Откъси от книгата "Любов по време на холера" на Габриел Гарсия Маркес:
На двадесет и осем години доктор Хувенал Урбино беше най-търсеният ерген. Току-що се бе завърнал от дълъг престой в Париж, където бе изучавал медицина и хирургия, и откакто стъпи на твърда земя, даде поразителни доказателства, че не си беше губил времето нито миг. Върна се по-напет и отпреди, повече господар на съдбата си и никой от връстниците му не изглеждаше така придирчив и подготвен в науката си като него, но пък и нямаше мъж да танцува по-добре от него модерните танци или да прави по-добри импровизации на пиано. Съблазнени от личните му качества и от сигурността, която даваше семейното му имущество, девойките от неговата среда тайно хвърляха жребие коя да остане с него, а и той играеше с коя да остане, но успя да се запази в рамките на любезностите, непокътнат и изкусителен, до момента, когато отстъпи без съпротива пред плебейското очарование на Фермина Даса.
Обичаше да казва, че любовта им била плод на клиническа грешка. Той сам не можеше да повярва, че се е случило, и то в такъв период от живота му, когато бе отдал цялата си страст на съдбините на родния град, за който често казваше без никакво колебание, че няма равен в света. В Париж, разхождайки се под ръка с някоя мимолетна годеница в късната есен, му се струваше невъзможно по-голямо щастие от тези златисти дни, с планинския мирис на кестени върху жаравата, с меланхоличните акордеони, с неутолимите влюбени, които никога не преставаха да се целуват из откритите кафенета, но въпреки това, с ръка на сърцето, той си бе казвал, че за всичко това не би дал в замяна дори един миг от своето Карибие през април. Беше още твърде млад, за да знае, че паметта на сърцето отхвърля лошите спомени и преувеличава хубавите и че благодарение на това изкуство успяваме да понесем миналото. Но когато съзря отново от палубата на кораба бялото възвишение на колониалния квартал, вдадено в морето, неподвижните лешояди по керемидите, бедняшките дрехи, прострени да съхнат по балконите, едва тогава разбра до каква степен е бил лесна жертва на милосърдните клопки на носталгията.
… Баща му, повече самопожертвователен, отколкото издигнат лекар, бе починал през епидемията от азиатска холера, опустошила града преди шест години, а заедно с него бе умрял и духът на тази къща. Доня Бланка, майката, задушавана в един траур, който се предвиждаше да бъде вечен, бе заменила с вечерни панихиди прославените лирични вечери и камерни концерти, устройвани от покойния съпруг. Двете сестри, тръгнали против природната си прелест и жизнерадостен характер, бяха заприличали на монашески мощи…
Доктор Марко Аурелио Урбино, бащата на Хувенал, стана герой на града в онези злощастни дни, а също и най-видната му жертва. По официално разпореждане той набеляза и ръководи лично санитарната стратегия, а по своя лична инициатива участвуваше във всички обществени дела дотолкова, че в най-критичните моменти на холерата нямаше по-висок авторитет от неговия. Години по-късно, като преглеждаше хрониката от онези дни, доктор Хувенал Урбино установи, че методът на баща му е бил по-скоро милосърден, отколкото научен, и че в много отношения противоречеше на здравия разум. Установи го със състраданието на синовете, които животът постепенно превръща в бащи на своите бащи, и за първи път му домъчня, че не е бил редом до своя баща в самотата на грешките му. Но не омаловажи заслугите му: неговата всеотдайност и себеотрицание и преди всичко доблестта му заслужаваха голямата почит, която му отдадоха, когато градът се възстанови от бедствието, и името му справедливо остана сред имената на бележитите личности от други, не толкова достойни войни.
Той не доживя славата си. Когато забеляза у себе си непоправимите смущения, които бе виждал и съпреживявал у толкова други хора, дори не се и опита да води напразна борба, а се оттегли от света, за да не зарази никого. Затворен сам в едно сервизно помещение на Болницата на милосърдието, глух към призивите на колегите и молбите на близките си, чужд за ужаса на заразените от холера, агонизиращи по подовете на претъпканите коридори, той написа до жена си и децата си трескаво нежно писмо, в което благодареше, че е съществувал, и разкриваше колко много и как жадно бе обичал живота. Това беше едно сбогуване от двадесет разтърсващи страници, в които по влошаването на почерка личеше напредването на болестта, и не беше нужно човек да го познава, за да разбере, че подписът бе сложен с последния дъх. Съгласно неговите разпореждания, изпепеленото му тяло се смеси в общото гробище и не го видя никой от обичните му хора.
Доктор Хувенал Урбино получи телеграмата три дена по-късно в Париж, по време на вечеря с приятели, и вдигна тост с шампанско в памет на баща си.
Каза: „Добър човек беше.“ По-късно щеше да се упреква за своята незрялост: бягаше от действителността, за да не се разплаче. Но след три седмици получи копие от предсмъртното му писмо и тогава се покори на истината. В един миг му се разкри до дъно образът на човека, когото беше познавал преди всички други, който го бе отгледал и наставлявал и бе спал тридесет и две години с майка му, но никога преди това писмо не беше му се разкривал такъв, какъвто беше телом и духом — чисто и просто от стеснителност. Дотогава в семейството на доктор Хувенал Урбино бяха възприемали смъртта като беда, която сполита другите, чуждите родители, братя, съпрузи, но не и техните. Бяха хора с небързащ живот, които сякаш ни остаряваха, ни боледуваха, нито умираха, а се стопяваха постепенно в своето време, превръщайки се в спомени, в мъгли от друга епоха, докато ги погълнеше забравата. Не толкова телеграмата със скръбната вест, а предсмъртното писмо на баща му го изправи пред неизбежността на смъртта. И все пак един от най-ранните му спомени, може би от девет- или единадесетгодишна възраст, бе сякаш предварителен знак от смъртта, дошъл чрез баща му. Двамата седяха в домашния кабинет през един дъждовен следобед. Той рисуваше чучулиги и слънчогледи с цветни тебешири по плочите на пода, а баща му четеше, седнал срещу светлината от прозореца с разкопчана жилетка и с гумени ластици на ръкавите на ризата. Изведнъж прекъсна четенето, за да се почеше по гърба с едно чесало с дълга дръжка и сребърна ръчичка на края. Не можа сам и помоли детето да го почеше с нокти. Тогава изпита странното чувство, че баща му не усеща собственото си тяло, като го чеше. Накрая той го погледна през рамо с тъжна усмивка.
— Ако умра сега — каза му той, — едва ли ще ме помниш, като станеш на моята възраст.
Каза го без никаква видима причина, но ангелът на смъртта прелетя за миг в прохладния сумрак на кабинета и излезе през прозореца, оставяйки по пътя си струя пера, но детето не ги видя. Оттогава бяха минали повече от двадесет години и Хувенал Урбино скоро щеше да достигне възрастта на баща си от онзи следобед. Съзнаваше, че е същият като баща си, и към това сега се прибави потресаващото съзнание, че е също така смъртен като него…
Никой не се и съмняваше, че именно строгите санитарни мерки на доктор Хувенал Урбино са спомогнали да стане чудо много повече, отколкото можаха съветите и предупрежденията му преди. Оттогава, че и доста години от нашия век, холерата продължаваше да се среща не само в града, но и почти по цялото карибско крайбрежие и в поречието на Магдалена, но никога повече не се разрасна в епидемия. Вдигнатата тревога принуди властите да обърнат по-сериозно внимание на предупрежденията на доктор Хувенал Урбино. В Медицинския факултет бе въведена задължителна катедра по холера и жълта треска, а неотложната нужда да се ликвидират клоаките и да се построи пазар далеч от бунището вече срещаше разбиране. Но тогава доктор Хувенал Урбино не се погрижи да отстоява победата си, нито имаше настроение да упорствува в обществената си мисия, защото самият се чувствуваше обезсърчен, отнесен и разпилян заради светкавицата на любовта към Фермина Даса. Решен бе да промени всичко и да забрави всичко друго в живота си.
Тази любов беше плод на клинична грешка. Един приятел лекар бе сметнал, че е открил началните симптоми на холера при една осемнадесетгодишна пациентка, и помоли доктор Хувенал Урбино да я посети. Отиде още същия ден, разтревожен холерата да не е нахлула в неприкосновените очертания на стария град. Дотогава всички случаи бяха в крайните квартали и главно сред черното население. Натъкна се обаче на други, не тъй неприятни изненади. Къщата, потънала в сянката на бадемовите дървета от Евангелската градина, отвън изглеждаше порутена като останалите в колониалния квартал, но вътре човек откриваше ред и красота, огрени от удивителна светлина, идваща сякаш от незнайни времена. Покритият вход водеше до вътрешен двор от севилски тип, квадратен и бял, току-що варосан, с разцъфнали портокалови дръвчета, подът и стените бяха покрити с едни и същи плочки, носеше се невидим шум на течаща вода, по корнизите имаше саксии с карамфили, а по аркадите висяха клетки с редки птици. Най-странни бяха три гарвана в голяма клетка — като разпереха криле, те изпълваха въздуха със съмнителен аромат. Изведнъж залаяха няколко кучета, вързани някъде из къщата, влудени от мириса на чужд човек, но строг женски глас ги усмири, веднага многобройни котки наизскачаха от всички страни и се изпокриха сред цветята, стреснати от властния тон. Тогава настъпи такава прозрачна тишина, че през пърхането на птиците и сричането на водата по камъка се долавяше безутешното дихание на морето.
Потресен от усещането за физическо присъствие на бога, доктор Хувенал Урбино помисли, че подобна къща е неуязвима за холерата. Последва Гала Пласидия по сводестия коридор, мина край прозореца на шивалнята, където Флорентино Ариса видя за първи път Фермина Даса, когато дворът още бе в строителни отпадъци, изкачи се по новото мраморно стълбище на втория етаж и почака да съобщят за него, преди да влезе в спалнята на болната. Но Гала Пласидия се върна оттам да му предаде:
— Госпожицата каза, че не може да влезете сега, защото татко й не е вкъщи.
Така че той дойде пак в пет часа следобед според указанията на прислужницата и лично Лоренсо Даса му отвори вратата и го заведе в спалнята на дъщеря си. Докато траеше прегледът, остана седнал, със скръстени ръце в полумрака на един ъгъл и напразно се мъчеше да овладее неравномерното си дишане. Трудно можеше да се разбере кой бе по-стеснителен — дали докторът с целомъдрената си тактичност или болната със свенливостта на девственица в копринената нощница, но никой не погледна другия в очите, ами той я разпитваше с безличен тон, а тя отговаряше с трепкащ глас, и двамата притеснени от мъжа, седящ в полумрака. Накрая доктор Хувенал Урбино помоли болната да седне и с изключително внимание разгърна нощницата й до кръста: недокосваната висока гръд с детински зърна проблесна за миг като пламък в сумрака на спалнята, преди тя припряно да я покрие, кръстосвайки ръце. Невъзмутим, докторът отстрани ръцете й, без да я погледне, и я преслуша, като опря ухо до кожата първо на гърдите, после на гърба.
Доктор Хувенал Урбино обичаше да разказва, че не изпитал никакво вълнение, когато се запознал с жената, с която щеше да живее до деня на смъртта си. Спомняше си небесносинята нощница с дантели, трескавите очи, дългата коса, разпусната по раменете, но беше така разтревожен от избухването на холера в колониалния квартал, че не се загледа в нищо от девическото й разцъфнало изобилие, а само търсеше и най-малкия възможен признак за холера. Тя беше по-точна: младият лекар, за когото толкова бе чувала да се говори във връзка с холерата, й се стори педант, неспособен да обича никой друг освен себе си. Диагнозата беше чревна инфекция, причинена от храна, която мина с тридневно домашно лечение.
Успокоен, че дъщеря му не е заразена от холера, Лоренсо Даса изпрати доктор Хувенал Урбино чак до стъпалото на файтона, плати му едно златно песо за визитата, което му се струваше много дори и за богаташки лекар, но се сбогува с прекомерни благодарности. Беше заслепен от блясъка на фамилните му имена и не само че не го криеше, но би сторил всичко на света, за да го види и друг път при не толкова служебни обстоятелства…
… Останаха в Европа шестнадесет месеца, предимно в Париж, като оттук правеха кратки пътешествия до съседните страни. През това време се любеха всеки ден и дори по няколко пъти в зимните неделни дни, когато оставаха в леглото да лудуват до обяда. Той беше поривист и добре подготвен мъж, а и тя по природа не бе човек, който се оставя да го водят, така че трябваше да се примирят със споделена власт в леглото. След три месеца трескава любов той разбра, че един от двамата е стерилен, и се подложиха на обстойни изследвания в болницата „Салпетриер“, където бе карал стажа си. Старанията се оказаха безрезултатни. Но когато най-малко очакваха и без никаква лекарска намеса, чудото стана. В края на следващата година, завръщайки се у дома, Фермина Даса беше бременна в шестия месец и се чувствуваше най-щастливата жена на земята. Синът, тъй желан и от драмата, се роди без никакви усложнения под знака Водолей и го кръстиха с името на дядото, починал от холерата.
Авторско право
* © 1985 Габриел Гарсия Маркес
* © 1987 Тамара Такова, превод от испански
