Сега прочетох всичко в темата и ме хвана яд...защо чак сега започнах да чета във форума? Има толкова като мен...
Отговорът е, че не можех. Преди просто не можех. Психически толкова се бях сринала, че се страхувах дори от постове на бременни. Гледах си само в календарчето...
Даже и това спрях в тоталния момент на отчаяние.

Някак при мен нещата дойдоха от големите очаквания. Бях чела , че след противозачатъчни много лесно се забременява.

Моя мъж започна да говори за дете още съвсем в началото на връзката ни. Аз първоначално се стреснах, толкова рано...Но после се съгласих, какво по хубаво 
Познавахме се от 4 години,преди да се съберем.. толкова го обичах.
Той е с 10 години по-голям от мен, родителите му чакат внуче от много време..въобще тези очаквания ми се стовариха на главата.
Моя мине не мине време ми обясняваше как всичките му приятели имат деца...и т.н.

Е, спрях противозачатъчните. От всичко което бях чула/прочела си мислех, че едва ли не от първата вечер ще забременея.
Е, не стана точно така. Занизаха се месеци... лекари, процедури,изследвания,следене на овулация, хормони, инжекции и т.н.
Месеците минаваха ли минаваха...нищо не ставаше.

Започна да става някак напрегнато вкъщи. Сякаш на подсъзнателно ниво се обвинявахме, аз него, че не може да ми направи дете, че не ми помага по никакъв начин..нито ме подкрепя, едва го накарах след 10 месеца да си пусне спермограма и т.н. , а той мен, че не мога да му родя така.
Не знам, нищо не сме говорили...просто усещането стана такова. Студено едно.
Карахме се често, секс по график...

И в един момент всичко се срина.
Откриха ми хиперфункция на щитовидната жлеза, казаха ми, че 2 години ще се лекувам...и минимум 6 месеца да забравя за дете.

Е...това беше върха.
Не само че не се срещах с бременните/родилите ми приятелки , аз не исках изобщо да виждам бременна жена...малки деца и т.н. По пътя ми от работа към вкъщи всеки ден ревах, защото минавах през една детска градина...
На финала си смених маршрута.

При следващият въпрос, "кога ще ми родиш дете?"
направо ми се зави свят... казах - изобщо няма да е скоро! Близката година забрави!

Божа работа.

2 месеца след тези случки забременях случайно. 10 дни след предполагаемата ми овулация. От левият яйчник...
Като се има предвид, че лекарите ми бяха казали, в месеците с ову от ляво да се пазя...тъй като лявата ми тръба е повече от 2 пъти по-дълга от нормалното и възможността за извънматочна е много голяма.

Последното ми изцепление,
Моля се наистина да е последно!
беше на 8ми Февруари. Имах закъснение 8 - 10 дни ( не съм била никога с редовен и точен цикъл ...) . От тестове вече имах фобия и отказвах да си направя. Реших, че направо на преглед ще отида. Знаех, че съм бременна...усещах го...или адски силно го желаех, знам ли.
На прегледа, коремен ехограф, ми казаха, че няма нищо. Даже, че скоро ще ми дойде, защото матката ми била удебелена...
Излязох от кабинета, качих се в колата и тръгнах към вкъщи...скапана.
По пътя видях жена, да бута бебешка количка. Разревах се с глас...
Влязох в първата аптека, ревяща, да си купя тест.
Бях решила да го направя, да видя поредния отрицателен и да се напия здраво!

Направих го и го отворих веднага...бях сигурна че ще е отрицателен и не чаках минутите. Виждах как се оцветява лека полека втората черта. Започнах да рева още по-силно, защото реших, че до такава степен съм откачила, че халюцинирам...нищо не виждах, ръцете ми трепереха...тотално полудях.
Седнах, изпих една чаша вино, изпуших 2 цигари и 30 мин се мъчих да се успокоя, за да отида на втори преглед.
Лекарите до ден днешен не знаят как съм забременяла с тези нива на хормоните.

Идеята на романа , който написах е, че едно е да знаеш, друго е да разбереш!
Поне на 3 отчаяни жени съм обяснявала, че докато не се успокоят нищо не може да стане...няма да забременеят..
Понеже тялото им е под стрес, понеже деца се правят с любов, а не по график...понеже Бог решава кога да ни даде и т.н.

А когато аз бях в тази позиция, какво ти спокойствие?!?!
Да се успокоява някой друг. Аз просто не можех да спра да мисля...да се съжалявам, обвинявам и така нататък.

Спирам, че стана адски дълго 
Всичко ще се подреди, просто иска време.

Раиса,напълно съм съгласна!Аз също го поднавам чувството ,за което пишеш.И аз не исках сега да отида на лекар,но мъжо ме накара,той вярваше че е станало чудото ,но аз вече се бях отказала.Беше ми писнало от вечните отрицателни тестове,сълзи ,отчаяние....   Гуш на всички и напълно съм съгласна с теб

 

 
Честит празник момичета.
Честито и се наслаждавай те на бременноста си.

Христос Воскресе, момичета... пожелавам на всяка от вас да сбъдне най-голямата си мечта- да има дете...

Депресия и СТРАХ ! Страх ме е. Миналата година по това време с такова възторжено очакване проследявах номерата на одобрение от фонда, а сега.... сега дори не си знаех входящият номер на втората молба. До онзи ден... Честно ви казвам, наистина не исках да го знам и не така и не го проверих от декември до сега, НОООО мама... ах тези майки... не издържала душата и се обадила да пита. Е, ох, обади ми се да ми съобщи кой номер сме. И вече знам... поне първите две цифри от четирите запомних, другите не съм. Гледам с УЖАС, как бързо се доближават получилите заповедите до нашето номерче, и изпадам в ПАНИКА. Нормално ли е? Нормално ли е толкова много да искам детенце, и толкова да ме е страх от нов провал? Чета колко нови радости споделят момичетата от получените заповеди, а аз плача като магарица...От страх  Срам ме е.

 Ифи, не си само ти. И мен ме е страх от нов провал Не знам как ще преживея пореден отрицателен тест Малко хора разбират страха ни. Може би само тези, които са преживели неуспех от ин витро. Нито един отрицателен тест не мога да сравня с този след ИВФ

Ифи, миличка, и мен ме е страх. Страх ме е утре от теста, че може да не се е получило (а ми е само първи опит), че нямам симптоми. Знам, че ще го преодолеем, щом сме започнали, но... свиват ни се сърчицата.
 

Истината е че когато пуснах тази тема не очаквах да срещна разбиране, по-скоро малко упреци и доза безразличие. Не знам дали да ме радва или натъжава,това че се присъединиха толкова много момичета със сходни като мен чувства. Благодаря Ви затова че не съм сама поне в емоциите си и съжалявам, че толкова много жени се чувстват като мен. Въпреки това аз имам огромна вяра и знам, че всички ще успеем... Понасяйте загубите с високо вдигната глава момичета, дори тази загуба да е от най-величествения противник - природата, така победата ще е по-сладка!

Ифи, не си само ти. И мен ме е страх от нов провал Не знам как ще преживея пореден отрицателен тест Малко хора разбират страха ни. Може би само тези, които са преживели неуспех от ин витро. Нито един отрицателен тест не мога да сравня с този след ИВФ

Напълно подкрепям. След два неуспешни опита, на втория дори не се стигна до трансфер, което е още по-страшно, повярвайте, направо изпитвам ужас от провал. Ами ако пак стане така, ами ако никога не успея? Докога ще имам сили? Много такива въпроси си задавам.
Наистина болката след неуспех от ин витро е коренно различна от тази, при цикъл или тест след закъснение примерно и т.н., т.е, когато не е правен АРТ. Аз по принцип не правех тестове всеки месец. Безсмислено е. Само ако съм имала закъснения или ако се е налагало да пия някакви лекарства. Два пъти съм имала големи закъснения и съм била убедена, че се е получило и болката беше голяма при негативните тестове. Но след ин витрото......не мога да го опиша...чувстваш се обречен....свършен...съсипан....обезумял и не знаещ накъде да поемеш.
А когато на втория опит доктора ми каза, че от 13 хубави ембриона на 5 ден не е останал нито един, който да ми върне просто бях като попарена. Честно ви казвам момичета, може да звучи пресилено, но все едно ми съобщи смъртна присъда....Не знам как се чувства човек, на който са му казали, че страда от тежка болест,/дано никога не науча наистина/, но ми се струваше, че точно това са ми казали и не се знае дали ще оживея. Дано не обидя някого с това или да изглежда, че омаловажавам страданието на хората с тежки заболявания, но наистина така се почувствах в онзи момент. Главата ми забуча, призля ми и помислих, че сърцето ми ще се пръсне. Направо горях, не ми стигаше въздух, чувствах се обречена и обезумяла...не мога да го опиша...просто някакъв първичен страх, че това е краят за мен....че може би никога няма да успея, защото в случаи като нашия е просто въпрос на късмет и брой опити...
Извинете за объркания пост и многословието, но от тогава не съм говорила за това толкова емоционално. Минаха почти 3 месеца, провеждаме лечение и скоро пак сме на ринга, но сега просто е друго. Умирам от страх и ужас, дори не мога да си представя ако пак не стане нищо, ако пак има проблем с ембрионите и пак не стигна до трансфер....Сигурно ще го преживея, но след всеки неуспех частица от мен си отива безвъзвратно. При първия опит пак имаше страх, но по-различен. Водех се относително лесен случай - нлада, с хубави яйчници, но без тръби - песен. Да, ама нем уж много яйца, накрая малко ембриони, отрицателен тест. Решихме, че стимулацията трябва да пооправим. Казах си - нормално, все пак първият път е изстрел в тъмното. Вторият път вече като коригираме нещата, всичко ще е наред. Та за следващият опит също не ме беше много страх, само нормалното притеснение преди АРТ. Е, сега вече е друго..излязоха и скрити проблеми при нас, нещата вече не са толкоа прости и никой не може да каже защо не става, дали лечението ще помогне и т.н. Амиии, какво да ви кажа, на моменти си мисля, че ще полудея, друг път съм оптимист, в трети момент съм като безжизнена купчина...или като оголен кабел....познато ви е, нали?
Ифи, няма какво да те е срам, мила! Всички сме така, за жалост
Chin, няма друго място, на което да получиш по-голямо разбиране и подкрепа, мила. Само хора в нашето положение могат да разберат чувствата и емоциите ни. Нали знаеш - сития на гладния не вярва. Абсолютно всички чувства, които описваш в началото на темата си съм ги изпитвала и продължавам да ги изпитвам и знаеш ли, нито ме е срам, нито се чувствам виновна. Който иска да ме съди, ама е много лесно да го направи някой, който не е минал през този ад. За мен мнението на такива хора не е важно и определящо. Който дойде и ми поеме болката и кръста от плещите, да ги носи вместо мен, да ме съди!

Сиксче ,
Много ми е мъчно
Искам само да допълня, че съм имала отрицателен тест и след ИНСЕ и не мога изобщо да го съпоставя с болката от неуспеха на ин витро опита ми
Водя се неизяснен стерилитет, но повярвайте - вече изобщо не се надявам на нормално забременяване Съзнанието ми е толкова обременено, че със сигурност дори не допуска тази идея После си казах, че може да успея с АРТ. Опитах по-лекия вариант - ИНСЕ. Не стана. Казах си "Имам резервен вариант. Там картите ми са по-силни". Ин витро. Всичко тръгна отлично. До денят, в който направих теста - всичко беше минало повече от добре. Дори си повярвах.

След неуспеха ...
Едва ли бих могла да облеча с думи състоянието, в което изпаднах. В главата ми се въртят мисли от сорта: "Щом не стана с ин витро, с какво вече да опитам ?" И дали с този моят неизяснен стерилитет - варианта ин витро е решение ?

Опитвам се да намеря смисъл в други неща и да забравя. Искам само мир и спокойствие. Трябва да има начин, да забравя ...

Оххх незнам приятелки.Наистина много трудно се търпят тези терзания и моменти ту на радост,ту тъга.След втория спонтанен аборт се чувстваам още по-зле.Вярно,в самото начало стават,но....Отиват си и мечти и вс.става на пух и прах.Сега случайно разбрах ,че моя много добра приятелка е бременна в 5месец, даже не ми се е похвалила......а аз веднага се похвалих е сега пък на всички трябва да обяснявам ,че бебе няма вече...Истината е ,че трябва обаче да не се отказваме и тъй...вече немога и думи да намеря,толкова ми е тежко

Незнам какво да кажа.... Благодаря, че удряте по едно рамо в такива моменти. Иска ми се да мога да събера в шепи болката на всяка една от нас и да я плисна в безкрайният космос, току виж природата се чукнала по главата, че ВСЕКИ има право на мъничко щастие. Целувам ви, момичета, и вярвам в успеха на всяка една! 

Момичета, не се отказвайте, знам, че е много тежко, знам ...

Преди 10 години, когато бях много невежа по въпросите на стерилитета и методите за справяне с него, реших (а и никой не ме разубеди, в т.ч. и лекарите), че моят единствен и 100%-ов ход е инвитро. Втурнах се с такава увереност и ... се сгромолясах с гръм и трясък Доста дълго време бях убедена, че нямам друг шанс.

Смятам, че инвитрото е неизбежно, там където проблемът е тубарен, или където трябва активно да се подпомогнат плувците. Но във всички или почти всички други случаи, съществуващият проблем си стои и пречи и по време на инвитро. Така си обяснявам аз успеваемостта на тази АРТ - и не, там съвсем картите не са по-силни.
Гардже, на теб не знам какво да ти кажа, знаеш, че няма неизяснен стерилитет, все трябва да има причина. А и ти много бързо заряза инсетата.

Прегръщам ви всички, трябва ни много сила в тази борба, но по-добре да търпим сега временни поражения, отколкото след години да се упрекваме, че сме се предали        

...няма неизяснен стерилитет, все трябва да има причина.... трябва ни много сила в тази борба, но по-добре да търпим сега временни поражения, отколкото след години да се упрекваме, че сме се предали        

не съм съвсем съгласна..неизяснен стерилитет има,защото има още много механизми които не са познати на науката и докторите колкото и да са добри немогат да обяснят някои неща/говоря от личен опит/..казвам го не за да навлизам в спорове,но мога само да дам надежда на тези които вярват че техния път е инвитро/икси -има шанс!!аз направих само едно инсе и не съжалявам..причините не бяха ясни,защото и ние си останахме неизяснен стерилитет ,но в последствие се оказах права /доверявайки се на интуицията си/-сега знам,че и да бях правили още 20 инсета-все тая!!!при нас помогна тежката артилерия,затова момичета не се отказвайте,но и слушайте вътрешния си глас,дори да се налага да спорите понякога с лекаря -за успеха е нужно да вървите с доктора си съка за ръка!за другото съм съгласна-не се отказвайте и пробвайте докато стане,по един или друг начин-важен е крайния резултата!!

 Аз също вече вярвам, че има неизяснен стерилитет. Снежи, аз изследвах всичко, което на лекарите им щукна и всичко, което щукна на мен. Питай ме вече, какво не съм изследвала... Ами всичко е наред. Слава Богу, здрави сме. Стреса ми е вече в много голяма доза. Не мога да изключа психологическият фактор. А историята познава много двойки без деца, които след осиновяване - забременяват. Или които след родени бебчета ин витро, само няколко месеца след раждането - забременяват спонтанно. Това, ако не е психологически фактор ...
Дори при двойки с изяснена причина, лесно преодолима с АРТ - не е задължително да се получи. Според мен е възможно в тези моменти И липсата на спокойствие да оказва ефект.
Познавам няколко двойки, които имат изяснена причина за стерилитет, но изобщо не знаят какво представлява АРТ процедурата в детайли. Дори мислят, че ин витрото е 100 %сигурен метод. Е, за тях наистина ин витрото донесе 100% резултат. За моят очевидно болен мозък обаче, не носи (засега).
 Депресията е тежко бреме. Не съм и подозирала колко здраво може да се вкопчи в мен. Много трудно ще се окопитя и се надявам да имам сили да отгледам детенцето си със здрави нерви (някой ден).  

Миличка, ти току-що посочи една от причините за твоя "стерилитет" (даже не искам да го нарека така) - психологическия фактор, депресията - и това ако не е изяснена причина, здраве му кажи.

Ти обаче си стъпка напред - това оптимистично жълто аватарче ми показва, че има слънчице на твоята улица

Наистина, и аз не бих искала да споря, но на всички е ясно, че това, че медицината за съжаление не "улавя" всички причини за незачеване или неизносване, не означава, че ги няма... и много експерименти и налучквания се правят на наш гръб.

Депресията - искаме ли да е наш приятел, трябва да решим (оф-ф-ф, голяма отговорност!) - ние творим живота си ... или мислите, че всичко е писано там горе? Това, че в момента имаме проблем не може да се промени, но какво да бъде отношението ни към него, избираме сами. За мен голяма роля изиграха книгите на Вадим Зеланд, за да прозра поне мъничко (надявам се) как да се доближа до желанията си.

Прегръщам Ви много силно

А в чисто физиологичен план реших да започна прием на сребърна вода, да видим ...  

Споделям мнението на любопитка. Затова се нарича неизяснен, не защото няма причина, а защото може би не е открита от науката още, знам ли...
За психологическия фактор ще си позволя да не се съглася напълно. Разбира се, че оказва влияние, но в никакъв случай не смятам, че това тъкмо е причината да не се получи при двойките с неизяснени причини. И ще ви кажа защо.Ами когато са започвали опитите за бебе, тези двойки не са били обременени от мислите за стерилитет, нали? Не са и предполагали дори. Вероятно и не са били вманиачени в мислите за бебе. Обикновено до първата година опити, човек не се притеснява толкова, нито се напряга с мисли за стерилитет и т.н. Говоря от личен опит. Аз след 10-тина месеца опити започнах вече да се притеснявам леееекичко, но не и да се депресирам и да изпадам в състояния, подходящи да бъдат описани като психологически фактор. С две думи, през този период за тези двойки психологическия фактор не е съществувал, но все пак не са забременяли, нали? Каква е тогава причината? Нека се замислим над това.
А депресията не е доказана причина за стерилитет, доколкот знам. Доста жени с клинична депресия и куп психологични заболявания си забременяват без проблем. Просто стерилитетът не е една диагноза, а съвкупност от много такива и множество фактори допринасят за резултата. Менталното състояние безспорно играе роля, но според мен не решаваща и определяща успеха или неуспеха.
Снежина, права си, че човек сам избира как да се отнася към проблема, но в същото време не си права. Това е твърде лесно да се каже, но прекалено трудно да се осъществи. Емоциите трудно се поддават на контрол. Освен това, проблемът стерилитет е твърде всеобхватен и засяга почти всички сфери на живота ни, та няма как да го изключим от мислите си и да се правим, че всичката ни е наред. Особено пък, когато АРТ е единствения шанс да се зачене, повярвай, тогава само за това живееш, само когато ти предстои процедура или си започнал такава, се чувстваш жив и полезен. На мен стерилитета ми се отрази на всичко, загубих си работата, приятелите /толкова са били такива де/, не мога да си търся нова работа, защото постоянно съм по болници, в процедури и т.н. Всяка една стъпка в живота си, която предприема е абсолютно зависеща от проклетия ми стерилитет. Не мога да планирам нищичко....
Та, в този ред на мисли, повярвай, съвсем не съм си избрала аз така да се чувствам, нито желая депресията да ми бъде спътник. Да постигнеш онова равнище на душевен мир и хармония е направо изкуство, за някои професия. Не можем сами да се правим с това, поне след един определен момент.
Мили момичета, вярвам, че всяка една от нас ще успее! Трудно е, тежко е, но ние сме заедно, подкрепяме се и си помагаме. Когато някоя падне духом, другите ще я вдигнат. Ще си плачем заедно, ще се гневим заедно, ще се радваме заедно. Това е нашата терапия
Успех на всички!

 Като споменавам психологически фактор, съм далеч от мисълта "Мислите за бебе, пречат".
Аз говоря за стрес в живота като цяло. Аз поне съм много непоскойна натура. Все бързам, намирам за какво да се тревожа и прочее. Говоря за напрегнато ежедневие. Иначе в началото, когато започнах да правя секс - даже се страхувах от точно обратното. Да не взема да забременея!   Тогава какви притеснения съм хвърляла ... ама нейсе. Неоснователно е било

 Сиксче, права си че тук намираме много опора. И аз загубих голяма част от приятелите си. Тяхното ежедневие ми е чуждо Обичам си ги, но някак вече нямаме допирни точки. Преди два дни се видях с мой много добър приятел и съпругата му. Чакат второ дете. Жената се мръщеше, че тя не искала второ, ама мъжът й "я излъгал". После не спря да подпитва и от всяка моя дума извърташе към "като имате бебе" еди какво си ... Като видя, че не "подемам" да говоря за това, си позволи да ме пита как съм с хормоните  Без изобщо да сме им говорили, че се борим за бебче. След това взе да пита за щитовидната ми жлеза... Накрая не издържах и казах "ВСИЧКО ми е наред". Не мисля, че е загрижена точно за мен. Не ми е приятелка, дори мисля че не й харесва, че с мъжът й сме приятели от 15 години. Ами как да ми е лесно да се виждам с подобно обкъжение ? И без това се мъча да не мисля за проблемите ни, излизаме със стари приятели, които не знаят за проблема, точно за да се разтушаваме и какво ... Ами по-добре да се виждам с приятелките ми от форума Благодаря ви, че ви срещнах, че с някои се познаваме лично, че всички са толкова страхотни и чувствам всяка една от вас, близка като сестра !
Хайде пак си изплаках болката