0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

*
До кога/къде ние сме прави?
« -: Януари 18, 2010, 05:46:54 am »
Имаме ли правото да се чувстваме изтормозени в дългото си "очакване на щъркела"? Разбира се. Имаме ли право да сме уморени и изнервени от всички изследвания и процедури, от цялото време и мисли, които сме отдали на една едничка цел..., а мечтаният резултат все не идва и не идва? Имаме. Трябва ли да сме ядосани на държавата, която (напоследък) осигурява "санитарния минимум" на хората с репродуктивни проблеми? Трябва и още как. Трябва ли обаче, да сме почти безкритични към самите себе си, защото сме хора с проблем, колкото опиращ до физиология, дваж по-опиращ до емоции, от които зависи нашият малък свят, хората които обичаме, личното ни щастие...? И имаме ли това право "по подразбиране".? Тук вече отговор нямам. Наистина.
Момичета, коя от нас не се е подразнила от въпроса : "Ами вие вече няма ли да си направите едно бебе?". Аз съм се дразнила, че дори съм се ядосвала. Едва ли в този форум има някой, който да не е бил възмутен от хорската нетактичност, от това как другите нахално си врат носа в чужди работи и пр. Всички ние обаче, преди да се сблъскаме с простичкия факт, че да си имаме бебе, не е като да си поръчаме кафе - "щрак и готово" какви сме били? Как сме мислили и как сме реагирали в същите ситуации, които сега ни вбесяват, приемаме като лична обида и едва ли не дискриминация спрямо нас. Не говоря в случая за умишлени, злобни нападки от хора запознати с проблема, не говоря за изостаналото обществено възприятие по отношение на хората с репродуктивни проблеми - "тая е ялова", "ох горките, наложи им се да си осиновят" и за това, че "цялата тази работа" е едва ли не срамна и трябва да се действа тихо и тайно, когато решаваш подобен проблем. Не. За съвсем друго ми е думата в тази тема.
От една страна, всяка една от нас (предполагам) иска за всичко това да се говори открито, точно и ясно, да има информация от всякакъв вид по въпроса, темата да не е табу, да не ни гледат другите както някакви непълноценни хора, които в най-добрия случай трябва да бъдат съжалявани... Аз лично не се чувствам като човек, който трябва да бъде съжален, а като човек който има нужда да бъде разбран и да му бъде помогнато с конкретни мерки, за да се сдобие с дете. Нищо повече и нищо по-малко. Да, голямата част от обществото не разбира проблема ни и няма правилна реакция на него. Това ни разстройва и обижда понякога, чувстваме се отхвърлени и неразбрани. Така е.
Ние самите, всяка една от нас поотделно обаче, какво правим и как реагираме на собствения си проблем с очакването и борбата за дете? Колко често си правим труда да обясним на незапознатите с него за какво всъщност става въпрос? Колко пъти вместо да се засегнем от нечие неуместно питане към нас, вместо да сменим темата и да си кажем наум "баси тъпака/тъпачката", сме си овладели емоциите и сме започнали с: "Знаеш ли, щом ме питаш това нека ти обясня какво е репродуктивен проблем. Нека ти кажа, че има и мъжки стерилитет и не е редно да ме питаш дали съм "ялова", защото...така и така". Колко човека нямащи такъв проблем персонално ограмотихте вие по въпроса (слагам и себе си в това число естествено)? Обикновено не го правим, ако
го правим не е достатъчно често, подбираме хората на които да споделим какво ни е, като с това сами се "дамгосваме" без дори да го осъзнаем в дадения момент. Тежко ни е, трудно ни е, емоционално сме нестабилни понякога - нормално е да се чувстваме така, но околните от къде и как да го знаят?!! Не изпадаме ли в положение да изискваме от другите (нямащи нашите грижи) отношение и разбиране за неща, които са им съвсем чужди лично на тях? Да, лесно е да упрекнеш другите, че не са запознати и не се интересуват и това не е редно и глупавите им реакции са по тяхна вина, заради личната им неграмотност по въпроса и пр. Колко от нас, ако бяха забременели "от раз" щяха да са днес в този форум? Колко от нас щяха да проявят тази чувствителност и разбиране по въпроса, ако не бяха минали през това? Колко от нас биха го приели "лично", ако не беше наистина лично? В ученическите си години за какво мислехме, за отношението към хората с репродуктивни проблеми, или за това кои са най-качествените противозачатъчни таблетки и най-хубавите презервативи? Аз лично - за второто, признавам си без бой :)
Четох много мнения и реакции в този форум, четох и в други форуми. Ще ви споделя какво ми прави впечатление. Реагираме като "ощипани". Не е редно да питаш това, или да казваш онова, не се съобразяваш с това, че тук всички сме изстрадали и се борим за дете, не ти е тук мястото на теб , или твоята тема...не виждаш ли какво пише като зареждаш сайта... Да, има случаи в които тези реакции са съвсем на място, но повечето от тях (мое мнение) не са такива. Така сами се "затваряме". "Това е нашия свят, а онова там е вашия, присъствието ви е нежелано". Става някак парадоксално.
Уж искаме всички да ни чуят, видят и разберат, а в същото време сами "пускаме бариерата" - ти нямаш такъв проблем, така ни обиждаш и нараняваш, не се съобразяваш с чувствата ни... Малко звучи като едни партии и малцинства, които все имат права и изисквания, ама нямат задължения и желание за приобщаване. Наблягам на ТАКА ЗВУЧИ.
Преди дни споделих на приятелка за форума, за съветите които съм получила, за това че съм си намерила лекар най-после...бях ентусиазирана много. Реакцията - "абе чети там за координати на доктори и не се занимавай повече, тези са като секта, ще луднеш накрая покрай тях". Момичето е интелигентно, добре възпитано, майка на момченце, един от най-близките ми хора на този свят. Попитах я защо така мисли. Преразказвам отговора й, но беше нещо такова... тези жени са наистина компетентни, но вторачени в проблема си, ако нямаш такъв проблем - автоматично си враг, груб си и ги обиждаш. Видях се самата аз в това определение и се замислих, наистина ли така правя? Отговорът не беше много радостен - не точно така, ама за сега...
Какво правя аз всъщност? Имам проблем, но не искам да го обсъждам с хора, които нямат такъв. Защо? Защото тъпите им реакции по темата ме дразнят и нямам нерви да им обяснявам къде грешат, а и за какво да им обяснявам, като те нямат такъв проблем - следователно не им пука. Те не ми съчувстват, те не ме разбират, те ме обиждат така с въпросите си... Ами ОК, ама аз какво предприех, за да променя нещата? Почти нищо. Това е лична равносметка. Вярвам, че вашата такава е с повече "бонус-точки". Ако не се бях взряла толкова в проблемите си, ако бях помислила как за 15 минути (в общи линии) мога да обясня на някой незапознат с темата за какво всъщност става въпрос...вместо да ме обижда неговата "нетактичност" и питане...
Не са ми правилни реакциите. Поне до сега не бяха, но това ще се промени малко по малко. От това, което чета и виждам - не само аз реагирам така. Това беше и повод да напиша този пост. Ако искаме обществото да ни обърне внимание, не трябва ли и ние да му обърнем внимание? Не трябва ли да си наложим някак да спрем да се държим, като "по-специални хора", ако не искаме и околните да ни приемат като различни от тях? Ние не сме различни, просто едно нещо в този живот ни е по-трудно постижимо. Не се ли слагаме сами в "стъклена витрина", която околните да гледат отдалеч и само да предполагат какво е това нещо в нея? ИЗИСКВАЙКИ безусловно разбиране и деликатно отношение, не си ли слагаме сами "диагноза"? Ще минат не години, а поколения след нас, докато отношението като цяло по тези въпроси се промени, да не си правим илюзии. Но ако самите ние, които изживяваме "проблема безплодие", се цупим, обиждаме и гоним всеки опитал се да влезе в личния ни и болезнен свят...какво постигаме? Някаква "масонска ложа" на "посветените" с репродуктивни проблеми? И понеже сме раними и изстрадали някой е длъжен да ни ходи "на пръсти", а ние само да го поучаваме кога и как точно се е отнесъл обидно и ни е наранил в нашето деликатно положение...най-често несъзнателно. Ако искаме разбиране, трябва и ние да разбираме, че околните не са наясно и нашето състояние не им е личен приоритет. Да си напомним,че ако ние не бяхме в това положение - щяхме да сме също толкова ненаясно, като всички които ни засягат сега с отношението и незнанието си.

P.S. Всичко което написах, са МОИ ЛИЧНИ мисли по тези въпроси и не ги отнасям до нито една от вас конкретно. Отнасям ги единствено към себе си, личния си опит и характер.  Споделям ги, само защото ми е интересно вашето мнение и усещане по темата.
Правя това уточнение, за да не излезе, че се опитвам някого да поучавам и да давам тон. Употребата на първо лице, мн. число (ние) в текста, моля да не бъде тълкувано като причисляване на някоя от вас към това, което казвам по-горе.
НЯМА НАЧИН, ДА НЯМА НАЧИН!

Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #1 -: Януари 18, 2010, 09:14:18 am »
Дано си готова да изчетеш всичко онова, което ще предизвика този ти пост :) От сега ми се ще да призова за спазване на добрия тон - профилактично...

Лично аз смятам, че до известна степен си права - да, някои теми и реакции тук наистина се доближават до представата ми за секта. Затова и на всеки, на когото съм препоръчала да влезе във форума, съм казала да подбира внимателно източниците си и да проверява два пъти информацията, която решава да ползва. Да, някои момичета са свръх чувствителни и обидчиви, приемат всичко на нож и изглежда като че се разплакват от въздуха, изпадат в обширни и понякога почти налудни тълкувания на чуждите изказвания... Но, според мен, това не е "стандартът" тук.

За мен този форум освен източник на информация е бил също така и източник на емоционална подкрепа. Имаше момент, в който най-близките ми, с претенции за интелигентни и начетени, приятелки, ме заклеймиха като "фиксирала се в проблема", и аз просто не можех да говоря с тях на тази тема. Всяка дума, която отварях по въпроса, се превръщаше в повод да се спогледат и да присвият устни, след което мъдро да заключат, че - видиш ли - щото не съм се успокоила, затова не стават нещата и е крайно време да разбера, че "всичко е в главата", сиреч - сама си го правя. Не можем да разделим тази емоционална страна от чисто информативната, тук е мястото, където момичетата очакват, че са в безопасност, където няма грешни изказвания по невнимание и обикновена човешка несъобразителност. Затова и реакциите са по-силни.

А що се отнася до образоването на непросветените щастливци, забременяващи планирано и непланирано - въобще не възнамерявам да говоря с всеки и да им се обяснявам. Подбирам хората, с които общувам, и, откровено казано, смятам, че никой възпитан човек няма да си позволи да ти задава въпроса "Айде, до кога ще чакате, няма ли да си направите бебе?". Колко нахален трябва да си, за да питаш колежката / съседката си подобно нещо? Дали е това или "Айде, кога ще се жените?", или нещо друго от сорта - извинявай, ама кръгът от хора, с които човек обсъжда подобни лични проблеми, обикновено е тесен и някакси не всеки има място в него. Няма значение дали имаш репродуктивен или някакъв друг проблем - аз не разпитвам хората за подобни неща, смятам, че е грубо нахлуване в личното пространство. И (може и да съм късметлийка), но за 10-годишното ми съжителство с моята половинка, само двама души са си позволили да ми зададат въпроса за бебето по този начин - това идва да ми каже, че повечето хора все пак са достатъчно съобразителни и тактични, така че в това отношение, напълно разбирам всички, които се дразнят.

Успех, мила! Щади се все пак, наистина има простаци, на които колкото повече обясняваш, толкова по-луда ще изглеждаш :)
Мненията, които изразявам в този форум, са мои лични мнения, без претенции да бъдат единствената и неоспорима истина. Понякога си позволявам да цитирам и други хора, което специално упоменавам.

*

    mini

  • *
  • 8160
  • purple addicted
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #2 -: Януари 18, 2010, 09:16:53 am »
Jbrul, ако не изпитваш необходимост да се присъединиш към дадена група от обществото, просто не го правиш.
"Форумите са място за свободна дискусия между потребителите на сайта при спазване на правилата. Сдружение "Зачатие" не носи отговорност за изразените мнения от потребителите. Тези мнения не изразяват официалното становище на сдружение "Зачатие", освен в случаите, когато са публикувани изрично от името на сдружението."
"Прекалено много хора харчат пари, които не са спечелили, за да си купят неща, които не им трябват, за да впечатлят хора, които не харесват" Уил Смит
*

    Iffi.13

  • ****
  • 641
  • НАПРЕД И НАГОРЕ !!!
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #3 -: Януари 18, 2010, 09:20:27 am »
Jbrul Изобщо никога не ме е притеснявало до говоря за проблема си. Всеки който е дръзнал, по един или друг начин да нахлуе с взлом в личният ми ад, съм заливала с цялата помия която ми се е насъбрала тези три години. Има хора, сепват се ... млъкват. Има и не толкова човечни същества, продължават да чоплят и да сипват сол. За мен това не е някаква тема "табу". Но все повече се убеждавам, че няма смисъл да се казва истината на хората. Няма угодия за дребният човечец... Ако си добре, те одумват и те хулят, ако не си добре - пак същото. Наскоро започнах нова работа. Изумих се, от факта, че някаква мърла има наглостта да му уведоми, че знае за проблема ми от друга мърла, която пък знае от трета мърла, която за жалост ми е в къщата и няма начин да не знае през какво съм минала. Но нейното маменце .... какво и е влезнало в работа да разправя на хора които дори не ме познават, аджеба, за адът през който минавам. Това висша форма на садизъм ли е или какво??? Та ... от тази гледна точка, разсъждавам си аз ... ами по-добре да съм "ялова" за хората, от колкото от два града в трети да чувам разкази за мен...
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #4 -: Януари 18, 2010, 09:35:06 am »
Секта сме. И болните от рак са секта. И тези с множествена склероза. И вегетарианците.
Всички, които са намерили сродни души в нета. А преди това, просто бяхме самотни души.
*

    crow

  • *****
  • 2670
  • Вяра имам ... мира нямам!
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #5 -: Януари 18, 2010, 09:43:19 am »
Но все повече се убеждавам, че няма смисъл да се казва истината на хората. Няма угодия за дребният човечец... Ако си добре, те одумват и те хулят, ако не си добре - пак същото.
:good_post:

П.П: Според мен е въпрос на личен избор пред кого да разкрия проблемите си. Често са ми подхвърляли "Хайде, няма ли да раждаш", но изобщо не смятам да обяснявам на хора, които не са ми близки. Дразнят ме. Без съмнение ми нахлува кръв в главата. Опитвам се да се усмихна и да смотолевя нещичко, но изобщо не смятам че трябва да им обяснявам. Все едно да питаш някой инвалид защо живее. И да му ровиш в раната, ако вземе да ти обясни какво му е - дали ще го разбереш? Ще му съчустваш, но като не го разбираш, ще забравиш след ден. Ето затова за мен да споделям с хора в моето положение е свързано и с разбиране.
Може би не всички разпитват от злоба, но дори добронамерените - пак трябва да усетят кога прекрачват границата.
"I'll follow him to the ends of the earth," she sobbed. Yes, darling. But the earth doesn't have any ends. Columbus fixed that.
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #6 -: Януари 18, 2010, 09:55:12 am »
От личен опит знам, че колкото и да обяснявам за това как се чувствам, за проблема ми, ако човека срещу мен не го е изпитал, той идея си няма за какво му говоря, да, ако ми е по близък и по тактичен ще замълчи и ще се направи, че ме разбира, но има и по прости хора, които веднага почват да ти дават съвети от рода на "врялото мляко и тухлата", затова знам, че просто няма смисъл.
Още преди 11 години когато почина майка ми от рак, разбрах, че който не го е преживял не може да те разбере как се чувстваш,колкото и голямо желание да има,просто смърта на родител не се обяснява, със стерилитета е същото- не може да се обясни на някой който забременява от "въздуха".


0888 555 385 - национален телефон на Ла Лече Лига
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #7 -: Януари 18, 2010, 10:52:09 am »
Jbrul, постът ти ме върна към една любима приказка - Новите дрехи на царя.  :D

Колкото до тази силна сегрегация, която се усеща тук - това за мен е защитен механизъм, начин да си създадеш правила, които да те карат да се чувстваш комфортно и каквито правила "навън" няма. Затова и много от момичетата прекарват голяма част от времето си тук на "топло, комфортно и уютно" място. Аз лично искам да се чувствам комфортно навсякъде и съм работила дълги години върху себе си, за да го постигна. За да спра да възприемам като обида всяка казана дума за бебе. Чела съм много емоционални и вълнуващи постове в този форум и съм на мнение, че ако по този начин се общува с хората, които нямат представа за проблемите ни, много от тях ще ни разбират какво преживяваме. Но това е въпрос на промяна на обществените нагласи, който ще отнеме време - за едни по-малко, за други - повече.

speranza sempre, моят опит  показва, че хора с идентичен проблем също са в състояние да проявят неразбиране и обратното, приятели, които никога не са имали репродуктивен проблем са ме подкрепяли и разбирали безрезервно. Емпатичността на човек не зависи от това, дали е минал през даден проблем. Това е личностна черта, която се развива от ранно детство.

Всеки е прав за себе си и има право да възприема света около себе си по различен начин. Да умееш да приемеш различния от теб е въпрос на лично израстване.
« Последна редакция: Януари 18, 2010, 11:29:34 am от eterna »
Съжденията  лош - добър, прав - грешен, умен - тъп, добро - зло не отразяват истината, не са истинни, защото това са частични гледни точки.Това е погледът на егото - то осъжда според това както на него му се иска да бъде и както му е изгодно в момента. Затова може би си забелязал, приятелю мой, че понякога една и съща ситуация я осъждаш като добра а в друг момент като лоша. Онзи който съди е егото.Твоята същност не познава такова нещо като съденето, защото нейният поглед е цялостен. Iamtheway
*

    evro

  • *****
  • 5167
  • Мъдростта се побира в две думи Търпение и Надежда!
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #8 -: Януари 18, 2010, 11:24:01 am »
Всяка от нас е срещала неразбиране от страна на близки и познати, шарен свят и всеки е с различни възпирятия.
И мен са ме отъждествявали като член на "секта", но защо ли това не ме е обиждало?! Това е целта на живота ни, с нея живяхме изминалите 10-12 години, нашата планина! Не сме спирали да живеем зиме-лете на почивки, кино, казино, ресторанти..., въпреки че последните години когато интензивно се "лекувахме" бях по-тъжна и не бях добра компания, а и пренасочвахме средствата си към репродукцията. :wink:

Сега вече напълно убедена че изход от тази борба винаги има, се радвам и моля на Бог това да е нашата планина!


п.п. Jbrul, съвсем добронамерен съвет: опитай се да синтезираш постовете си в по-кратък вид, във форумните пространства дългите постове отгечават, по-добре да се развие интересна дискусия, отколкото потенциално интересна тема да потъне недочетена.

Те осмислят живота ни!

Ако опитът ми е от ползва поне за един човек - това е смисъла на присъствието ми (отново и понякога) evro_angelova@yahoo.com
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #9 -: Януари 18, 2010, 11:42:16 am »
Тази събота и неделя и аз си задавах същите въпроси.Поводът беше един доста остър мой пост в един друг форум, ставаше въпрос за подобни проблеми и правилно изказване на момичетата там.Осъзнах, че не съм права и осъзнавам, че се затварям вътре в себе си и не споделям на околните.Споделям много силна дума.За проблема ни значт само двама човека, дори на родителите не сме изяснили всичко.Майка ми при положение, че и казах, че има ппроблем ми заяви, че трябвало да се успокоя и всичко ще стане, а тя е умна жена.Вътрешно се изяждам от хиляди въпроси и проблеми.Сама не знам накъде да се завъртя и какво да мисля, за да ми се изчисти съзнанието, адски ми е трудно и наистина съм много критична към околните.Както един иска разбиране затова, че не е получил навреме заплатата си, аз искам разбиране затова че имаме проблем и идеята за дете е недостижима на този етап.Когато разбрах, че имаме проблем аз бях принципно много отворена и нямах проблем да споделя, но една реакция на човек който е близък, образован и т.н. ме приземи тотално.Когато обясних, че стерилитета не е клеймо, а е нещо с което можеш да се бориш ме изгледаха все едно съм луда, станах различната там яловата, а повярвайте тези категоризации ги ненавиждам.Съжалявам, но много от хората са ограничени с разбирания от преди 100 г. и не искат да се променят, особенно в по-малките градове.И дори да сме като секта, то всеки с даден проблем търсещ сродни души е секта.

Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #10 -: Януари 18, 2010, 12:08:30 pm »
Jbrul, да си призная - не ми стигнаха сили да прочета всичко. Много дълго, много разтеглено. Ясно е, че си разсъждаваш на глас, но наистина е по-добре да бъдеш по-синтезирана и ясна, ако разбира се искаш да стане добра дискусия. Иначе рискуваш доста хора просто да подминат този "роман".

Аз лично не мога на всеки срещнат да обяснявам какво ми е и какво правя по въпроса. Има хора, на които казвам: "Имаме проблем" и толкова. На други обяснявам подробно. Сама преценявам на кого, какво да кажа. Това разбира се става с времето. В началото просто свеждах глава и мълчах. Сега не че не се притеснявам, но и директно моля да не ме засипват с информация от сорта: "Видях вчера еди коя си(за която знам, че е бременна), знаеш ли колко хубав й е станал корема." Това ми го каза един много близък човек, който знае за проблема, но явно не знае колко може да заболи от тези думи. Надълго и нашироко, специално на нея съм й обяснила всичко - с какво и как се борим. И след това изявление й казах, че ако в бъдеще ми спестява тази информация и то поднесена по този начин, ще й бъда много благодарна.

Така, че не очаквай, че дори и да разкажеш и обясниш какво точно ти се случва, отсреща ще те разберат. Голяма вероятност има това да не се случи.

Цитат
Публикувана от: alia_alia 
Секта сме. И болните от рак са секта. И тези с множествена склероза. И вегетарианците.
Всички, които са намерили сродни души в нета. А преди това, просто бяхме самотни души.

alia_alia, много съм съгласна с теб. 
« Последна редакция: Януари 18, 2010, 12:20:59 pm от Roxy »
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #11 -: Януари 18, 2010, 12:10:11 pm »
speranza sempre, моят опит  показва, че хора с идентичен проблем също са в състояние да проявят неразбиране и обратното, приятели, които никога не са имали репродуктивен проблем са ме подкрепяли и разбирали безрезервно. Емпатичността на човек не зависи от това, дали е минал през даден проблем. Това е личностна черта, която се развива от ранно детство.

Съвсем различно е когато човека срещу теб лично се е борил със стерилитет, и мен много близки хора са ме подкрепяли безрезервно, но е друго, те не могат да го почувстват.

Това е моето лично мнение, не се отнася само за стерилитет, а и за смъртта, за раково болни и др.
За мен не е личностна черта, а нещо което се формира на базата на изживяно и почувствано.


0888 555 385 - национален телефон на Ла Лече Лига
*

    Ganka

  • *****
  • 5926
  • мама и леля на ангелчета
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #12 -: Януари 18, 2010, 13:06:21 pm »
Ех, изчетох всичко прилежно :wink:

По въпросите, които си задаваш - и аз съм си ги създавала, и аз съм се терзала така, но това е нещо, за което българина конкретно трябва да узрее. Навън - няма да срещнеш такива проблеми.
Аз винаги съм говорила открито за проблемите си, не съм се крила. В моето семейство от родителите си и брат си получих изцяло и пълна подкрепа за всяко едно нещо, което съм искала да направя и през което съм минала. Те знаят всичко от самото начало. Проблемите бяха и при двамата, само че първо ги установиха при мъжа ми, после при мен. А от неговите родители чух - ето ви телефона на тази баячка, тя да ви помогне :x И двете семейства са образовани, свекърва ми е зъболекар, а свекър ми инжинер... Няма да коментирам... Сама си направи изводите...
Повечето ми приятели са така подбрани, от преди, че нито един не ми е задал неудобен въпрос, помагат с каквото могат и винаги са се включвали адекватно, даже ако ми се наложи някаква помощ.
Аз не съм се капсулирала и изолирала в мой си свят. Винаги съм ходила с високо вдигната глава, но хората отсреща не можеш да очакваш да проявяват винаги емпатия или да са запознати с това, което ти искаш да им покажеш като емоция. И успокой се, ще стане съм чувала, и не го мисли, и смени мъжа...И още хиляди, хиляди други глупости. А дори и да се опиташ да промениш мисленето им, една дребнава мизерна част, винаги ръчка... Тогава човек се опитва да се предпази, защото е достатъчно това, че те боли заради невъзможността да имаш дете, няма нужда да те боли и от несъобразителни коментари. Човек е избирателно същество и винаги се опитва да избегне болката. Разбираемо е.
Така че колкото и да се опитваш да ограмотиш хората около теб, трябва генерално да се промени мисленето... За жалост... трудна задача...
П.С. Благодарение на сектата тук - имам две деца, преминах по-леко през депресията от загубата на една бременност и се преборих за следващата. Благодарение на тях, намерих невероятни хора, които са ми рамо и опора. Така че какво по-хубаво от тази секта - вече не съм самотна душа...
Обещах на Лили:)
 
"... Защото, ако има някаква утеха в трагедията да изгубиш любим човек, тя е в необходимата вяра, че може би така е по-добре.
""Вещицата от Портобело", Паулу Коелю
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #13 -: Януари 18, 2010, 13:30:45 pm »
Човешката грубост има различни измерения - дали ще е
"Видях вчера еди коя си(за която знам, че е бременна), знаеш ли колко хубав й е станал корема."
или реакцията на една друга моя "приятелка" - престана да ми се обажда в момента, в който разбра, че е бременна (детето й вече е на 3 годинки). Не ми е казала и дума от тогава, не ми е честитила рожден ден или Коледа.  Не знам защо - дали да не й урочасам детето, дали защото си мисли, че няма начин да й се радвам, щом аз самата не мога да имам дете... Права ли съм да си мисля, че постъпва тъпо? Не знам. Засегната ли съм - със сигурност, да! Ще й се обяснявам ли? О, Боже - не! И т.н.

Кой разбира пръв (след половинката, а понякога и преди него), че поредният опит е успешен? Сектантките  :grouphug2: На кой Бог се кланяме? На Удвояващото се ЧХГ :)
Ами, това е положението - всеки си има сачма в главата.

Поздрави!
Мненията, които изразявам в този форум, са мои лични мнения, без претенции да бъдат единствената и неоспорима истина. Понякога си позволявам да цитирам и други хора, което специално упоменавам.

*

    altea

  • ***
  • 214
  • щастието не е крайна спирка, а начин на пътуване.
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #14 -: Януари 18, 2010, 14:22:41 pm »
Независимо от това,че постът на Jbrul е по-дълъг, аз харесах начина по който е изложила темата си, понякога онова което мислим не може да се синтезира в няколко реда.
 По отношение на това как очакваме другите да се отнасят към нас - ами никак. За себе си приех,че никой не ми дължи специално отношение нито пък е длъжен да е запознат с проблема ми и да се съобразява с мен. Приемам хората такива каквито са и не им се сърдя ако кажат нещо,от което да ми се свие сърцето. Понякога хората казват "успокой се и ще стане" просто за да кажат нещо и да прекратят темата , а понякога защото наистина искат да ни успокоят,но не знаят точно как и това е всичко,което могат да кажат. Докъде ще стигнат в коментарите си зависи от вроденото им чувство за такт и усета им за това как реагира събеседника им на темата предмет на разтовора. Ако не разберат,че не ми е комфортно си казвам директно ,че не искам повече съвети или да говоря за това. Стигнала съм до извода , че ако кажеш истината на любопитните ще си в устата им 2-3 дни докато ако увърташ и говориш с недомлъвки все има за какво да чоплят, поне аз така правя.
Мисля,че докато човек не е попаднал в ситуацията не може да е наясно нито как би се чувствал,нито как би реагирал. Приех,че това е моя живот и моята съдба,трябва да мина по пътя си и да преодолея препятствията по него независимо от мнението и поведението на останалите. Нека всеки мисли и казва каквото си иска. Ако аз имам този проблем то другите имат друг ,който им се струва по-знчим от моя /например съседката смята,че ние нямаме проблеми защото уважаваме родителите си,а нейната дъщеря не я е потърсвала от две години/. Въпроса е не как другите се държат с нас,а как ние го приемаме и им отвръщаме.Казват "ако гледката не се променя дълго време е време да се промени гледащия".По въпроса за "яловите" май ние си го налагаме това повече отколкото другите го мислят просто защото сме прекалено чувствителни. Ето,че и моят пост стана дълъг  :wink:
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #15 -: Януари 18, 2010, 15:34:20 pm »
Първо да благодаря на всички за мненията, които споделят.  :D
Относно "сектата", отново искам да напомня, че това не е нито мое изказване, нито мое определение за този форум и за някоя от нас. Предположих естествено, че цитираните думи ще подразнят, просто защото лично мен ме втрещиха, но съвсем умишлено, все пак ги споделих с вас.
Аз лично съм на "другата позиция" - че това е общност от хора, които имат еднакъв проблем, взаимно се разбират и подкрепят и това е хубаво, а не нещо вредно, лошо и налудничево. Ако не мислех така...все пак какво бих правила тук?
Зададох си обаче и въпроса, аз самата така ли изглеждам в очите на околните - като човек с проблем, който се е затворил в тесен и защитен кръг от други хора със същия проблем и всъщност има ли нещо странно и ненормално в това? И ако поведението ми изглежда странно и неприемливо за хората забременяващи "от въздуха", къде и каква е моята лична отговорност за това, че те не ме разбират, или поне че не ме разбират правилно? Мога ли да го променя някак, поне за себе си, не за целия свят?
Попитах вас, защото вие знаете отговорите по-добре от всеки друг, който бих могла да попитам същите неща, по съвсем обясними причини. И всъщност ми помогнахте много с всеки един пост, за да престана да се упреквам, че аз не правя нужните усилия, за да не изглеждам, като "сектантка" за някого. Че не в мен и моето поведение и недобра комуникация е вината, на последното семейно събиране да бъдем поканени отделно от другите, защото братовчедката е доста бременна и това ще ме разстрои видите ли... Разстрои ме наистина. Не бремеността на момичето обаче, а отношението "да не дразним лудата с надутото коремче на друга жена" и да си призная хич не ми пука, че го направили от добри чувства и "загриженост" към мен. Трудно можеха да ме обидят с нещо повече от това. Сложили са ми "печатчето" вече и толкова.
Явно трябва просто да се примиря, че оправия няма и няма да има никога, ако ще и да се счупя от обяснения за какво става въпрос всъщност.  :?
НЯМА НАЧИН, ДА НЯМА НАЧИН!

*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #16 -: Януари 18, 2010, 15:47:52 pm »
Че не в мен и моето поведение и недобра комуникация е вината, на последното семейно събиране да бъдем поканени отделно от другите, защото братовчедката е доста бременна и това ще ме разстрои видите ли... Разстрои ме наистина. Не бремеността на момичето обаче, а отношението "да не дразним лудата с надутото коремче на друга жена" и да си призная хич не ми пука, че го направили от добри чувства и "загриженост" към мен. Трудно можеха да ме обидят с нещо повече от това. Сложили са ми "печатчето" вече и толкова.

Всъщност това дразни много като ти сложат клеймото и хайде да я предпазим.А предпазват ли ни така наистина?Покрай мен е пълно с бременни жени, забременели след първия или втория месец опити и какво от това аз им се редвам.Да чуствам се зле вечер на моменти защото те са бременни, а аз не съм, но какво да правя такъв е живота.Аз знам че ще дойде и моя час ;)И сега какво аз като не мога да не се виждам с тях?!Затова аз предпочетох да не казвам, всеки да си мисли каквото иска.

*

    Ganka

  • *****
  • 5926
  • мама и леля на ангелчета
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #17 -: Януари 18, 2010, 16:37:26 pm »
А, на комуникацията ти нищо не й куца. Просто хората не са научени да слушат. А понякога дори и да те чуят, на разбират това, което им казваш.
Така че не е в теб проблема.
Обещах на Лили:)
 
"... Защото, ако има някаква утеха в трагедията да изгубиш любим човек, тя е в необходимата вяра, че може би така е по-добре.
""Вещицата от Портобело", Паулу Коелю
*

    altea

  • ***
  • 214
  • щастието не е крайна спирка, а начин на пътуване.
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #18 -: Януари 18, 2010, 16:59:47 pm »
Има и друга гледна точка. Близките ти не ти поставят етикет, а просто са загрижени за твоето емоционално състояние и смятат,че това им решение е по-добро за теб. Може би в друга ситуация са видели,че се натъжаваш като става въпрос за бременни или,че ти е тежко като се говори за това, а неизменно на сбирката ще се отвори дума за бебето и т.н. Ако това те е подразнило кажи си го направо , просто хората откъде да знаят какво ще ни нарани и какво не.
*
Re: До кога/къде ние сме прави?
« Отговор #19 -: Януари 18, 2010, 17:25:20 pm »
Jbrul,
И аз, както останалите тук съм мислила доста по тези въпроси :lol:
Моето скромно мнение е, че хората, които не са запознати с този проблем не, че не разбират, просто ни разбират "погрешно", защото ние очакваме от тях те да ни разберат по определен начин...
Истината е, че ако не си го изпитал, не че не разбираш, че даден човек има някакъв проблем и не му съчувстваш, просто "не знаеш какво е", т.е не можеш да реагираш по адекватен начин. Аз лчино даже понякога им помагам на хората да реагират по нормален начин, за да не стане конфуз :lol:. Примерно като заговорят за деца , раждания и се усетят, че аз съм там и вземат че млъкнат...Казвам им момичета, продължавайте, факта, че аз нямам деца не означава, че не трябва да говорите за деца в мое присъствие :lol:
И това примерно за сектата мен лично не ме обижда, то не че е секта, а просто група по интереси;-)))