Пиша това с надеждата да го прочетат повече осиновители и да подкрепят децата си:




Мили мамо и тате,

Обичам ви. Благодаря ви за всичко, което ми дадохте още от първия миг, в който ме доведохте в къщи. Днес аз повече от всякога се нуждая се от вашата помощ и разбиране. След дълго обмисляне и  душевни терзания, реших да потърся биологичното си минало. Това беше трудно и дълго вземано решение.  Желанието ми да търся няма за цел да ви нарани или неглижира. В желанието ми няма омраза или злоба. Вие бяхте до мен всеки миг от както се помня. ВИЕ  сте моите родители и това никой никога няма да промени.

Нуждая се да открия от къде идвам, да зърна някой, който прилича на мен , имам нужда да чуя рожденото си име. Ако не ми обърнат гръб, може би има шанс да станем близки ...  Най-малкото, моля не ми отказвайте подкрепата да търся биологичните си роднини.

Трудно е да обясниш внезапно появилия се  копнеж на  осиновените да дирят. Различни хора, различни  истории, различни обстоятелства ... Някои търсят може би по здравословни причини, други тръгват по този път, когато решат да имат собствени деца и не знаят пред какво ще  се изправят. За мен копнежът е по онова липсващо парченце, което съм оставила там далеч в болницата преди 30 години. Търсенето ще е дълго, изтощително и обсебващо преследване на  фантазмите ми. И сега, когато се изправям пред него аз имам нужда от две неща - от вашите родителски подкрепа и разбиране. Не искам пари или усилия ... само още едно  потвърждение на вашата любов, тази която направи от мен уверения човек, който съм днес. Вие двамата сте до мен почти от самото начало. Когато лутането ми приключи, едва ли ще получа отговор на всичките си въпроси, съмнявам се че празнината в мен ще бъде напълно запълнена. Има голяма вероятност търсенето ми да отнеме много време, да свърши болезнено – да спра пред надгробна плоча или да ме отхвърлят повторно.

Бяхте до мен и когато пипнах варицела и когато се отърках в отровния бръшлян. Моля ви, бъдете до мен още веднъж, независимо какво ще се случи.

Избърсахте сълзите ми, когато нямах кавалер за абитуриентския бал. Моля ви, кажете ми отново, че всичко е наред.

Бяхте зад мен по пътеката ми към олтара и моето бъдеще, останете зад мен и по пътеката към моето минало. Разкажете ми всичко което знаете, разкажете ми как се случи.

Избрахте да ме отгледате с любов и нежност, моля ви останете редом, до мен докато търся и започна по-добре да разбирам самата себе си.
Страх ме е и имам нужда от вас - моите си мама и татко. Хората, които търся са мои създатели, но не и мои родители. Те са двама напълно непознати, съчетали генетичните си спирали. Уви, ние не избираме кой да ни доведе на този свят. Те може и да не ме искат, но за вас винаги съм била желана. Моля ви, продължавайте да ме искате както досега

Това е най-тежкото решение, което някога съм взимала. Обичам ви и не искам да ви наранявам. Сега се нуждая от вас, повече от всеки друг път. Моля ви не ми обръщайте гръб. Сигурно, не разбирате защо изобщо правя това. И аз не знам ... просто трябва. Ще бъде най-самотното пътуване, ако трябва да го извървя без вас...


С цялата ми любов,
Ваша дъщеря Тина

http://www.regday.org/pdf/letter_to_my_adoptive_parents.pdf

Много съм разсъждавала върху този въпрос, каква е причината осиновените да изпитват такава необходимост от среща с биологичните си родители, независимо от факта дали се чувстват обичани или не от осиновителите си, както и независимо от това на какво емоционално или интелектуално ниво са ... Може би е някакъв инстинкт ... Сигурно за осиновителите това е много тежък момент на изпитание.

kedar,може би е същия вътрешен инстинкт поради който и ние се боим понякога даже отчаяно,за да имаме свое биологично дете,което е наша плът и кръв и трудно взимаме решение да осиновим.Народа е казал-"Кръвта вода не става".

Струва ми се няма по-нормално нещо на света от това осиновеното дете да пожелае да види биологичните си родители...

За осиновителите струва ми се (защото не ми е опряло днес или утре)това не е кой знае колко труден момент, ако осъзнаят, че това търсене не означава, че те не са обичани мама и татко. Търсенето на БР просто няма общо с осиновителите, но наистина е трудно за осъзнаване, поне за мен 

И аз ако бях осиновена ,в един мил момент щях да потърся БР.Живот и здраве ,когато си осиновим детенцето и то пожелае да си потърси БР,ще го подкрепя,ще ги търсим заедно.

Фуси, самата аз много пъти съм се съмнявала, че съм осиновена. Сънища, усещане, реакцията на хората, липсата на голяма физическа прилика, миналото на родителите ми...Имаше един период, в който си бях внушила, че не съм дете на моите родители. В първият момент се почувствах сама, заобиколена само от чужди хора! Тези хора бяха моите родители! Страшно е! Спрях да мисля и да питам, не ме интересува повече, не искам да знам! Обожавам родителите си, но едно малко съмнение си остана...
 Изпадам в ужас, ако детето ми страда. Зная, че ще потърси родителите си - в това съм сигурна още от сега. Понякога "просто" си знам какво ще се случи и не греша. Ще я подкрепя, но вътрешно това ще ме убие! Дъщеря ми има това право и е нормално!

Няма да те убие мила 

Нали точно това пише в писмото ... затова и го публикувах. В началото аз също мислех, че ще подкрепя детето си, но че това ще ме съсипе. Постепенно след контактите си с порастнали осиновени деца напълно се успокоих. Ние имаме отделно място в живота на децата си и него никой нито оспорва нито иска или може да ни отнеме.

Фуси, благодаря ти за споделеното писмо!
Това е една много хубава и полезна тема и засяга страховете на осиновителите...

Аз лично не се притеснявам от това, че един ден осиновените ни деца ще пожелаят да потърсят биологичните си родители... Мисля, че е нормално да искат да знаят цялата си история... Според мене е много по-важно, какви ще са отношенията с децата ни като цяло, каква връзка ще изградим с тях,... и съответно някъде там са ми страховете...

Между другото, аз нямам много контакти с осиновени деца, но познавам добре двама души, които не желаят да търсят роднините си. Фуси, ти имаш ли наблюдения върху такива случаи? Защото е факт, че и те съществуват - хора, които са си хванали пътя и не изпитват потребност да търсят биологичните си родители... За тях всички тези нищения са "прекалено драматизиране"...

Темата живо ме интересува, защото сега ми е широко около врата, но в един момент ще опре ножа. На теория съм много наточена, истината е, че ме хваща ужасен страх като се опитам да си го представя.

Аз наблюдавам двама мои познати осиновени.
Първият не желае да търси биологичните си създатели, но, подозирам, че причината е в твърде властната и обсебваща майка, от която се страхува.
Вторият дълго страдаше от неизвестността как ще реагира майка му, когато й каже, че иска да търси. След двугодишна агония се престраши да говори с нея. Тя с готовност даде цялата информация, която има и се зае да помага, след което осиновеният тотално загуби интерес и заряза случая. Предполагам, че в това е била драмата - да се успокои, че майка му не изпитва болка и не е засегната от неговото желание.
Мисля, че, независимо какво правят, всички осиновени търсят помирение.
То минава през минимум две фази - детското помирение - докато се уверят, че мама е винаги на разположение и много ги обича. И за тате важи, но не чак толкова силно, да ме прощават мъжете, ама такава ни е човешката порода.
Това смятам, че го изживяват всички деца, не само осиновените.
Втората фаза е в зряла възраст, когато има смелост и увереност за самостоятелни решения. Тогава вътрешното желание за помирение /пак по мои наблюдения/ е свързано с необходимостта от запълване на някаква празнина, но не е задължително тя да е от усещането за непознаване на биологичните създатели.
Често осиновените се изкушават да оправдаят чувството си за липса на почва под краката, проблеми в семейството или общуването с това "ето, аз съм осиновен, липсват ми брънки от историята и живота, това е причината за неудачите ми,страха, неспособността да се справям или просто емоционалното ми безсилие." 
Искам да науча детето си да има сили да се изправя срещу проблемите и да се бори с вярата, че ще успее.
Това ще стане само, ако много ми вярва.
Ако успея да направя това, от другото няма да ме е страх толкова.

Извинете за дългия пост, но много се вълнувам...

Аз от позицията на осиновено дете, ще споделя, че никога не съм имала и най-бегло желание да търся биологичните си родители, или да науча нещо за тях. През целия си живот съм била обсипвана с безпределна любов и грижи от страна на единствените хора, които могат да се нарекат мои Родители. Друго не ми трябва, аз от самото си раждане съм била благословена с късмет да намеря най-прекрасните мама и татко на света.
Явно всеки по различен начин го приема и сам преценява какво иска да направи.

Виждам, че не е писано тук доста отдавна, но искам да ви разкажа една история. Просто не открих подходяща тема, а ми се струва безсмислено да отварям нова.
Моя позната оставила детенце за осиновяване преди повече от 30 години. Сами разбирате, че по него време да имаш извънбрачно дете ...  значи тотално отхвърляне от обществото. Бела е на 16, т.е. не са й дали право на избор. Искала е детето, родителите й също, дори му е дала името на майка си. Но бабата на моята позната категорично отказала и т.н. и т.н. Аз и вие може би няма никога да разберем мотивите за това решение, но не това е важното в случая. И така детенцето е оставено и всичко приключва. Докато един ден . . . Това дете, вече голяма, семейна жена, която знае, че е осиновена, но за неин "късмет" , осиновителите й не били добри хора, бащата бил алкохолик, майката злобарка. Никак не са я обичали. Осиновили са я просто за да имат дете, защото така е редно или не знам. Когато умира бащата - осиновител, жената се престрашава да потърси БР. Пропуснах да спомена, че не живее в България. И така връща се тук, отива в дома, в който е била оставена и търси информация. Такава не й се дава. Но жената била инатлива и така да се каже "подкупила" работничката с молби и увещания и получила адреса и името на биологичната си майка. Отива там и разпитва за нея (уж, че са стари познати) и й казват къде работи и как да я намери. Звъннала й по телефона и просто казала "Аз съм Р." Настръхвам само докато пиша всичко това. Не знам инстинкт ли е било или какво, но майката не се й замислила дори кой е на телефона. Представяте ли си какво е изпитала тази женица - след повече от 30 години съжаление за постъпката, собственото й дете я открива! Пили заедно кафе, сигурно почти не са си говорили, казват, че през цялото време двете само са плакали. И така днес поддържат връзка, майката ходи в чужбина на гости на дъщеря си, момичето дори й казало, че иска да я вземе при нея. Толкова години разделени една от друга, а сякаш са се познавали цял живот.
Не искам никой да се засяга, просто конкретната ситуация е била такава. Подбудите на това момиче да открие БР е била липса на любов от страна на осиновителите.Разказах ви всичко това, защото то звучи като приказка, нееее като сюжет по скоро на драматичен филм, знам ли. Не е за вярване, че нещо подобно се е случило... каква съдба!