Имаме ли правото да се чувстваме изтормозени в дългото си "очакване на щъркела"? Разбира се. Имаме ли право да сме уморени и изнервени от всички изследвания и процедури, от цялото време и мисли, които сме отдали на една едничка цел..., а мечтаният резултат все не идва и не идва? Имаме. Трябва ли да сме ядосани на държавата, която (напоследък) осигурява "санитарния минимум" на хората с репродуктивни проблеми? Трябва и още как. Трябва ли обаче, да сме почти безкритични към самите себе си, защото сме хора с проблем, колкото опиращ до физиология, дваж по-опиращ до емоции, от които зависи нашият малък свят, хората които обичаме, личното ни щастие...? И имаме ли това право "по подразбиране".? Тук вече отговор нямам. Наистина.
Момичета, коя от нас не се е подразнила от въпроса : "Ами вие вече няма ли да си направите едно бебе?". Аз съм се дразнила, че дори съм се ядосвала. Едва ли в този форум има някой, който да не е бил възмутен от хорската нетактичност, от това как другите нахално си врат носа в чужди работи и пр. Всички ние обаче, преди да се сблъскаме с простичкия факт, че да си имаме бебе, не е като да си поръчаме кафе - "щрак и готово" какви сме били? Как сме мислили и как сме реагирали в същите ситуации, които сега ни вбесяват, приемаме като лична обида и едва ли не дискриминация спрямо нас. Не говоря в случая за умишлени, злобни нападки от хора запознати с проблема, не говоря за изостаналото обществено възприятие по отношение на хората с репродуктивни проблеми - "тая е ялова", "ох горките, наложи им се да си осиновят" и за това, че "цялата тази работа" е едва ли не срамна и трябва да се действа тихо и тайно, когато решаваш подобен проблем. Не. За съвсем друго ми е думата в тази тема.
От една страна, всяка една от нас (предполагам) иска за всичко това да се говори открито, точно и ясно, да има информация от всякакъв вид по въпроса, темата да не е табу, да не ни гледат другите както някакви непълноценни хора, които в най-добрия случай трябва да бъдат съжалявани... Аз лично не се чувствам като човек, който трябва да бъде съжален, а като човек който има нужда да бъде разбран и да му бъде помогнато с конкретни мерки, за да се сдобие с дете. Нищо повече и нищо по-малко. Да, голямата част от обществото не разбира проблема ни и няма правилна реакция на него. Това ни разстройва и обижда понякога, чувстваме се отхвърлени и неразбрани. Така е.
Ние самите, всяка една от нас поотделно обаче, какво правим и как реагираме на собствения си проблем с очакването и борбата за дете? Колко често си правим труда да обясним на незапознатите с него за какво всъщност става въпрос? Колко пъти вместо да се засегнем от нечие неуместно питане към нас, вместо да сменим темата и да си кажем наум "баси тъпака/тъпачката", сме си овладели емоциите и сме започнали с: "Знаеш ли, щом ме питаш това нека ти обясня какво е репродуктивен проблем. Нека ти кажа, че има и мъжки стерилитет и не е редно да ме питаш дали съм "ялова", защото...така и така". Колко човека нямащи такъв проблем персонално ограмотихте вие по въпроса (слагам и себе си в това число естествено)? Обикновено не го правим, ако
го правим не е достатъчно често, подбираме хората на които да споделим какво ни е, като с това сами се "дамгосваме" без дори да го осъзнаем в дадения момент. Тежко ни е, трудно ни е, емоционално сме нестабилни понякога - нормално е да се чувстваме така, но околните от къде и как да го знаят?!! Не изпадаме ли в положение да изискваме от другите (нямащи нашите грижи) отношение и разбиране за неща, които са им съвсем чужди лично на тях? Да, лесно е да упрекнеш другите, че не са запознати и не се интересуват и това не е редно и глупавите им реакции са по тяхна вина, заради личната им неграмотност по въпроса и пр. Колко от нас, ако бяха забременели "от раз" щяха да са днес в този форум? Колко от нас щяха да проявят тази чувствителност и разбиране по въпроса, ако не бяха минали през това? Колко от нас биха го приели "лично", ако не беше наистина лично? В ученическите си години за какво мислехме, за отношението към хората с репродуктивни проблеми, или за това кои са най-качествените противозачатъчни таблетки и най-хубавите презервативи? Аз лично - за второто, признавам си без бой
Четох много мнения и реакции в този форум, четох и в други форуми. Ще ви споделя какво ми прави впечатление. Реагираме като "ощипани". Не е редно да питаш това, или да казваш онова, не се съобразяваш с това, че тук всички сме изстрадали и се борим за дете, не ти е тук мястото на теб , или твоята тема...не виждаш ли какво пише като зареждаш сайта... Да, има случаи в които тези реакции са съвсем на място, но повечето от тях (мое мнение) не са такива. Така сами се "затваряме". "Това е нашия свят, а онова там е вашия, присъствието ви е нежелано". Става някак парадоксално.
Уж искаме всички да ни чуят, видят и разберат, а в същото време сами "пускаме бариерата" - ти нямаш такъв проблем, така ни обиждаш и нараняваш, не се съобразяваш с чувствата ни... Малко звучи като едни партии и малцинства, които все имат права и изисквания, ама нямат задължения и желание за приобщаване. Наблягам на ТАКА ЗВУЧИ.
Преди дни споделих на приятелка за форума, за съветите които съм получила, за това че съм си намерила лекар най-после...бях ентусиазирана много. Реакцията - "абе чети там за координати на доктори и не се занимавай повече, тези са като секта, ще луднеш накрая покрай тях". Момичето е интелигентно, добре възпитано, майка на момченце, един от най-близките ми хора на този свят. Попитах я защо така мисли. Преразказвам отговора й, но беше нещо такова... тези жени са наистина компетентни, но вторачени в проблема си, ако нямаш такъв проблем - автоматично си враг, груб си и ги обиждаш. Видях се самата аз в това определение и се замислих, наистина ли така правя? Отговорът не беше много радостен - не точно така, ама за сега...
Какво правя аз всъщност? Имам проблем, но не искам да го обсъждам с хора, които нямат такъв. Защо? Защото тъпите им реакции по темата ме дразнят и нямам нерви да им обяснявам къде грешат, а и за какво да им обяснявам, като те нямат такъв проблем - следователно не им пука. Те не ми съчувстват, те не ме разбират, те ме обиждат така с въпросите си... Ами ОК, ама аз какво предприех, за да променя нещата? Почти нищо. Това е лична равносметка. Вярвам, че вашата такава е с повече "бонус-точки". Ако не се бях взряла толкова в проблемите си, ако бях помислила как за 15 минути (в общи линии) мога да обясня на някой незапознат с темата за какво всъщност става въпрос...вместо да ме обижда неговата "нетактичност" и питане...
Не са ми правилни реакциите. Поне до сега не бяха, но това ще се промени малко по малко. От това, което чета и виждам - не само аз реагирам така. Това беше и повод да напиша този пост. Ако искаме обществото да ни обърне внимание, не трябва ли и ние да му обърнем внимание? Не трябва ли да си наложим някак да спрем да се държим, като "по-специални хора", ако не искаме и околните да ни приемат като различни от тях? Ние не сме различни, просто едно нещо в този живот ни е по-трудно постижимо. Не се ли слагаме сами в "стъклена витрина", която околните да гледат отдалеч и само да предполагат какво е това нещо в нея? ИЗИСКВАЙКИ безусловно разбиране и деликатно отношение, не си ли слагаме сами "диагноза"? Ще минат не години, а поколения след нас, докато отношението като цяло по тези въпроси се промени, да не си правим илюзии. Но ако самите ние, които изживяваме "проблема безплодие", се цупим, обиждаме и гоним всеки опитал се да влезе в личния ни и болезнен свят...какво постигаме? Някаква "масонска ложа" на "посветените" с репродуктивни проблеми? И понеже сме раними и изстрадали някой е длъжен да ни ходи "на пръсти", а ние само да го поучаваме кога и как точно се е отнесъл обидно и ни е наранил в нашето деликатно положение...най-често несъзнателно. Ако искаме разбиране, трябва и ние да разбираме, че околните не са наясно и нашето състояние не им е личен приоритет. Да си напомним,че ако ние не бяхме в това положение - щяхме да сме също толкова ненаясно, като всички които ни засягат сега с отношението и незнанието си.
P.S. Всичко което написах, са
МОИ ЛИЧНИ мисли по тези въпроси и не ги отнасям до нито една от вас конкретно. Отнасям ги единствено към себе си, личния си опит и характер. Споделям ги, само защото ми е интересно вашето мнение и усещане по темата.
Правя това уточнение, за да не излезе, че се опитвам някого да поучавам и да давам тон. Употребата на първо лице, мн. число (ние) в текста, моля да не бъде тълкувано като причисляване на някоя от вас към това, което казвам по-горе.