ох, момичета при мен не е депресия, а гняв и "плачливи" изблици. Психиката ми още не може да понесе факта, че има неща които са ИЗВЪН МОЯТА ВЛАСТ (а си мислех, че вече съм свикнала с тази мисъл). Дори е извън властта на докторите, на медицината, на цялата тази необятна информация и знания натрупани до момента в световен мащаб дори ако се погледне.
Никой не може да ме убеди, че няма причинно-следствени връзки за това едно събитие да не е факт, но и никой доктор не си признава в прав текст, че медицината просто не е напреднала толкова, че да може да помогне на всички на 100%.
Ей тази несигуност и това стреляне на посоки (разбирай инсеминациите), които ми предстоят просто ме изкарват извън релси. Правя ги защото логиката ми го изисква, но всички мои сетива и дори и интуицията ми крещят: "Излишно е. Няма да стане. Не е открита причината още. Как ще преодолееш една пречка, като не знаеш каква е." Бях се хванала като удавник за сламка за едно нещенце, ама ти то не е Причината.
Много е тъпо, защото аз тепърва трябва да започна с АРТ процедурите, а вече съм тотално изхабена и изтощена емоционално и психически. Как ще стане изобщо си нямам и на идея.
Просто не мога да се примиря с факта, че разните му там мънички клетчици, биохимични процеси и комуникацията между отделните системи ... просто там някъде нещо не е както трябва, а това мъничко нещенце ми преобръща цялата психика и дори ритъмът ми на живот. И аз се чувствам безсилна и докторите и те се чувстват безсилни.
Луд да станеш - малко е.
П.С. Малко ми олекна след като си го споделих. Дано да не ви натоварвам излишно и вас. И вие си имате ваши проблеми на главата.