Раиса, много ме боли като чета как се отнасят с теб. Не знам какво да те посъветвам...поне имаш подкрепата на семейството му. Не знам обае щом сега се държи така, като дойде бебка какво ще бъде, как ще ти издържат нервите. Това да спите в отделни стаи е ужасно, точно сега трябва да е до теб.
Но наистина гледай първо себе си и бебка, вие сте най-важните сега. Вземи си необходимата доза спокойствие, каквато и да е цената, който и да е обиден.

 
Аз всъщност нищо и не казвам...защото ме е срам. Толкова рев съм изревала, че вече не мога, нямам сълзи. Само радостни имам 
Нервите са нещо много интересно...точно когато си мислиш че ще се скъсат и ще полудееш - те стават по-здрави. Явно психиката те предпазва и малко или много те прави темерут, непукист...щото иначе - за Раднево с първия рейс.

Изобщо не ме интересува как ще е когато, живот и здраве, се появи бебето.
Ще си имам достатъчно грижи и радости за да се занимавам с който и да било  А и толкова съм се молила това да ми се случи, че вече няма нищо по-важно за мен...ако ми стане адски тягосно - хващам си багажа и си бия шута, аз дом си имам.

ПП: Май не го подкупваш добре...

Раиса и аз чета, чета вече трети път постовете ти и не мога да повярвам.  Това бебе би трябвало да ви сплоти най-много, да ви донесе взаимни радости, а вие дори в отделни стаи спите. Аз такъв джангър вдигам само при майтапа че искал да спим на различни легла в една стая  пък ако ми заяви, че ще спи в отделна стая, просто съм си събрала багажа и в къщи аз там си имам стая и вратата на мама и тати е винаги отворена за мен! Прави са хората гледай себе си и бебето, защото няма по-важно за теб от това. А все си мисля, че едни разговор - много сериозен, че не трябва така да продължават нещата и ако ще продължават то няма смисъл от съквартиранти е много необходим.

Раиса, тъжно е това, което споделяш с нас...  . Аз си мисля, че голям принос за сегашната ситуация имат дългите години борба. Не знам вие точно колко сте се борили, но знам, че при нас понякога вместо проблемите да ни сплотяват, става точно обратното. Назрява напрежение с дни и в един момент избухваме, в повечето случаи аз, но това при нас е от характерите. Аз съм по-избухлива. В такива дни просто ми идва да изчезна, да ме няма...След това малко по малко нещата се успокояват. И така до следващия път. Въобще от както се сблъскахме със Стерилитета се въртим в един кръг. Единият трябва да е по-спокоен, по-отстъпчив, по-склонен към компромиси, иначе всичко е обречено. Разбира се това е за сметка на неговите собствени нерви. Във вашия случай явно ти си в тази роля. Явно мъжът ти просто не е издържал на цялото напрежение. За някои хора е страшно трудно въобще да се справят със ситуацията. Не говоря само за конкретния случай. Напоследък имам доста примери около себе си, как изправени пред определен проблем, хората се сринаха. Не успяха да съберат сили или и аз не знам какво точно, и да се справят. Трудно е. Понякога това, което на нас ни се струва лесно, за другите е трудно. Много се надявам и даже съм сигурна, че е само моментно състояние, това което преживяваш и, че ви предстоят само хубави моменти  . Никакъв шут, никакъв рейс  .

Ммм да, ако беше така при нас бих го разбрала до някъде! Пак до някъде, защото би трябвало мъжа да е по-силен. Така мисля .

Рокси, ние не сме чакали много...година и 3-4 месеца.

Спането в отделни стаи ми е най-най малкият проблем.
Днес чух, да съм се била хващала в ръце, че не ме понасял вече и щял да ме изгони. 
Преди на такива приказки с рев си събирах багажа и айде вкъщи. Сега...му казвам - айде да видим как ще стане, че и багажа да ми събереш, че не мога да вдигам тежко.

Куче което много лае.. не знам какво става, странна работа. Преди не беше така...сега, вместо да сме по-добре сме в пъти по-зле.
И понеже сега обърнах лопатата - не принасям, не донасям и т.н. сега е още по-агресивен.

Лошото е, че ако нещата продължават така аз ще се дръпна. А дръпна ли се веднъж, някак изтивам и ... това е.

Да, и аз мисля, че мъжът трябва да е по-силен, но не винаги е така...

Аз, въпреки всичко, което казваш, си мисля че той ще се извини за поведението си и ще се промени. Дано да е така. В противен случай просто не знам какво да кажа...

 Аз пък си мисля, че хората не се променят. Поне, не и генерално. Също така смятам, че не е стерилитетът този, който ни е направил добри или лоши. Или сме такива, или не сме. Каквото и да се случи, пак ще сме си същите. Но като цяло сме сплит от хубави и не толкова хубави черти.

 Ето случаят със съпругът на Раиса. Обвинявала се е, молила се е - забременяла, а съпругът й, отново си е същият. Дай Боже да им се роди прекрасно, здраво детенце - може именно то, да накара родителите си да се усмихват по-често и осъзнаят нуждата си един от друг.

 Иначе по темата ... в нашият случай, ми се струва че аз изживявам по-тежко нещата. Аз съм тази, която се интересува, чете, рови се, записва часове за изследвания и прочее. Вероятно това е, което ме прави движещата сила, но също така изсмуква силите ми. Мъжете като цяло (според мен), не носят онзи майчински инстинкт, който ни нашепва, че е време да се възпроизведем. Или както казваше един мой преподавател "Прераждането, то е ясно ... Случва се, когато ни се родят деца."

 Желая всичко най-хубаво на вас и половинките ви. Не ги съдете. Те са това, което ние сме избрали  

  аз пък си мисля, че хората се променят. Ако желаят разбира се...
Човек, който иска да се развива, да става по-добър, по мъдър и т.н. цял живот се учи и променя.

За движещата сила при мен беше така, 1 към 1. Само аз бутах в тази посока. Отсреща имаше много желание и до тук.

За "те са това, което сме избрали" не съм съвсем съгласна. В различните ситуации хората се показват по различен начин. Ето аз сега го виждам с очите си...
преместихме се в къщата на техните, живеем с тях. Той тук, явно е имал друг начин на живот - мама прави всичко, а той каквото си иска. И сега леко леко си влиза в старите привички.

В крайна сметка, мисля че човек трябва наистина да е "порастнал" душевно, за да може да се съобразява и да мисли първо за ближния , а после за себе си.

Да, и аз мисля че хората се променят. За съжаление не винаги към добро  . Ето пример с мен, до колкото мога да преценя разбира се  , определено съм станала по-лоша. Почти винаги съм изнервена, на ръба съм да изпадам в истерии за незначителни неща, просто не бях това преди 3-4 години...Старая се, искам да не е така, но просто не мога да се контролирам...

Мъжът ми продължава да бъде оптимист и да вярва, че нещата ще се получат. Не знам дали наистина вярва или просто не иска да ме натоварва излишно. Определено намирам упора в него, но движещата сила винаги съм била аз. Аз настоях да запишем час в специализирана клиника, аз чета, но успях да го накарам и той да чете, да се интересува, да знае какво правим. Сложно е, не може да се определи с едно изречение как точно да станат нещата. Стават с времето, но както Раиса е казала, трябва да има желание  .

Раиса, а за това че в момента живеете с родителите му - искрено ти съчувствам    Мъжете са съвсем различни, когато са "при мама". 

Ами всъщност аз ударих бингото 
Баща му е толкова грижовен, че на мен чак ми е странно...не съм свикнала да ме питат как съм, удобно ли ми е, да ми носят възглавници и завивки пред ТВ...идва да ме целуне по челото - да не би да имам температура... , казва ми съкровище...
На моменти си мисля " тъпачка такава! Да беше взела бащата, а не сина!"
Майка му е толкова спокойна и въобще...пример как да си запазим нервите и психиката! Тя е моят гуро в момента  Има уникална способност - временна глухота...абсолютна! Прави си каквото иска и все едно не чува какво и се говори, подмята и т.н.

Наистина, ако бяха други хора - нямаше да издържа. С тях не се чувствам сама в тази къща...а ако бяха някои по-студени, ангажирани и загледани в себе си и ежедневието си хора...сигурно щях да изперкам и да избягам барабар с кучето.

За сега стратегията ми работи - държа се на дистанция и това е. Малко поревах сутринта...нормално. Каза ми, че за него отдавна съм никоя. Казах прекрасно, новината е чудесна! За пръв път сме на едно мнение...
Това разбира се е агресивен отговор, че не му обръщам капка внимание и не му говоря.

Сега си мисля...на много хора това би прозвучало адски тъпо. Две деца си мерят пишките. Да...съгласна съм. Но за мен сега е важен момент, или всичко или нищо. Или ще се пречупи и няма да си позволява да се държи лошо с мен...да ме обижда и т.н. Или ще стигнем до финала и ще разделиме куклите. Защото аз няма да се примиря да ми крещят и да не ме уважават.
За жалост не при всички хора действа с приказки. Някои реагират на емоционално, първично ниво, с тях...трябва да ги накараш, сами да стигнат до извода , а не ти да им обясняваш. Много пъти съм ревала и съм казвала, че така не мога да живея - кел файда.

Любовта е странно нещо.

Разбирам те, Раис. Права си, не давай да ти крещат и да не те уважават.
Ние с мъжо също често се караме и на няколко пъти съм си застягала куфарите. Но, такова нещо като спим в различни стаи или да ми каже, че съм никоя за него - не бих изтръпяла. Ти поговори ли с него?
Не честно да не се грижи за теб, само защото майка му и баща му те гледат. По принцип не е много добра идея да оставате там. Не можете ли да се преместите другаде?
Прецени го от сега как ще се държи, защото като се роди детето няма да стане по-добре убедена съм. Тогава най-много ще имаш нужда от помощ и ако той не е до теб - пази боже. Всичките ми познати ми казват, че като се появи детето става по-трудно - тогава следва да сте още по-сплотени.
Раис, той трябва да бъде до теб сега, когато знае че бебето е на път, а не утре или догодина! Стискам ти палци да успеете да се разберете!

Раиса, извинявам се, че се намесвам, но в реда на твоите мисли /много е жалко това, което се случва/, си позволявам да се намеся, като човек борил се 13 години със стерилитета, човек омъжен вече 16 години и майка от почти 3 години.
А замисляла ли си се за живота на бъдещето си дете. Това ли ще е обстановката в която то ще расте и ще се възпитава???? Аз не бих причинила това на детето си. Повярвай ми, че дойде ден и то много по-бързо от колкото мойеш да си представиш, когато детето няма да е вече бебе, ще се замисля и ще задава въпроси, ще страда, че живее в такава обстановка. А това се отразява на децата.

Момичета, не мислете, че семейните проблеми /ако има такива/ ще бъдат решени със забременяването. Това е много далеч от истината. Когато се роди бебето, напрежението става още по-голямо. Но да не обяснявам, голословно, вие сами ще го изпитате.

И последно да споделя. В дългите години на борба със с-та, никога, ама никога не ни е минавало през ума, че трябва да се разделим затова, че нямаме деца. Просто живеехме, защото се обичаме и се радвахме взаимно на себе си. Борбата вървеше без да изпадаме в кризи. Моя съпруг също не е от много оправните и инициативните. Всяка инициатива за изследване и лечение идваше от мен. Разбира се никога не съм срещала съпротива от негова страна, ако трябва да се прави нещо.
Но никоа не ми е натяквал, не ми е давал ни най-малък повод да си мисля, че го боли... а сигурно е било така, няма начин.
Гледам, искате да си говорите помежду си по проблема. Аз лично нямах такова желание, да седнем на масата и да обсъждаме... и какво ще помогне това... просто приемахме мълчаливо съдбата си и продължавахме борбата напред. Така аз се чувствах по-добре... но всеки е различен.
На края искам да ви кажа, като патило , раждането на детето по никакъв начин не промени характера на мъжа ми и отношенията между нас. Караниците и споровете, които сме имали преди, си ги имаме и сега, дори се прибавиха още теми покрай детето.

Успех момичета

Замисляла съм се, разбира се.
Няма да позволя детето ми, живот и здраве, да живее в лоша среда. От където и да идва "лошото".
Нещата или ще се променят коренно или изобщо няма да ги бъде. За добро или лошо имам силно изразено чувство за достойнство и не бих позволила някой да ме прави на маймуна, още повече пред очите на детето ми.

За семейните проблеми, поне в моя случай не е така. В смисъл, не съм си мислела, че забременявайки нещата ще се оправят...това би било адски наивно от моя страна и е обречено на провал, още от самото начало. Вярвам, че ако двама души не стават като двойка, то и 10 деца да имат, даже по-зле.
При нас започна да се образува някаква нервна обстановка още от средата на лятото. Стана постепенно...започнахме да се караме за незначителни неща, първо рядко лека полека все по- често. Тогава си мислех, че просто и двамата сме много изнервени покрай нещата около нас, най-вече желанието за дете, и нервите ни не издържат...
Най-тягосно ставаше след поредния отрицателен тест. Някак почти спирахме да комуникираме.
За това си мислех, че едното е следствие на другото. И съответно би изчезнало при липсата на първото.

Ох, Раис...мъжа ти се държи като 14 годишен!
В реда на мисли на това, което каза albenanedelcheva - нашите са като куче и котка и винаги са били така. Мама се разведе с баща ми, което не донесе по-добри времена и за двамата, но аз и брат ми най-много изпатихме от това. И пак по-малко отколкото да гледаме как не се понасят и се карат и бият.
Осъзнавам, че нямаше да съм човека, който съм, ако не се стремях да ме следвам лошия им пример, но и никой не бива да търпи и да се унижава, да си бие по самочувствието заради детето. Виж как ще тръгнат нещата, след като сте в студена война в момента, но ако не се променят - хващай си багажа и бягай да събираш спокойствие и сили за бебето.

 

Аз пак ще ви рева, само вие ме разбирате.

С моите настроения вече аз самата не мога да се понасям.А и като и вкъщи няма кой да вдъхне малко вяра, направо не знам как да изляза от дъното.

След като си мисля непрекъснато по тази тема, реших че е време да захвана този въпрос, и снощи попитах мъжа ми съвсем плахо какво мисли за ИКСИ 50 на 50 собствен и донорски мъжки материал  .И ...избухна атомната бомба.

Как съм си позволявала изобщо такова нещо да го питам, какви са тези глупости, да съм си намерила някой да ме изч*** и да си получа 100 % материал, след като не съм искала неговия, и все такива излияния.
Колко е разбран само   .Като става въпрос мен да ме ръгат и да ме бодат, няма проблем.Но като става въпрос да поговорим само, "многострадалната геновева" разигра сценки как нищо вече не иска да прави.
Като че ли на мен ми е лесно!

Понякога се чудя, ако в мен беше основния проблем, щеше ли "любимия ми" да е също толкова толерантен и коректен?!
А аз трябва да бъда търпеливата и разбираща съпруга..., а докога ли ще ми издържат нервите .

silvanchence , не се отчайвай само мъжете някога говорят без да мислят , а не вярвам да не го боли да не му е тежко и на него и най вероятно е защитна реакция.Ние също сме имали спречквания и съм си мислила че му е лесно защото проблема е във мен дори съм се обвинявала и съм мислила да преключа брака си за това ,но минава време и нещата някак си се нареждат.Горе главата и гледай да не се карате а да се разбирате ако трябва премълчавай за момент и по късно говори пак ,защото в такива ситуации нервите на всички са опънати а това води само до кавги и разваляне на отношенията между хората.Успех мила и стискай зъби всичко ще се нареди

silvanchence, много мъже са така. Сигурна съм, че и моят би реагирал подобно, ако бях казала такова нещо. Той години наред не даваше дума да се издума за осиновяване,защото искал да си има негово. Чак няколко месеца преди да забременея най-после каза, че е съгласен и че сме чакали достатъчо ( ми да, 10 години). Та в случая и за твоят мъж е така - иска да си е неговоте семенце, ако мога така да се изразя. Някои хора просто имат проблем с това да отглеждат дете, което не е биологично тяхно. Евентуално ще го премисли, ще види, че не е толкова лоша идеята и верятно ще се съгласи. Остави го да му отлежи в главата известно време.

Раиса, твоят мъж не разбирам как ти казва, че отдавна не си била никоя, след като ако не друго, ама преди 17седмици сте правили бебе. Значи сравнително скоро е било, когато сте смятли да продължавате родата,а  сега такива неща... Сигурно нещо е изнервен и е временно.

А моят мъж пък беше пълна трагедия. Напълно изгуби всякаква надежда и дори няколко пъти ми го заявяваше, как и този път сигурно нямало да стане нищо (при мен освен неуспехи имаше и много помятания). Той не бил искал да се надява и после да се разочарова. Аз си знам какво ми е коствало да продължа да вярвам, че ще стане.

Боби

Аз все повече се убеждавам, че жените са по-силни в подобни ситуации...
В моя случай - мъжа ми е изключително раним и чувствителен човек. В същото време обаче, ситуацията около него е такава, че той не може да си позволи да е такъв . Нито работата му нито неговата позицията в семейството, му  поволява да е слаб...
И някак в определени моменти избива нанякъде. Просто очакванията към него са високи... Явно се надява, че поне в мен ще вижда винаги подкрепа...добра дума, спокойствие и т.н.
Да, но аз не винаги успявам да съм 'на ниво'.
И...когато той усети от мен дори минимална агресия, негодувание...или въобще някаква отрицателна емоция ( дори да я няма реално, а сам да си я внуши...) се обръща и избухва грозно. Нито мисли нещата които казва, нито ги помни!

Говорих си в събота със свекара. Много ме успокои този човек, говорихме почти целият ден. Стъпих си на краката, че нещо се бях залетяла...
Главното, което говорихме, беше, че ние започваме да градим семейство и трябва да се правят повече компромиси. В противен случай, ако от мухата се прави слон - много бързо ще се изхабим.
Реално погледнато аз съм по-стабилната от двама ни. В смисъл аз мога да не реагирам бурно, да помисля преди да говоря...Мъжа ми не умее, поне на този етап.
Тоест, аз трябва да правя повечето компромиси и да не се заслушвам чак толкова в думите му...защото така или иначе той ги говори 'ей така', не се усеща. Ако аз не отвърна - ще се размине...ако отвърна - ще стане зле.
Еми ще трябва да се науча да си помълчавам, поне на момента...за да сме добре.
Виждам, че мъжа ми се старае...иска да се промени, да стане по уравновесен, да се съобразява повече...но му трябва време. Няма проблем, аз ще се постарая .


Силванченце, много ми стана болно...много мъка , много.
Ситуацията с мъжа ти...ако поставя нас в същата позиция - щеше да е едно към едно.
Ако аз попитам мъжа ми същото нещо, съм убедена, че и той ще реагира така.
Мъжете приемат много по-тежко , ако проблема е в тях...поне с такова впечатление съм останала. Някак за тях е ...говорих си вчера с мъжа ми, пътувахме в колата и той се разплака обяснявайки ми как целта на живота на човека е да има деца...потомство. Да си продължи гена. Сигурно не всички мислят така, но...
 Ако има някакъв проблем - все едно не може да изпълни най-важното нещо в живота си. Не знам...поне до такъв извод стигнах, слушайки мъжа ми.
Ако той имаще такъв проблем - щеше да е адски съсипан. И тази тема щеше да му е не болна...а не знам. Като рана с огън вътре.
И да бръкна - щеше да реагира поне с тези думи. Ако не и с по-тежки.

Много сила ти трябва мила, затова ти желая кураж!
Не се предавай