Dji-djo
За връзки и семейни отношения – избягвам да давам съвети и „акъли”, от личен опит знам, че нищо не е черно-бяло, няма универсален проблем и универсално решение за него, отстрани изглежда едно, ама отвътре е по-друго...
За едно нещо обаче, смея да взема отношение. Страхотна глупост е да крепиш една ужасна връзка/брак с мотива: „ама аз заради детето, ама да си има баща/майка”. Или пък още по-голямото безумие – когато виждаш, че категорично нещата между вас не вървят и не само нямат оправяне, ами стават и по-зле, да решиш че като имате още едно дете и всичко ще се оправи. Няма да се оправи - просто ще тормозите още едно дете с безумните си отношения, нищо че това не ви е целта, просто така се получава. Хайде, ако в една иначе хармонична двойка с репродуктивен проблем е настъпило охлаждане в отношенията, има изпуснати нерви заради цялото чакане на дете, тежките процедури, ако ще и разходите по тях – тогава да, появата на мечтаното бебе, твърде вероятно ще върне нещата в нормалното им русло. Но като те чета, за теб твоят съпруг е еманация на „антисъпруг” и то до такава степен, че чак всички мъже вече ти се виждат отвратителни. Е, как наистина си представяш, че ако имаш още едно дете от този мъж и нещо ще се промени към по-добро? Ами то ако в това е било разковничето при вас – вече имате едно дете и ако с дете се оправяли нещата - сега нямаше да имате проблеми.
Също като дете на разведни /за съжаление твърде късно/ родители, подкрепям изказани по-горе мнения, че за самото дете е по-добре да живее само с единия си родител, но в спокойна среда, в която не витае скрито напрежение и неудовлетвореност, отколкото във формално „нормално семейство”...в което всъщност нищо не е нормално. Децата растат, тръгват на училище, ходят на гости у приятели и щат не щат виждат наистина „нормалните” семейства с хубавите отношения между родителите там и веднага, неволно сравняват „как е у нас”. И много бързо им става ясно, че „у нас” не е хубаво и нещо никак не е по реда си и повярвай ми констатцията на този факт тежи много повече, отколкото, че примерно татко не живее в една къща с нас. Другата неизбежна щета е, че всъщност изграждаш у детето си много сбъркани представи за това, как трябва да седят и да се случват нещата в една родителска двойка. Детето копира модели – това всички го знаем. И когато в по-зряла възраст, все пак осъзнава, че „това между мама и татко дето го гледам цял живот не трябва да е така”, идва един огромен вакуум и въпросът: „Ок де, ама как трябва да е?!” – и отговор нямаш. Има и по-лош вариант, вече като зрял индивид, синът/дъщерята, да счита, че „щом при нашите е било така – няма проблем, значи е ОК” и да копира всички грешки в поведението и отношенията между родителите си в собствената си връзка/семейство с убедеността, че това е съвсем правилно и редно. Имам приятелка която счита, че мъжа й я побийва от много любов и защото „ревнува и това е нормално и израз на любовта му”. Когато ми е споделяла за такива случки и все пак съм опитвала да я убедя, че не, това никак не е нормално, особено да се върши пред очите на децата им и ми се каже: „Абе той и татко бие мама понякога, ама ето вече 30 години са женени и имат хубаво семейство, то навсякъде е така”...какво мога да отговоря? На тази жена от дете й е набито в съзнанието, че така стоят нещата и това си е нормално и дотам. Твърде вероятно и баща й е гледал как бият майка му и майка й е гледала как нейната майка яде шамарите – щом това виждаме значи е нормално и толкова. Утре някой хубостник и на собствената й дъщеря ще набие шамарите и като й дойде насинена, тази въпросната какво ще каже? „Нищо бе мами, сигурно нещо си го ядосала, той защото те обича, трай там заради децата...” и нищо чудно щерка й да се съгласи с това.
Давам примера с домашното насилие, просто като най-популярен и често срещан проблем, не защото при вас е точно така. Но психическият тормоз не е никак по-малко и страшно насилие от физическото такова, както и постоянното емоционално изнудване за което споделяш. А и в крайна сметка ти си човек – не машина. Къде е твоят предел? Колко време още ще можеш да издържиш и да бъдеш пълноценна и адекватна майка на детето си, когато ежедневно си подложена на подобно отношение от мъжа си? Нито на себе си, нито на детето си правиш услуга, решавайки стоически да търпиш всичко това. Рано, или късно „ще ти изтърват амортисьорите”, ще дойде хроничната депресия и хапчетата и тогава тормозът не само няма да спре, ами точно напротив.
С това, което ти пиша в момента, въобще не си й помислям да ти давам „наклони” от вида на: „разведи се”, „взимай си детето и се изнасяй”, „не си раждайте второ”. Не. Просто си помисли , дали ако единственият ти мотив да останеш в тази връзка и с този човек е добруването на детето ви, наистина това е най-доброто за него. Не се и съмнявам, че точно това искаш, но за съжаление невинаги е възможно да постигнем желаното по начина, по който ни се иска.
Както и да постъпиш, желая ти много щастие и късмет!