Привет и от мен! Гледах снимките на на сладурчетата ви и реших и аз да пиша.
Никога не бях гледала котки... допреди 2 години. А и нямах никакво намерение да взимаме любимец. В България имахме куче, което оставихме на майка ми при заминаването за Щатите и знам, че е голяма отговорност.
Един ден мъжът ми се прибра /той е ветеринар в една болница/ и ми каза, че са намерили много сладко коте, което има чип, но стопаните му не отговарят на обажданията. Спомням си, че тогава го изгледах накриво /
/ и му казах да забрави. След 2 дни той ми напомни, вмъквайки "ако никой не го потърси до 3 дни, ще го евтаназираме". Аз се стреснах, но пак му казах не. Минаха още 2 дни и той ме помоли поне да отидем да го видим. И аз се съгласих... Ама то едно такова голямо, космато, бяло и... тъжно, сгушило се в тясната клетка. Синът ми беше на 4 тогава, толкова го хареса, че се разплака на тръгване. Така, мъжът ми остави бележка, че ще осиновява котето. Един ден, преди изпълнението на "смъртната му присъда". И в този ден собственичката му се обадила. Питала как да си го прибере, но като и казали, че трябва да плати близо 300 долара за ваксинации и такси, тя отказала. Тоест разрешила евтаназията
. През това време ние треперихме да не си го прибере, а тя дори беше съгласна да го убият... И така, прибрахме си го вкъщи. Дадохме му име, на което той отначало започна да се обръща, даже се шегувахме, че разбира български и сигурно е емигрант
. Доста дългичко стана, за което се извинявам
.