога да дам частица радост и капка живот от моя на друг. Отговора е, че ще раздам всичко.
Ние не сме господ jam. Всеки носи съдбата и болката си и се бори по свой начин с нея. Не можеш да подминеш, не можеш да не се разплачеш. Не може с дни да не ти се реве. Както казват хората: Съдба.
Буря от емоции вилнее в душата ми. Знаеш ли, никога ама никога няма да забравя ужаса в очите на двете деца които бяха заклани от баща им. Представям си ги как са бягали по улиците в ужас и писък. Цял живот няма да намеря покой и да се питам как може. Не ми се реве вярвай ми, крещи ми се. Ама ако закрещя, цял свят ще чуе. Тук не питам къде е държавата, институциите и къде сме ние. Тук само мога да крещя.
Лисе, ако кастрираме, горим, пържим и убиваме с какво се различаваме от гореописания татко?
Това са болни хора, колкото и кофти да звучи. Болен е умът им. Те трябва да изживеят живота си затворени, за да не повторят. Те трябва да се лекуват под строг надзор. Вече рядко чета вестници и гледам телевизия. Една от причините е тази. Криминална хроника плюс куб простотии..
Номера е, ревеш два дена, биеш си два шамара, правиш си списък със задачи който и целия китайски народ да не може да свърши и спиш по максимум 5 часа. Е така и да искаш няма да имаш сили да се тормозиш.