Ехо и от мен. Докато чакам да ми доведат Борис за следобяда, мога да разкажа как мина раждането - надявам се така да успокоя момичетата, които се притесняват
Както знаете, чаках с нетърпение да дойде момента и отказах на д-р Илиев да стимулираме раждането на 11.08., а се разбрахме да изчакаме до петък, 13-ти и, ако нещата не тръгнат, да го предизвикваме тогава. На 11-ти трябваше да изтърпя поредния преглед за разкритие (наистина неприятна работа, по време на която докторът с пръсти разширява шийката на матката и отлепя околоплодния мехур, за да предизвика контракции - доста болезнено занимание). След това бях инструктирана да направя минимум 2 часа преход със същата цел. Послушно изпълних заръката, вечерта даже ходихме на кръчма с мъжлето - на следващия ден трябваше да ида за мерене на тонове в 11 сутринта.
Да, но в 7 без 10 се събудих от лека болка в корема, подобна на менструална. Помислих, че отново си въобразявам, отидох до тоалетната и се върнах в леглото. Опитах се да засека на колко време се появява тая болка, но нещо не се получаваше като по книга - беше доста хаотично и нерегулярно, даже не бях сигурна дали са контракции. Към 7:10 мъжът ми се събуди и аз му казах, че май имам контракции - в този момент обаче ми стана ясно, че не е май, ами направо си имам контракции, така че в следващите 2-3 часа вероятно ще тръгнем към болницата. Той отиде да се къпе, а аз спокойно се отнесох в кухнята да правя кафе, докато чакам контракциите да станат на 5 минути. Това обаче не се случи - докато налея вода в кафеварката, те станаха на 3 минути и вече бяха доста болезнени. Наложи се да го изюркам и да тръгваме бързо към Токуда, защото нещата се развиваха по-бързо от очакваното.
Към 8 потеглихме и 8:30 вече бях в болницата. Там една акушерка ме сложи на апарата да мери тонове, докато д-р Илиев слезе (беше в секцио). И започна да ми обяснява, че всъщност нямам контракции и най-вероятно тревогата е фалшива и докторът ще ме прати да се разхождам. През това време контракциите започнаха да стават вече доста болезнени. Акушерката продължаваше да твърди, че не вижда апаратът да отчита такива, а аз вече започвах да охкам. След малко тя призна, че май виждала нещо - през 2 минути. И ме изпрати в чакалнята да чакам Илиев да слезе. Там нещата започнаха да излизат от контрол и аз да се превивам неистово, докато пациентките прииждаха за прегледи. Чувствах се ужасно неудобно, защото привличах уплашените погледи на жените, а не можех нищо да направя, болеше ме много. По едно време акушерката се усети, че не е подходящо да ме държи в чакалнята и ме прибра вътре, където ми връчи да попълвам документи за приемане - явно вече съм изглеждала като жена с не-фалшива тревога. След малко се появи Илиев, който ме прегледа за разкритие, и каза, че все още е на 3.5 см, но определено ще се ражда. В този момент успях и да повърна - за пръв път през бременността си! Качих се в родилно за приемане - контракциите вече бяха адски болезнени и бях 100% убедена, че искам упойка, ВЕДНАГА!
Последва бързо взимане на кръв, клизма и др. под. и дойде моят човек - анестезиологът! Към 11 ми сложи епидуралния катетър, след малко започна с вливането на упойката и скоро почувствах облекчение - контракциите започнаха да стават по-малко болезнени, докато накрая заприличаха на подготвителни. През това време мереха кръвното ми и тоновете на бебето и ми включиха окситоцин. Аз придремвах доволно
Като се увериха, че всичко е наред, д-р Илиев ме накара да стана и да започна да се разхождам, за да стимулирам увеличаването на разкритието. След около час и половина упойката започна да ме пуска, пак така постепенно - болката се увеличаваше от контракция на контракция. Като започна да си ме боли яко, акушерката викна д-р Илиев, който ме прегледа и каза, че вече съм на почти пълно разкритие. Все пак се смили над мен и викна анестезиолога, който ми сложи още една малка доза упойка, за да ми даде (цитирам) "още половин час комфорт". Процедурата отново беше същата - на мен ми мерят кръвно, на бебето - тоновете и постепенно вливат упойката. Аз - дремя. През това време бях викнала и екипа за стволовите клетки.
След 30-тина минути акушерката ме попита не чувствам ли напъни - аз обаче не усещах нищо още. Тя ме накара да стана и да се разходя, за да раздвижа нещата и да тръгнем към раждане. Отидох до тоалетната, уж защото не бях пишкала отдавна, но там изненадващо се изаках (явно не бях успяла да задържа клизмата достатъчно, заради силните контракции). И разбрах, че явно имам напъни. Ставайки от тоалетната чиния, усетих и много силна тежест в слабините. Излязох в коридора и казах на акушерката, а вече започвах да усещам и напъните. Докторът ме прегледа и се оказа, че мехурът вече е във влагалището - дори не успя да вземе инструмента, за да го спука, водите ми лиснаха. Докторът ме накара да напъвам още в леглото - изчаквахме контракция и напъвах хубаво, като за ходене по голяма нужда, както ме инструктираше той. И двамата с акушерката бяха супер позитивни и подкрепящи, хвалеха ме и ме окуражаваха. Като минаха 2 контракции, ме накараха да стана и да отида в тоалетната - седнала на тоалетната чиния трябваше да изчакам още 2-3 контракции и по време на тях пак да напъвам по същия начин (специално питах дали няма опасност да изсипя бебето в тоалетната хихихи). Като приключихме с това забавление, се понесохме към родилна зала. Качих се на стола, повдигнаха облегалката така, че да не съм съвсем легнала, и продължихме, откъдето бяхме спрели - напън-напъване-почивка. След 3 напъна и 10 минути, откакто бях влязла в родилна зала, акушерката каза "Хайде сега още веднъж за последно!" и докато се усетя, Борис излезе измежду краката ми и го чух да плаче. Бях доста изненадана, защото имах чувството, че още поне 30-40 минути ще напъвам на тоя стол, а всъщност всичко приключи. Хората за стволовите клетки си свършиха работата, моят човек анестезиологът сложи още някаква магийка в катетъра, родих плацентата, а докторът започна да шие.
После ме закараха в стаята, където започна "прес-конференцията" - голямото говорене и пускане на смс-и. И към 7 вечерта ми докараха бебчо да се запознаем официално.
Много съм доволна от всичко, като изключим приемането
Това чакане в чакалнята направо беше ужасно. Но всичко останало мина чудесно. Също така се радвам ужасно много, че се реших да сложа упойка - наистина не знам как щях да оживея без обезболяване. Може да звуча като лигла, но мисля, че това беше правилното решение за мен. Тук е мястото да спомена, че анестезиологът също се казва д-р Илиев и си свърши работата чудесно - за тези, които са чували за главоболието след епидурална: аз нямам такова. Упойките бяха изключително добре дозирани и усещах нещата, напъните бяха ясни и неболезнени, но ми даваха възможност да се включвам активно в процеса и да не разчитам само на инструкциите на акушерката и д-р Д. Илиев.
Желая успех на всички бременни и леко раждане, какъвто и "метод" да сте избрали!
