Пиша с молба за съвет, а историята на кратко е следната:
Преди няколко дни получих писмо с предложение за осиновяване на детенце. За наше нещастие и огромно разочарование възрастта на детето се различава драстично от нашите изисквания и както се оказа са се обърнали към нас с ясната идея, че ще се откажем.
След като проведох обширен разговор с една от служителките на въпросната дирекция и й обясних какви са нашите доводи за отказа тя все пак почти ме задължи да откажем писмено. Разбрах, че имам право на едномесечен размисъл и пожелах да се възползвам от това си право, но и то ми беше отнето с поредното обаждане и настояване от страна на социалните за писмения ми отказ. Последните ми се обосноваха, че не могат да чакат и трябва да предложат детето на друго семейство (излкючително правилно, ако ни бяха предложили дете, което имаше шанс да премем), но само след писмения ми отказ.
Въпросът ми е защо след като аз и съпругът ми сме преценили какво дете предпочитаме, каво дете ще се чувства щастливо при нас, обсновали сме своите исисквания и сме подали заявление трябва да се губи време с напразни комуникации и да ни се предлага детенце, което ние 100% ще откажем?
Смятам, че при 200хил чакащи български семейства не е удачно да се правят предложения с единствената цел да се наберат трите отказа за да се изпрати детето за международно осиновяване. Не мога да допусна, че в БГ няма нито едно семейство, за което въпросното детенце да е именно онова, което чакат.
Да се върна на въпроса си: в края на крайщата длъжни ли сме да даваме писмения си отказ за да угодим на недообмислените решения на социалните и този ни отказ дали ще се отрази на нашето досие?
Все пак не се и надявам, че няма да се наложи да правим компромиси в името на децата, но би трябвало да се вземат в предвид и нашите интереси - това смятам, че също е важно за бъдещето на децата.