Здрасти Бобие,

хич не се съмнявам, че ще е добър баща, а не може ли да е и добър партньор? сигурно съм алчна и искам твърде много. сигурно се ядосвам твърде бързо, но пък "хем ми е ред, хем ми се полага"

ще ви държа в течение.  странно е как нещо такова променя отношенията. другото, което е странно, че когато става въпрос за друг проблем, свързан със здравето ми е като квачка около мен. тез мъже с идеализираните си пениси, както каза губернаторът на калифорния "You can't live with them, you can't kill them"

За мен е лошо, когато имам очаквания. Много по-често се разочаровам.
Абсолютно, четейки Боби, все едно е при нас...Много пъти казах, че е тотален егоист, че мисли само за себе си - ефект зеро.
Очаквах, че когато ни се случи такъв проблем ще сме заедно в борбата, ще се подкрепяме. А то, не стига че бях сама, ами и подкрепа никаква. Ако не бях тръгнала напред с очакванията, поне нямаше да се разочаровам!
После, очаквах, че ако забременея нещата ще се променят... големи очаквания, пак с последващи разочарования.
Сега вече си взех поука. Нищо не очаквам...да сме живи и здрави - за всичко си правя сметка дали ще мога сама да се оправя и ако не - към кой ще се обръщам. Може да звучи грозно, но гледам всичко от мен да си зависи , помощ не очаквам.
А вече, всичко което реши да направи - е добре дошло !

То ако е въпроса да се оправяме сами (не че аз не съм то тоз отбор) ама тогава какъв е смисъла да сме свързани с тези мъже. или по-точно в какво се изразява връзката ни с тях? не заслужаваме ли повече от това да се опитваме да сме дзен, защото то така или иначе ще се разочероваме? Уф, не знам, вече се изтощих да го мисля това, ама отърване няма.

Не ме разбрахте. Имах предвид, че те и за тях си не правят това, което ние искаме да правят за нас, защото просто не им идва на ума да го направят. Повечето мъже са така - не са толкова инициативни, колкото сме ние. Това не означава, че нямаме подкрепата им, просто го правят по техен начин, а не както ние си представяме, че е редно. И мен ме дразни, но това е положението. Той и на него да му има нещо, пак няма да седне да се интересува - това съм го виждала с очите си, така че не е защото е за мен, а просто си е такъв.

Боби

Преди мноооого години (т.е. малко повече от 22 г), когато бях бременна с първото си дете, бившата ми свекърва ми заяви, че с бебе, без бебе, аз не трябва да преча по никакъв начин на сина й да работи и прави кариера и че трябва да се науча да се оправям сама...е, научих се, даже веднага след първото раждане: и да работя, денем, нощем, и да си гледам децата, и цялото домакинство да въртя, да печеля пари, и сина й да кютам...и нали познахте? След 12 години волско търпение си хванах шапката и децата и се изнесох от сина й, да си се справям сама, така и така вече го правех почти 13 години, само един дразнител по-малко на главата...

Аз и сега мога да се справям сама... ама вече не искам. Искам да се справяме двама. И затова съм толкова щастлива, че сега до себе си имам мъж, който точно това цени - че всичко правим заедно: заедно готвим, заедно зареждаме миялни/перални, аедно пътуваме, заедно излизаме, заедно решаваме, заедно се борим за бебе...Животът е прекрасен, но е дваж по-прекрасен, когато е споделен с човек, с когото се обичате (а не просто съжителствате) и който ви обича.

Не че ви съветвам да поставяте ултиматуми на мъжете си...но е хубаво добре да си поговорите кой какви приоритети има, защото след 10 години, дано сте само по на 30 тогава, ще ви дойде акъла в главата и ще си кажете "Аз за какво търпях...".

И не съм съгласна, че описаното в горните постове е "начина на мъжете и това е положението". Това си е чистопробен мързел от тяхна страна, който вие толерирате. Всяко нещо, което толерирате, ще продължава и ще се задълбочава, ако не го изкарате наяве и не го обсъдите.

 

И не съм съгласна, че описаното в горните постове е "начина на мъжете и това е положението". Това си е чистопробен мързел от тяхна страна, който вие толерирате. Всяко нещо, което толерирате, ще продължава и ще се задълбочава, ако не го изкарате наяве и не го обсъдите.

Кой говори да се толерира всичко? Ами казвам за това дали се интересува или не се интересува да има информация и дали ще поеме инициатива за нещо. Иначе моят мъж готви ( аз не готвя въобще), мие чинии, сам си пере дрехите, сам се гледа и въобще сам се грижи за себе си. От както сме се оженили ( вече ще станат 12г) сме се разбрали, че не съм се омъжила, за да имам за кой да се грижа, нито той се е оженил, за да смени майка си с мен. Това съм му дала да се разбере още първите месеци и нямам подобни проблеми. Но не мога да му променя мисленето и да го накарам да чете повече за каквото там в момента е на дневен ред, нито да го накарам да е по-инициативен. Просто свикнах, че за да  го накарам да направи нещо ( от т.нар "мъжка" работа) трябва да го ръчкам и да дудням, а здравна информация няма сам да седне да чете, а трябва да му я наливам в главата, дори и когато става дума за него. Това си му е характера и не смятам, че е причина да седна да се развеждам.  Не знам какъв мъж си имала преди, щом посочваш, че със сегашния излизате заедно, но ние по принцип правим всичко заедно и на пръстите на ръката ми се  броят случаите, които сме излезнали сами.


Б.

Аз мисля, че Шарки имаше друго предвид и напълно споделям мнението й! Боби, твоят случай далеч не е от описаните от нея ситуации, според мен. Предвид това, което си написала, смятам, че не попадаш в тази категория, даже напротив - браво на мъжа ти. За четенето и търсене на информация - напълно съм съгласна, че не им се удава много , но това да им е кусура. Апропо, отношенията ми с мъжа ми са абсолютно същите като при вас - всичко правим заедно. И аз съм дала да се разбере, че не съм се омъжила, за да ставам домашна прислужница. Отношенията ни са повече от добри. А особено сега - не ми дава да пипна нищо вкъщи - буквално

Леле, леле, sixsens, аз едва сега се сапикясах какви хубави новини си пуснала. Ето това се казва добра новина! Много се радвам, много, ама много. Всичко най-хубаво докрай.

Привет и от мен момичета!Нали знаете,че нещата от живота ни са такива ,каквито ние самите си ги направим.В моя живот до сега,нямаше нищо, което да се случи лесно,понякога така- сама се питам,защо и при мен нещо не стана ей така-мъничко по-лесно,но съдба!Радвам се ,че моят съпруг ме подкрепя в трудните ми моменти и в борбата ни за бебче!Приела съм го с недостатъците му,със силните му страни-в началото,когато заживяхме заедно естествено се дразнехме от много неща,но с някои направихме компромиси взаимно.Не искам да звуча наставнически,но за мен това е начина да живеем щастливо,поне при нас е така!  Най-големият ми кошмар беше,когато 6 месеца след като се оженихме,док,при който ходех,каза ,че тръбите ми са запушени и се налага лапаро и от там се започна! :(Искам да ви кажа,че ако не беше съпруга ми,щях да полудея.Може да ви звучи смешно,но това за мен беше голям удар.Никога не бях и помисляла дори, че мога да имам такива проблеми. Сега съм силна и приемам нещата,както дойдат- и това се учи,поне при мен беще така :)Ние всички жени можем да се борим сами,така сме устроени-да се грижим и закриляме семейството.Но ни е нужна и подкрепата и силата и на нашите мъже-не се отказвам от помощта,която ми предлага моя мъж,независимо за какво!Идечта е да правим нещата заедно!

А сега, ако може, да се върнем към основната тема - Как мъжете понасят неуспехите?

След първото ни (засега единствено) ин-витро, което завърши с пълна нула на ЧХГ и което се оказа че е нямало как да е успешно, мъжо така се уплаши от това как аз приех неуспеха, че първата му реакция беше да не правим повече опити, ако аз така ще страдам, ако не стане...направо да си осиновяваме ...чак дни по-късно, когато на мен първо ми текнаха, а после ми секнаха сълзите, се съгласи да продължим, да сменим клиниката (специални благодарности на Ива, която много ми помогна за това) и да се борим, та дори ако се налага, да стигаме до заместващо износване на бременността. Засега сме решили да се помъчим още година-две аз да забременея, и ако след това заместващото майчинство е все още неузаконена в БГ, да го правим в друга държава...аз тогава ще съм вече на 45 ...

Мисълта ми беше, че за това как мъжете ни приемат неуспехите, имаме голям принос и ние, как ние приемаме неуспехите... Ако мъжете ни ни обичат, тях ги боли не по-малко от това, че нас ни боли...



 

 Здравейте и от мен. През юни месец ни беше първият опит ИКСИ. Ние сме с мъжки фактор и при мен нещата УЖ са добре.
 Всичко започна преди няколко години,  когато след 2 години неуспешно бебе-правене, решихме да направим спермограма. Резултата беше отчайващ, доктора каза, че съпруга ми има варикоцеле. Той изпадна в шок и стрес, че няма да може да има деца, че е дефектен и т.н. Неговите родители не вярваха, че заради една зушка може да има проблем и честно казано никаква подкрепа. Всички казваха- то ще стане, не му мислете. Така изминаха 2 години докато той се престраши да се подложи на операция и още 2 години преди една инсеминация. И доктора каза- няма смисъл, давайте да подаваме документи за инвитро. Тогава той се окуражи малко.
 Докато траеше целия опит и след това чакането до теста, той беше на 100% убеден, е ще си имаме бебенца ... НО УВИ. Беше толкова разочарован. Аз си бях казала, че докато не видя двете черти няма да се радвам, ама той не слуша като му говоря.     
 Сега вече е по- добре и готов за новия  опит. Надявам се и последен.
 Историята стана малко дълга, но незнаех как точно по кратко да ви обясня нашето положение и голямото ни желание за най- голямото богатство.

милоками,

успех в новия опит, дано мине леко и донесе много радост.

странно е нали, как им е трудно да мислят, че има няколко варианта.
аз сега проглуших ушите на всеки във форума, оплаквайки се, че последната спермограма (по средата на моята стимулация) беше такава, че ми казаха да си мисля за донор или той за тесе. и сега това се оказа голям проблем - страх от самата процедура (беше прочел, че можела да доведе до импотентност ), от упойката - спиналната е страшно нещо, да знаеш, а след като се оказа, че може и да е венозна, сега се страхува от венозната. но пък нищо, поне мисли, щото аз като му казвах, че няма да е както той си представя - във ваканция сме и между другото правим икси - и, че не е ясно дали ще стане от първия път, той не ми вярваше. сега поне се е замислил.

извинявай за дългия отговор, но се надявам да е от полза
ако трябва да кажа аз какво научих - все има нещо дето не сме го предвидили, но колкото от по отрано се мисли и се обсъждат всички възможности, толкова по-добре. то е малко очевидно, ама да си кажа 

Здравейте и от мен. И ние с мъжа ми сме в прекрасни взаимоотношения и заедно се борим с проблема - мъжки фактор. Той изпълнява безропотно всичко, което му препоръчват докторите. Подкрепяме се взаимно. На 13-ти август беше първото ни огромно разочарование. Бяхме заедно при правенето на теста и когато видяхме само една чертичка. Думите бяха излишни, физиономията му беше изкривена и невярваща. Преди теста и двамата бяхме убедени, че съм бременна, не знам защо, но и двамата силно вярвахме в това, затова и болката след това беше голяма. За това следващия път сме се зарекли да я караме по-кротко, пък може и печелившата карта да изтеглим. И двамата вярваме в успеха. И всички вие също трябва да вярвате и да извървите пътя заедно.

mgstra,

много съжалявам, много стискам палци следващия път да публикуваш в темата как мъжете се справят с успеха. 

Благодаря Елена В. На теб също ти пожелавам да си оправите отношенията с мъжа. Не че е по-малка болката, но е споделена. Мъжете също страдат, но не умеят или не искат да споделят. Ако ги научим да говорят повече, може би по-лесно ще преодоляваме трудностите, но това е много трудна задача - мъжа сам трябва да стигне до този извод - да споделя с нас и радост и болка. Иначе приема, че го командваме....

да бе, голям страх е това да не би да ги командваме,

на моят мъж много му се събра, днес му казаха, че трябва да си оперира простата, защото му застрашава бъбречната функция и хич не му е до правене на бебе, а пък пункциите и на двама ни са в сряда. та сега пак ще мълчим, но поне има и аз за какво да се притеснявам и това вече е много по-различно, като има нещо дето да трябва да се грижа за него - ставам много мила, вече не е въпрос на инат или глезене от негова страна.

успех ви и стискайте палци да стане от първия път при нас, че втори може и да няма.

Стана ми много мъчно за мъжа ти...още от преди чета, а сега вече и черешка на тортата се появи. Ако това беше моя мъж - щеше да е много съсипан...и понеже е "силен" щеше да си мълчи и преглъща, но със сигурност щеше да има огромна нужда от мен - и аз щях да съм там, до него...когато му потрябвам, без да се натрапвам.
Не знам, много често си мисля че в много отношения мъжете приличат на деца. Иска им се нещо да кажат, да направят, но не могат.
Моят мъж, в някакви моменти на откровения ( с няколко чаши вино си изпява и майчиното мляко ) ми е обяснявал как за него децата са смисъла на живота му..да остави поколение, своя генетичен материал..че за това живее, работи... всичко .
Ако това му се случваше на него - щеше да е много съсипан. Направо не мога да си представя...
Ние имахме лек проблем със спермограмата. Даже не беше проблем, просто не беше "перфектна" . Дадоха ни прахчета Proxeed, ако не бъркам името.
Мъжа ми го прие доста тежко, явно изобщо не очакваше. В началото млъкна, затвори се...не искаше да говорим. Аз се опитвах да му обясня, че нищо не е станало...всичко ще бъде наред и т.н. Лека полека го обърна на хумор - всеки ден си пиеше прахчетата и ми обясняваше как материала ставал все по-добър. Аз знаех, че зад тези шеги се крие неувереност и това е начин да не му проличи.

Мисълта ми е, ако можеш да не го съдиш прекалено строго и да бъдеш неговата опора сега...хич не му е лесно.
Има го момента , че когато на нас ни трябва такава опора те невинаги забелязват, но това е друга тема и се преживява...

Елена В,сега мисли повече за мъжа си, подкрепяй го, но не се отчайвайте. Сигурна ли си, че не трябва и второ мнение да чуете за простатата? А също така не си внушавай, че това може да ти е последния опит. От сърце ти пожелавам да бъде успешен, но ако случайно не стане - горе главата и напред по-смело от преди!

здравейте,

в интерес на истината това с простата много ми обърна отношението към него - сега има за какво да се тревожа - но пък не можем да не кажем, че ако ме беше послушал и отишъл на уролог около нова година, щяхме вече да сме забравили. но какво да се прави. седя до него като гледаме за уролози и за дати за полетите да си се прибере в лондон, четем за операциите и се опитвам да обясня, че не е толкова страшно и, че възстановителния период е 48 часа, но него го е страх. разбираемо е, абсолютно. и наистина му се събра много за много кратко време, но пък както си говорехме това бебе (бъдещо, надяваме се) може да се окаже, че му е спасило живота. странно е как това измества фокуса и мисля, че ако не бяхме на ден от пункцията щеше да се откаже въобще да прави икси, така че може пък и по-добре, че така е станало. абе много странна работа. някой беше писал, че всичко в живота й ставало по трудния начин, ама сега какво да правим, мисля, че сега се държа защото трябва да се грижа за неговата устойчивост, но ако трябва да отида сама на трансфер и да го мисля той да е в операционна през това време на 3000 км от тук, май няма да съм толкова позитивна, но пък ще пиша дълги постове (не че ще е много различно от сега, май)

а вие как сте