Аз съм съгласна с Гарджето. Не от друго...истории много съм слушала най-различни.
И съм имала познати вманиячени в забременяването и съм им казвала успокой се...къде ти!
Аз толкова истории слушах и четох за проблеми със зачеването, че някак имах усещането, че това ще се случи и на мен. От друга страна пиех противозачатъчни, които ме подсещат друго.
Моите вярвания са малко странни и не искам да ви обременявам, но едно от нещата е, че някак още от малка знам, че абортът е много голям грях. И винаги много съм се пазила да не ми се случи изненада...на неподходяща възраст и с неподходящата половинка. Наистина много ме беше страх.
Та за противозачатъчните, чела съм на много места, че когато ги спреш се "хваща" много бързо. Даже ги предписват с лечебна цел. Аз си мислех, че едва ли не на първия ден без хапчета - ще съм бременна! И някак толкова се вълнувах, а то какво стана. Много бързо се зарибих, може би защото очаквах че така ще стане. Още на 4-5 месец вече имах лекар, който ми следеше фоликулите... И много бързо се депресирах.. и тези тестове - на финала имах фобия от тях.
Започнах със стимулации...нищо. Изследвания - излязоха разни работи, но не гарантиращи стерилитет. Инсе - пак не.
Все си мислех, че си натоварвам психиката много с постоянното мислене и тези скапани планове! Сега със сигурност установявам, че те ми съсипаха година и половина от живота. Лекари, сметки, какво ще се пие, кога ...кога е време за секс, след "времето" секс не ми се прави изобщо...после сед теста мразя себе си и мъжа ми...него повече.
И единия глас казва - успокой се! А другия - ти луда ли си ?!?! И просто не можех да се успокоя! Даже самото "спокойно" ме дразнеше адски много, а камо ли да ми го каже някой.
Поне в това отношение аз бях внимателна. За проблема знаеха двете ми най-близки приятелки и аз нямам никакво съмнение, че те ще са на ниво във всяка ситуация.
Та...Откриха ми проблем със ЩЖ и ми казаха, че ще се лекувам 2 години... от които 6 месеца да забравя за каквито и да е опити за бебе.Много се сринах. Открих също, че присъствието на мъжа ми и натискът ( неосъзнат ) от негова страна също много ме е натоварвал. "Кога ще правим бебе, кога са ни дните ? "
После.. " какво стана, имаме ли резултат?"
Той не го пита с лошо...но аз имах чувството все едно ме обвинява. Все едно аз съм виновна и го разочаровам! Като му казах че съм болна, ме пита - ѝ а добре..сега кога ще превим бебе?"
Казах - няма да е скоро мойто момче. В близката година забрави...
Адски много ми олекна!
В началото много се здухвах и ревах, но после...какво да направя! Примирих се.
А след примирението - дойде успокоението. Започнах да живея нормално, да правя секс когато ми се прави ...
След 2 месеца забременях. Случайно...
Един от ендокринолозите при който ходех, след като разбрах че съм бременна ми погледна изследванията на хормоните правени седмица преди да забременея и ме попита - " сигурна ли сте, че има бременност? "
Казах - да...а той - "на лекар ходихте ли..или само от тест ?"
В интерес на истината, ако си следях календарчето вероятно нямаше да съм бременна. Защото ние правехме секс кажи речи до 14-16 ден на цикъла ми. После...аз не исках, някак все едно нямаше защо. А съм забременяла с късна овулация на около 20тия ден от цикъла ми.
Мисля, че инвитрото би помогнало на хора с проблемна спермограма или тръби.
Иначе би могла да избърза нещата, при двойка без реален проблем ( лечим с лекарства, операции и т.н. ) В смисъл изключвам всичко неразбираемо за лекарите или хората като цяло. Защото според мен, елементът на "съдбата" също е важен.