Преди мноооого години (т.е. малко повече от 22 г), когато бях бременна с първото си дете, бившата ми свекърва ми заяви, че с бебе, без бебе, аз не трябва да преча по никакъв начин на сина й да работи и прави кариера и че трябва да се науча да се оправям сама...е, научих се, даже веднага след първото раждане: и да работя, денем, нощем, и да си гледам децата, и цялото домакинство да въртя, да печеля пари, и сина й да кютам...и нали познахте? След 12 години волско търпение си хванах шапката и децата и се изнесох от сина й, да си се справям сама, така и така вече го правех почти 13 години, само един дразнител по-малко на главата...
Аз и сега мога да се справям сама... ама вече не искам. Искам да се справяме двама. И затова съм толкова щастлива, че сега до себе си имам мъж, който точно това цени - че всичко правим заедно: заедно готвим, заедно зареждаме миялни/перални, аедно пътуваме, заедно излизаме, заедно решаваме, заедно се борим за бебе...Животът е прекрасен, но е дваж по-прекрасен, когато е споделен с човек, с когото се обичате (а не просто съжителствате) и който ви обича.
Не че ви съветвам да поставяте ултиматуми на мъжете си...но е хубаво добре да си поговорите кой какви приоритети има, защото след 10 години, дано сте само по на 30 тогава, ще ви дойде акъла в главата и ще си кажете "Аз за какво търпях...".
И не съм съгласна, че описаното в горните постове е "начина на мъжете и това е положението". Това си е чистопробен мързел от тяхна страна, който вие толерирате. Всяко нещо, което толерирате, ще продължава и ще се задълбочава, ако не го изкарате наяве и не го обсъдите.