0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #20 -: Януари 18, 2010, 17:55:09 pm »
Има една приказка, която много точно приляга за случая - "Ситият на гладния не вярва".
Колкото и да обясняваш на някого как се чувстваш, какво те наранява, той няма да те разбере, защото не е изпитал твоите чувства и твоята болка. 

И това примерно за сектата мен лично не ме обижда... 

Мен пък ме обижда. Защото никой не влага положителен смисъл, употребявайки думата секта. Ние тука си го перафразираме по наш си начин, но факт е, че хората так мислят за нас. Уви, нашето общество трудно приема различните - в каквото и да се изразява това различие.

Много се чудя, дали ако твоята приятелка имаше наполовина твоите проблеми,  би тълкувала нещата по този начин!?
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #21 -: Януари 19, 2010, 00:35:12 am »
twin Не мога да знам кой как би реагирал, ако има даден проблем естествено. И за тази приятелка, ами не знам как щеше да приема нещата, но познавайки характера й смея да допусна, че да, пак така щеше да реагира. Тя е човек изгубил близнаци при спонтанен аборт преди няколко години и в същия ден загуби таткото на децата, при ужасна автомобилна катастрофа, докато пътуваше към нея...и това след една 11-годишна драматична връзка от ученичка още... Определено, лично аз не се чувствам по-изстрадала от нея, ако сравнявам лични преживявания и премеждия. Не я мисля за безчувствена и нетактична, а за рационална и борбена, въпрос на гледна точка е всичко, но това е друга тема.
Всеки реагира различно в една и съща ситуация, видно е дори в този форум. Всички имаме еднакъв проблем и цел (отчитам разликата във времето, което всяка една чака естествено), но пак приемаме ситуацията различно и реагираме на нея различно. Съдя и по себе си. Колкото и да е безсмислено "упражнението", аз продължавам да си обяснявам и някой път пък ме разбират да ти кажа  :D, стига да не побързам да се обидя и да се подразня първо, ами да преброя до 10, 100....в зависимост от тъпотата на зададения въпрос. ;) Някои хора са достатъчно изтормозени и нямат нерви да търпят такива неща и тях разбирам и те са прави. Еднаквият проблем не ни прави еднакви, а безпроблемността на "другия лагер" - и тях не ги прави еднакви. Ако все пак си говорим, естествено с полагане на усилия и от двете страни, възможно е и да се разберем понякога. :)

P.S. Да, "секта" се употребява обикновено в негативен смисъл, което мен не ме обиди само по себе си, защото някой го е казала на глас. То когато някой си го мисли, а не го казва - няма голяма разлика. Притесни ме само и ме накара да се погледна отстрани просто и да си дръпна един "бърз анализ".  :lol:
« Последна редакция: Януари 19, 2010, 00:56:21 am от Jbrul »
НЯМА НАЧИН, ДА НЯМА НАЧИН!

Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #22 -: Януари 19, 2010, 10:27:54 am »
Дали ще го наречеш "секта" или "затворено общество" или нещо подобно - разликата ще е само в политическата коректност на изказа. Всъщност ние имаме нужда да е така. Всяка група хора, обединена от някакъв проблем, има нужда от място, където да разбират проблема им, да им дадат практичен съвет, да им избършат сълзите, да им дадат сили и да не ги нараняват излишно. За нас това е форума и "Зачатие" като пациентска организация, за хора с други проблеми има дневни центрове, терпевтични групи и т.н. Това е нормалното състояние на нещата. Хората сме различни, някои прекарват времето си само в тази защитена среда, други не. И с промените в психическото и физическото ни състояние това също се променя.

Предполагам, че може да възникне проблем с околните (изключвам умишлено злонамерените околни, това е съвсем друга тема), когато прекалено се фиксираме върху себе си и проблема си и ние самите загубим способността си за емпатия, когато спрем да отчитаме, че другите имат друг проблем или просто им се говори за мача вчера. Имала съм такива моменти, тогава просто спирах да излизам с приятели, докато не постигна поне относителем мир със себе си.

Няма как всички навън да ни разбират и всеки си преценява как да се защити от волни и неволни обиди. Аз не споделях за проблема. Необходимата информация намирах тук и при моя лекар, останалото не смятах, че е работа на когото и да било освен съпруга ми. Сега, когато вече имам деца, споделям как съм стигнала до тях, но само ако с това ще помогна на други хора. Преди, признавам си, нямах сили за това. И преди, и сега, правя забележка, ако чуя някоя нетактична простотия, но не задълбавам - който има желание, ще чуе, който не, ще търси пикантерии, каквито не желая да поднасям.
« Последна редакция: Януари 19, 2010, 10:29:44 am от marmotche »
Даниел 07.06.06  Димана 05.10.07
*

    mini

  • *
  • 8160
  • purple addicted
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #23 -: Януари 19, 2010, 10:49:11 am »
:youwoman: Стефи
"Форумите са място за свободна дискусия между потребителите на сайта при спазване на правилата. Сдружение "Зачатие" не носи отговорност за изразените мнения от потребителите. Тези мнения не изразяват официалното становище на сдружение "Зачатие", освен в случаите, когато са публикувани изрично от името на сдружението."
"Прекалено много хора харчат пари, които не са спечелили, за да си купят неща, които не им трябват, за да впечатлят хора, които не харесват" Уил Смит
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #24 -: Януари 19, 2010, 10:50:45 am »
По света му викат support groups и е понятие много преди да се появи интернет. Коректно може да се нарече "групи за взаимопомощ".
Щото пък една колежка на сестра ми не искала да чете тук и да се стресира, вече 6 години, въпреки насоките да влезе и да посети форума и попада на всякакви случайни лекуващи я - резултата загубено време и пари - сега се сетила, че искала да се видим.
« Последна редакция: Януари 19, 2010, 10:54:00 am от cygnus »
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #25 -: Януари 19, 2010, 10:53:18 am »
Jbrul, много съжалявам за всичко, което е трябвало да преживее твоята приятелка. Ужасно е, разбирам болката и мъката й.

Всеки си има своята болка и всеки я изживява по свой си начин. Не казвам, че моята е най-голяма или че твоята е по-малка от моята. Далеч съм от тази мисъл. Но все си мисля, че трябва да уважаваме чувствата на другия, колкото и неприсъщи да са те за нас.  Искам и моята болка да разберат. А не да ме категоризират в групата на "яловите" (както ти се изрази), на такива "със залепнал за гърба им корем" (както съм чувала по мой адрес) и на още куп подобни.

Уви, стереотипа е дълбоко вкоренен и трудно бихме променили отношението на хората към двойката с репродуктивен проблем. Както самата ти казваш - трябва да говорим, но трябва да има разбирателство и желание за този разговор и от двете страни. А не ние да си пеем колко ни е тежко, а отсрещната страна да ни гледа съжалително. Ние сме като всяка една друга двойка, желаеща да има дете, просто при нас по-трудно се получават нещата.
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #26 -: Януари 19, 2010, 11:30:49 am »
Аз си мисля, че зависи донякъде и до човек  :?
Имам позната, добро и умно момиче е, с което се запознах през 2007 год. докато лежах за извънматочната. Тя беше за диагностична лапароскопия. Чуваме се, виждаме се. За нейна зла участ има вече 3 опита ин витро, единият завършил с извънматочна. Предстои й нов опит. Като се заговорихме, и й споделих какво богатство (във информационен и емоционален аспект) съм намерила във форума ми каза категорично, че не пише, дори не чете такива форуми и ме посъветва да не си губя времето и да си пълня главата със страхове и проблеми. Не нарече форума "секта", но отношението, което усетих определено не беше положително.
Исках отново да кажа, че според мен зависи от човека - може да те разбере, или поне доколкото му е възможно, да те подкрепи и помогне и без да се е сблъсквал със стерилитета.
"Спри да живееш за това, което е зад ъгъла и започни да се наслаждаваш на разходката по улицата."
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #27 -: Януари 19, 2010, 11:47:36 am »
Аз не крия ,че искам дете ,а не се получава. Не ме е срам ,че искам да съм майка.Все пак това не е престъпление. Слава богу,че хората около мен са свестни и интелигентни. Дори родителите ми и тези на половинката също не ни притискат и проявяват разбиране.
Правим всичко ,което е по силите ни ,за да станем родители ,това е най-важното. Искаме да създадем живот, още един гражданин на България , искаме да поемем отговорност за едно живо същество , да се грижим , да сме полезни и да има смисъл от нас.. ако това е лошо нека някой ме обвини , обиди или се опита да е на мое място поне за малко .. Не се крия и не се извинявам за това ,което ми се случва ,нямам вина за това..А тези ,който раждат в тоалетната на влака по-добри ли са от нас ?
Преди два дни срещах една стара позната пред кабинета ,докато чаках.. питахме се как си що си .. аз веднага си казвам "искаме бебе ,но не става" ,а тя започна да се оглежда с пръст на устата все едно искам да обера банка.. Кога хората най-после ще разберат ,че всички сме еднакви и се борим за едно и също ?  
Още нещо .. понякога забравяме,че нашият проблем не е най-важното на света и хората около нас са много важни .Ето тове най-лошото според мен. Докато аз слушах само собствения си глас оплаквайки се , едната ми приятелка каза " а на мен ми откриха бучка в гърдата " , другата : " аз оставам на улицата - без работа и с ипотечен кредит..съответно най-вероятно и без къща .." Едва тогава осъзнах,че не съм центъра на вселената.. Досега си мислех,те са майки ,имат най-хубавото на света , прекрасни малки слънчица, следователно нямат право да се оплакват..ех само да бях на тяхно място.. и т.н. Другото ,което лично за мен е най-трудно .. да запазя любовта на човека до себе си и отношенията ни ..И друг път съм писала тук за това.  Постоянно мисля и говоря само за това как искам бебе ,не мога да се спра и незнам как. А съм зает човек ,работя ,спортувам, водя активен социален живот ,чета и т.н. .. но уви лек няма. И няма да има. Има само едно нещо ,което ще ми даде покой. Вие го знаете. Извинявам се за дългия пост. Сигурна съм,че не сте прочели нищо ново,но на мен малко ми поолекна.  Успех и кураж, момичета !
« Последна редакция: Януари 19, 2010, 12:04:52 pm от Eli__ »
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #28 -: Януари 19, 2010, 16:03:46 pm »

Няма как всички навън да ни разбират и всеки си преценява как да се защити от волни и неволни обиди. Аз не споделях за проблема. Необходимата информация намирах тук и при моя лекар, останалото не смятах, че е работа на когото и да било освен съпруга ми. Сега, когато вече имам деца, споделям как съм стигнала до тях, но само ако с това ще помогна на други хора. Преди, признавам си, нямах сили за това. И преди, и сега, правя забележка, ако чуя някоя нетактична простотия, но не задълбавам - който има желание, ще чуе, който не, ще търси пикантерии, каквито не желая да поднасям.
                                                                                       Аз споделях за проблема, без подробности и пикантерии, едва ли на другите им се слушат моите проблеми, всеки си има някакви, защо да ги затормозвам с моите емоции, а и няма как да ми помогнат. Може би защото повечето от приятелките ми са ме натоварвали емоционално като са се изливали пред мен с проблемите си знам, че не е приятно да те заливат с отрицателен емоционален заряд, какъвто се получава като станеш изповедник и слушател на нечие страдание в какъвто и да е размер, не съм го правила аз спрямо останалите. Дори и майка си не натоварвах. Сега, когато вече съм бременна, също не споделям радостта и щастието си с приятелите ми такива, каквито ги изпитвам след 5 годишен стерилитет- няма да ме разберат със сигурност защо е толкова силно чувството, затова не влизам в подробности- едва ли ги интересува хората. Само най- най- близките ми хора(майка и сестра) ме виждат в истинската светлина. Естествено и съпругът ми, който всъщност повече от мене се разголва пред приятелите като чувства. За мен това е правилният начин на поведение- нито като ощипана и обидена, дръпната от останалите, защото е ялова и не е като тях, нито сега вече като "видите ли ме- вие как ме гледахте и възприемахте, ама ето ви на вас". Мисля, че наистина сами се вкарваме в ненужни ни ситуации и наранената ни психика пресилва отношението на другите спрямо нас- ние сами се виждаме като различни.                                                                                            А това за сектата е хубаво, нямам против- нали все пак в нея се чувстваме добре :wink:
Човек трябва да обича избрания начин на живот точно толкова,колкото претенции ще му предяви подир време;и аз го обичам

 
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #29 -: Януари 19, 2010, 17:35:02 pm »
Мисля, че наистина сами се вкарваме в ненужни ни ситуации и наранената ни психика пресилва отношението на другите спрямо нас- ние сами се виждаме като различни.                                                                            
      
mari-al   Подобно усещане имам и аз, лично за себе си естествено. Невъзможно е когато имаш такъв проблем (особено пък такъв) да не ти се изострят емоциите, а оттам и реакциите и да ти се промени малко, или много световъзприятието. Имам моменти, в които сама себе си не разбирам както се казва, пък очаквам другите да ме разбират...ами няма как да стане, ако сама не кажа какво ми е, защо се чувствам така и пр. За да знаят околните как най-правилно да се отнесат в подобни случаи, някой трябва да ги научи на това, да им обясни какво и защо, понеже границата е много тънка и неясно очертана. Имам предвид границата между двата основни типа реакции - в едната крайност е задаването на неуместни въпроси по неуместен начин, в другата пък е
"ходенето на пръсти" и престараването да не бъде засегнат някой, което кара въпросния някой да се чувства като болен, много различен и т.н.т. И в двата случая, все се чувствам неприятно, аз поне. Но не мисля, че моето мълчание е най-добрият начин да се защитя и съхраня в този момент... За щастие винаги мога да си се гушна при "сектата"  :wink:, където няма нужда нищо да обяснявам и разяснявам на никого, а просто ще бъда разбрана и ще се почувствам спокойно. Не мога обаче и едва ли някоя от нас може да си позволи, да се изолира от света извън този форум, да спре да контактува с приятели, познати, с хора с които има работа...Искам, или не искам, все ще се налага и за в бъдеще да се справя именно в подобни ситуации, къде с неуместно питане, къде с пресилено съчувствие, няма да се размине. :? Няма и от утре да започне да се провежда целенасочена държаван политика (примерно), която да цели промяната на отношението по разни въпроси, което е създавано и затвърждавано десетилетия. А и големите промени в мисленето на едно общество, освен че се случват бавно, не се случват по административен път...те започват в самото общество и "в главата" на всеки негов член. Въобще, ама въобще не си въобразявам, че "откривам топлата вода и пържените кюфтета", че аз сама ще взема да променя нечие отношение и поведение спрямо хората с репродуктивни проблеми, камо ли пък на цял народ. Луда, луда...чак толкова луда не съм  :lol: Ако надмогна собствената си уязвимост и прескоча издигнатите от мен самата защитни стени, може би в един момент няма да се нуждая от защитни стени. Е, може и да не се получи, ама не пречи да опитам. То и това е като борбата за дете, като нямаме гаранции за успех - никоя от нас не е спряла да опитва, няма и да спре.  :D Важното е да вярваме в добрия край, все едно с какво сме се захванали. Поне аз така го усещам, което не значи непременно, че съм права... Както и в първия си (километричен)  :lol: пост написах, само споделям своите мисли и чувства.
Искрено желая успех на всички ви момичета!
« Последна редакция: Януари 19, 2010, 18:10:29 pm от Jbrul »
НЯМА НАЧИН, ДА НЯМА НАЧИН!

Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #30 -: Януари 20, 2010, 21:13:03 pm »
Аз не съм се засягала от въпроси на околните. Първо, не съм критично настроена към любопитството към живота на другите, защото аз самата съм любопитна към живота, семейството, развитието на чоевка по принцип. С близките ми приятели съм се чувствала по-неуютно, ако не питат нищо, отколкото ако питат. Второ, понеже съм екстровертен човек, споделяла съм свободно проблема си с околните и като се замисля, не съм оставила много поле за въпроси.
Благодаря ти, Бени!







*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #31 -: Януари 23, 2010, 16:46:07 pm »
Кой разбира пръв (след половинката, а понякога и преди него), че поредният опит е успешен? Сектантките  :grouphug2: На кой Бог се кланяме? На Удвояващото се ЧХГ :)
Ами, това е положението - всеки си има сачма в главата.
Ами, това е положението :wink:

А отношението на другите към теб и "проблема" ти ще бъде 1:1 като твоето отношение към всичко това.
Т.е. ние диктуваме и ние преценяваме, ние слагаме бариерите, ние определяме отношението. Всичко е в наши ръце, но е много трудно да се поеме тази отговорност. Светът е огледало, ние просто се оглеждаме в него - от нас зависи какво ще видим ...
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #32 -: Януари 25, 2010, 15:28:54 pm »
А от неговите родители чух - ето ви телефона на тази баячка, тя да ви помогне :x И двете семейства са образовани, свекърва ми е зъболекар, а свекър ми инжинер...
П.С. Благодарение на сектата тук - имам две деца, преминах по-леко през депресията от загубата на една бременност и се преборих за следващата. Благодарение на тях, намерих невероятни хора, които са ми рамо и опора. Така че какво по-хубаво от тази секта - вече не съм самотна душа...
  Ганка - много ми хареса написаното от теб! Радвам се че ви има момичета  :bighug:
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #33 -: Февруари 05, 2010, 09:22:36 am »
Момичета аз също спрях да обяснявам,но не спрях да се обиждам от тези вечни въпроси и то от жени чакали също доста време, за да имат дечица "Айде какво чакате" и т.н.Дори собствената ми снаха скри ,че е правила аборт преди 1 месец,за да не ме разстройвала.Ами аз не съм болна бе хора....ми се иска да им кажа на всички.Не сме извадка някаква.Аз вярвам ,че всички ще успеем ,просто при някои става веднага.А за форума-тук намерих сродни души,с които си пиша свободно ,на тема ,която и за приятелките ми вече е табу и не говорят ,за да не ме дразнели...Радвам се ,че Ви има момичета и намираме подкрепа и съвети тук    :bighug:

*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #34 -: Февруари 05, 2010, 18:30:51 pm »
Казвала съм го много пъти- хората са злобни и когато видят ,че има проблем идват и започват да дълбаят в раната.В противоположния случай ,когато ти се е случило нещо хубаво-на тях им се променя физиономията от завист.За мен не е срамно,че дъщеря ми е зачената ин витро,напротив радвам се,че с мъжа ми сме се преборили  с проблема и сме съумели да се съхраним,но вече избирам на кого да го казвам,защото освен злобни са и прости.Дали физиологически можеш да имаш  деца, не те прави добър родител.Един път споделих с една клиентка,че при нас е по- трудно детеправенето и тя ми каза -радвай се.Подминах всичко с усмивка,понеже господ я ощитил с това,че тя не може да осъзнае какво всъщност притежава.Рано или късно,по един или друг начин всяка една от нас ще има дете-в това съм абсолютно сигурна,но когато се сдобием с него ние сме по-щастливи,защото прегръщайки го вечер ние знаем какво в действителност притежаваме и това прави нас и нашите деца наистина щастливи хора
*

    crow

  • *****
  • 2670
  • Вяра имам ... мира нямам!
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #35 -: Февруари 05, 2010, 20:05:40 pm »
Един път споделих с една клиентка,че при нас е по- трудно детеправенето и тя ми каза -радвай се.
Уфффф ... ама как може бе ... нямам думи !
"I'll follow him to the ends of the earth," she sobbed. Yes, darling. But the earth doesn't have any ends. Columbus fixed that.
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #36 -: Февруари 05, 2010, 20:12:17 pm »
Един път споделих с една клиентка,че при нас е по- трудно детеправенето и тя ми каза -радвай се.
Уфффф ... ама как може бе ... нямам думи !

Има, има думи ;)....ами е невъзпитано да се изписват.  :lol:
НЯМА НАЧИН, ДА НЯМА НАЧИН!

*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #37 -: Февруари 05, 2010, 22:47:28 pm »
Незнам колко е невъзпитано да се изписва,просто споделям част от това,което ми е минало през ушите.Много се радвам,че когато за пръв път се срешнах лице в лице с проблема и разбрах,че е реалност, насреща ми беше един много добър доктор,но и нещо повече -преди всичко човек,колкото и клиширано да звучи.Тя ми каза ,че какъвто и да е проблема,колкото и дълъг път да се измине това не е най-страшното .Стига да имаш желание- ще се сдобиеш с дете ,лошо е когато престанеш да се бориш.Доктора и човека е Мариела Даскалова.Та тя хем ми поднесе достатъчно лошата информация(диагноза),хем ме амбицира.От там нататък не съм позволявала в главата си мисълта,че няма да имам дете.





*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #38 -: Февруари 06, 2010, 09:52:17 am »
Един път споделих с една клиентка,че при нас е по- трудно детеправенето и тя ми каза -радвай се.

Тази жена си няма напредстава колко е мъдра.
Да, аз се радвам и приемам това като привилегия и късмет.
Момичета кажете не трябва ли да се радваме, че този проблем ни помага да намерим самите себе си, да изстрадаме мечтите си, да опознаем половинките си, да отсеем приятелите си, да намерим нови .... и когато със сетни сили допълзим до финала да бъдем ... най-щастливи!
*

    sixsens

  • *****
  • 4138
  • Благодаря ти, докторе!
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #39 -: Февруари 06, 2010, 22:21:41 pm »
Мисля, че това е твърде висока цена, за да достигна до истините, за които говориш. Като гледам хората и без да са достигнали до тях, са си много добре :lol:
Не, аз ни най-малко не се радвам, защото аз ЗАГУБИХ себе си. Превърнах се в една мрачна и депресирана личност.
А половинката си и приятелите си мога да оценя и по други начини.
Честно казано, не мисля, че тази жена е мъдра, защото тя вероятно изобщо не влага смисъла, който виждаш ти. Най-вероятно е имала предвид следното - "радвай се, че си нямаш представа колко трудно се гледат деца" и т.н. оплаквания от жени, които идея си нямат какъв дар имат!
Аз имам една приятелка, която често ми обяснява как нямала време да се наспи и да се погледне, пък аз давам всичко на света, за да мога някой ден да се "оплача" от същото. Щото и аз не мога да спя, ама по друга причина...... :(
Междувпрочем, никога не съм имала наивна представа относно децата, дори когато не съм имала намерение още да имам такива, съм знаела какъв дар и отговорност са те. Нямам нужда от стерилитета, за да го знам! Така че, стоп! благодаря :lol: не ща такава "радост".
Искам тази разкъсваща болка някой ден да спре, защото искам когато стигна до финала, да бъда здрава психически, пълноценна за детето си, а не някаква невротизирана, депресирана и преждевременно състарена женица.....каквато се чувствам в момента :?
Благодаря ти, Зачатие!
Благодаря ти, Мели!     
ПО-ЛЕСНО Е ДА СЕ БОРИШ ЗА ПРИНЦИПИТЕ СИ, ОТКОЛКОТО ДА ЖИВЕЕШ СПОРЕД ТЯХ!!!