Извинете, момичета, но темата стана такъв батак, защото всеки гледа от своята камбанария.

Колко от тези, които защитават твърди позиции и спорят, са минали по пътя на ин витро с донорска яйцеклетка?
Мисленето на един и същ човек е различно, в различните моменти от живота, или само аз се развивам?
 
Повтарям, едно е да си представяш ситуацията, друго е да си попаднал в нея. Мога да дам много примери.
Аз заради това писах за стълбата толкова подробно.
Казах, че стъпалата са принципни и подредбата им при всяка двойка е различна - например при мен и Фуси.

Напълно подкрепям. Моята позиция в момента, четейки вашите постове търпи промяна.
Напълно осъзнавайки това пуснах темата, за да чуя и вашите мнения, особено на момичетата, минали по този път.
Това за плацентата беше напълно ново за мен, нямах никаква представа за ролята и при износването, Bemze, благодаря ти за информацията.
Напълно съм съгласна с JAM за:

според мен е абсурд да се опитваш да обясниш на едно малко дете идеята за донорската яйцеклетка. "тати ми е тати, но мама не ми е мама"...
аз лично не бих казала. осиновено - да, донорска сперма или яйцеклетка - не. не мога да си формулирам аргументите научно, така го усещам.

От друга страна да изчакаш да порасне и тогава да му обясняваш става много комплицирано. Кога точно, когато е в пуберетета или като стане на 25?
Още по-сложо става, всички психолози съветват при осиновяване тази информация да се поднася на децата докато са малки - много по-лесно и естествено се приема от тях.
Така че, може би започвам да се убеждавам все повече, че е по-добре децата изобщо да не знаят. Но остава тогава моралния въпрос с лъжата и доверието. Ако все пак при някаква болест или трансплантация лъсне цялата истина, какво правиме?
Или както е при Bebe_2009 - кръвната група.
Знаете ли колко ми се иска и на мен - да махна с ръка и да кажа - абе ще му мисля като стане (то може и никога да не стане, ама нали го правим, за да стане, не можеш да парвиш нещо и да смяташ, че няма да стане). Разбира се, че не всичко може да се предвиди, това е абсурд, но има неща, които предварително трябва да си обмислил, поне да поразсъждаваш над вариантите.
Чандра, бях вече написала постинга си, когато видях твоя;-) Благодаря ти!
Всъщност, да,  може би големият въпрос е как

Понеже стана дума за това дали ще се каже на децата как са заченати. Според мен има значение кога и какво точно ще се каже. Вие кога разбрахте как точно сте заченати? Аз лично го разбрах технически как става това от децата от квартала

За мен този въпрос има два аспекта - технически и емоционален. Независимо с каква апаратура, с какви среди и гамети се е осъществила нашата мечта - тя има един основен общ емоционален аспект - те са много дълго чакани и бленувани и не виждам нищо лошо децата да знаят това, колко много са се обичали мама и тати и колко дълго са ги чакали и през колко трудности са минали за да имат това щастие. Въпроса е какви точно технически подробности е нужно да знаят. (Естествено ако решат да специализират акушерство и гинекология = ще знаят повече от нас за това ) И си мисля, че това трябва да е на етап, когато те самите вече са готови да станат родители, може би след пълнолетие.
Мисля, че всеки родител преценя точния момент и дали изобщо да има такъв момент на споделяне, тъй като спектърът е много широк - от приемане на медикаменти за подпомагане на фертилизацията до най-нови технически методи. По-важно е да знаят за нашата борба в емоционално отношение. Освен това една техническа информация непълна и неразбираема за него би объркала детето повече.

Мили момичета, нека не се сърдим на bamze, а да разберем, че и тя като всички тук има своите страхове и притеснения и може би "изпушва" понякога.
Bamze, за много неща си права, но може би в някои изказвания си малко рязка
Chandra, мила, не съм съгласна с определението "смитане под килима". С по-сложно от осиновяване имам предвид, че при донорството на яйцеклетки и майката и бащата са биологични родители - убедена съм в това!!!Тук съм съгласна с bamze, че плацентата е важната! Защо тогава да обременяваме детето излишно? Дали пък не искаме да смъкнем някакъв товар от собствените си плещи?...
Cygnus е много права, че в ранна възраст детето не може да разбере що е това донорство. Много вероятно е да си помисли, че мама всъщност не му е мама...

напълно подкрепям ...

По повод истината с голямо И, която се изтъква като аргумент сама за себе си ...

Представяли ли сте си свят, в който всеки е напълно и докрай откровен? Психиатрите са близо до такъв, когато се сблъскват със симптоми на шизофренията ...

По повод истината с голямо И, която се изтъква като аргумент сама за себе си ...

Представяли ли сте си свят, в който всеки е напълно и докрай откровен? Психиатрите са близо до такъв, когато се сблъскват със симптоми на шизофренията ...

Моето мнение е, че детето трябва да знае истината. Което не означава автоматично "свят, в който всеки е напълно и докрай откровен"... Според мене става въпрос просто за приоритети...

Аз си мисля, че най-напред е важно принципното ни отношение: Искам ли да крия от детето си подобен факт?… Доколко ме притеснява донорството?…   И тогава въпросът с възрастта може да се окаже не толкова сложен


Въпросчетата, на които трябва да отговорим,би могло да изглеждат така:

Искам ли да крия от детето си този факт?
-> да -> защо?
          -> какво бих правила, ако научи от външни хора?
          -> какви проблеми могат да възникнат? -> …
                                                                

-> не -> кога ще е добре да му кажа?  -> „за” ранната възраст
                                                                -> „против” ранната възраст

         -> как ще е добре да му кажа?  ->
         -> какво е отношението ми към споделяне с външни хора?
         -> какви проблеми могат да възникнат? -> …
                                                            

Ох, трябва да отлитам за работа…
Поздрави!

Благодаря ти, mmary, ти много точно ме разбра! ИСТИНАТА вероятно ще разтовари нас, но ще натовари едно невинно същество!

Chandra, първия психологически проблем вече го написах - има трети човек при зачеването, а приятелчетата си имат една мама и един тати...

Абе само като се замисля какво знаех за ин витрото преди 10 години - било то с автоложен или донорски материал - точно нищо. И как би реагирало едно дете, което дори не е учило биология, че е направено по някакъв такъв сложен начин. Тва дето е в моята глава е едно, в главата на едно малко дете е съвсем друго. Ясно е, че още в първи клас знаят, че не щъркелите носят бебетата, но такива сложни термини биха го притеснили и объркали много и ще го вкарат във филми - децата имат много развинтена фантазия и въображение и гледат много анимация.

Аia, Cygnus,
абсолютно мисля по този начин!

Е няма истина на този свят, която да е по-важна от психоемоционалното здраве на детето ... 

Когато истината ще донесе единствено и само ползи - ОК ... Но кое от това, за което говорим е безспорно?

То, ей Богу, детските психолози имат различия за това дали родителите да се показват голи пред децата си и в каква степен ... щот видиш ли тук таме се формират психопати вследствие нещо си ...

п.п. механичното копиране на американска и европейска психологическа теория /а и практика/ за българския психо-социален модел е точно толкова неприемливо, колкото и пълното й отричане ...
   

За мен този въпрос има два аспекта - технически и емоционален. Независимо с каква апаратура, с какви среди и гамети се е осъществила нашата мечта - тя има един основен общ емоционален аспект - те са много дълго чакани и бленувани и не виждам нищо лошо децата да знаят това, колко много са се обичали мама и тати и колко дълго са ги чакали и през колко трудности са минали за да имат това щастие. Въпроса е какви точно технически подробности е нужно да знаят

Не е едно и също дали детето ти е заченато ин витро или е инвитро с донорска яйцеклетка, тъй като при донорството вече говорим за друг биологичен родител. Това е голямата разлика. От там идва и проблема с информацията, която трябва или не да бъде казана на детето.

Благодаря ти, mmary, ти много точно ме разбра! ИСТИНАТА вероятно ще разтовари нас, но ще натовари едно невинно същество!

Chandra, първия психологически проблем вече го написах - има трети човек при зачеването, а приятелчетата си имат една мама и един тати...

Aia, повярвай ми мила, точно тази истина изобщо не би ме разтоварила, напротив. Аз лично бих предпочела никога да не му казвам, това от което се притеснявам е, че такава една тайна някога по някаква причина би излязла на бял свят и би имала по-неприятни последвстия за психиката на детето, което може би вече няма да бъде дете в този момент.

Откъде тръгнахме, къде стигнахме  

Мисля че темата осиновяване тук въобще не уместна. Причината да я спомена беше само и единствено за да подчертая, че в разни ситуации ние си мислим, че половинката ни има страхове и съмнения, а в действителност на въпросната половинка точно тез неща и през ум не й минават.
Темата все пак е за страховете нали?

Вамзе обаче е права за едно - не можем да планираме точно стъпка по стъпка какво ще се случи по ден и час. В смисъл - да, още от началото бях планирала да кажа на Нико че е осиновен,бях планирала и кога да стане. Е не стана така, просто подходящия момент дойде неочаквано и аз го използвах.

От дете до дете има огромна разлика, ситуации бол, абсурд е да предвидиш всичко. Още по-голям абсурд е да планираш как ще реагираш спрямо човек, който не познаваш Важното е да имаш принципна позиция, а кога ще му дойде времето - майката сама ще си усети.

Tanita , преди да се обясни ин витро с донорска яйцеклетка, трябва да се обясни какво е ин витро (за много възрастни все още не е ясно, че гаметите могат да са и на партньорите), а преди ин витро на дете трябва да се обясни как става без ин витро и защо се е наложило. И на възрастен, при това образован, понякога отнема време да се обясни всичко това, какво говорим за малко дете.

За да си влезем отново в темата

Като освен "гените", другите ми страхове са:
1. Не тръгвам ли много сериозно срещу природата, използвайки науката?
2. Няма ли някъде, някога това дете да срешне братя и сестри, за които дори и не подозира  и няма ли някъде и някога да стане роднинско кръвосмешение, за което аз съм била виновна - като вината ми е била може би чисто егоистичното желание за дете?
Много хора сигурно ще кажат, че прекалено много се замислям, предполагам, че е така, но в крайна сметка нали затова сме мислещи същества...
Като разбира се, независимо от моите си съмнения и страхове, аз дълбоко в себе си знам, че ще го взема това решение и ще мина на този вариант. Темата е по-скоро с терапевтична цел да споделим страховете си, като може би така успеем по-лесно да ги превъзмогнем.

1. Да е много, да е много, е колко да е . Това въобще не го мисли. Иначе хич не ходи по доктори и чакай на природата ...
2. Желанието за дете ВИНАГИ е егоистично. Да родиш, да осиновиш, да заченеш ин витро, инсе ...няма никаква разлика - абсолютен егоизъм и какво лошо има в това?
3. Риск от кръвосмешение, теоритично винаги съществува и при напълно естествено заченати деца с непослушни родители това едно. Второ - обществото осъжда кръвосмешението. И то когато е предварително известно, ако ме разбираш ...

За гените, не мога да пиша, защото след като имам осиновено дете, очевидно е че въобще не ми пука за тях....

Подписвам се с две ръце под казаното от sygnus!

Единственото, за което си струва да се страхуваме, е здравето и щастието на детето.

Аз си спомням, колко бях шокирана, когато майка ми ми каза, че е правила 2 аборта, при положение, че бях ученичка в гимназия.

И съм сигурна, че бих казала на детето, но едва, когато то е на етап да става родител. Но това е толкова хипотетично, като знам на каква възраст съм, че не виждам смисъл, изобщо, да се замислям.

Fussii,
Вече говорим за тази част от темата:

Момичета, благодаря за постовете, много са ценни за мен!
Проблемът има и един друг аспект, а именно дали, кога и как да кажем на самото дете.
Тук вече нещата стават доста сложни. Разбира се, едва ли има готови "рецепти" за това.

Първата част беше за подгряване  ...

п.п. не мисля, че темата се е превърнала в тема за осиновяването 

Лично за мен аспектът с казването изобщо не стои на дневен ред - няма абсолютно никакъв смисъл.

Това дете ще го износя, ще го родя, ще бдя над съня му, живот и здраве ще го кърмя, после прохождане, първата дума, детската градина, първолаче, тийн, първи гаджета и вълнение...  Това ще е МОЕТО дете (добре де - на мен и на мъжа)  

Другото, което никога не бих направила е да ползвам яйцеклетка от роднина или приятел - за мен това крие безкрайно много рискове, и потенциални тревоги, защото човек, който е в състояние на афект може да каже нещо, за което после да съжалява, но... злото ще бъде сторено.

Хммм
според мен като начало, децата не са "наши" в смисъл на собственост. Това, че аз треперя над Никола, не може да го задължава по никакъв начин, нито освобождава мен от задължението да му разкажа откъде е дошъл

Имам предвид следното - ако за мен няма значение генетичния материал, от който е заченато детето ми, за него може и да има. Не може аз да предопределя коя е абсолютната истина.

От гледна точка на момента на казването съм абсолютно съглласна,  при заченатите от донор деца, той може да почака

 Хайде и аз да напиша нещичко тук.
 
 Първо една молба. Момичета, които влизате в темата, стъпвайте много внимателно, деликатна е.

 За мен/ и не само/ е доста интересна и полезна, не би ми се искало да тръгне в грешна посока.
 
 Преди 2-3 години, когато аз минах през тези вълнения като бъдещ донор, мнението ми по въпроса за информирането на детето беше  - категорично против.   В крайна сметка, ако родителите не кажат, другите едва ли ще разберат – все пак жената износва детето, за мен тя е неговата майка. Но..., само ако донорката мисли като мен . Винаги съществува риск.

 Затова мисля  , че донорът и реципиента не трябва да се познават, за да не се създава емоционална връзка, която рано или късно ще доведе до контакт с детето, който пък може да внесе усложнения в ситуацията.

 Четейки темата , стигам до извода, че днес не мога да дам еднозначен отговор – и едните и другите имате стабилни доводи.

 Аз имам голяма дъщеря и сега, въпреки че е в трудна възраст, нямам особени проблеми /да чукна на дърво/ с нея, точно защото отношенията ни са изградени върху пълно доверие. Тук се съгласявам с Фуси.
Но пък и Сигнус е права – кога е правилно да се поднесе такава трудносмилаема информация? И дали трябва?

 От друга страна , аз дори не си спомням точно в кой момент обясних на дъщеря ми защо живеем сами двечките, то се случи много непринудено, искрено, непланувано, без излишни драми и детето ми ме изненада с такава мъдра реакция, че щях да падна.

 Може би животът сам ще ви подскаже как да постъпите  - дали да кажете или не.
Това , което знам със сигурност, че всеки родител желае най-доброто за своето дете. "Най-доброто"за всеки е толкова различно, колкото са различни хората.

 Сигурна съм, че всички ще станете прекрасни майки и ще направите най-доброто за вашите деца.

...
Имам предвид следното - ако за мен няма значение генетичния материал, от който е заченато детето ми, за него може и да има. Не може аз да предопределя коя е абсолютната истина.

Това, значението за генетичния материал от който си заченат, дали е генетично заложено или е придобито? 

Здравейте! С риск да се подразните, ще се ввключа отново. Онтосно страховете ни относно продаължението на рода искам дави разкажа една история: Едно семейство преди години така и неуспяло да си роди дечица. След време случайно чули за две сестрички но които живота поднесъл много мъка. Осиновили ги! Те знаят цялята истина, защото бяха големи и осъзнаваха това, което им се случва. Сега вече са големи, имат свой деца, които кръщават на имената на осиновителите си и продължават не техния си биологичен род, а рода от който са отгледани. Същите тези момичета след време разбраха, че имат биологичен брат, за когото нищо не са знаели, но го възприеха, като съвсем случаен човек. Тук кръвната връзка не изигра никаква емоционална роля!
Колкото до мен, понеже ми се налага да ползвам донорските програми, мога да кажа, че единствениет мотив, поради който ще запозная един ден детето си със подробностите около неговото зачеване, ще бъдат продиктувани от това, да знае, че няма нищо непостижимо, че за всеки проблем има разрешение, че всичко се случва и никой не е застрахован. Според мен в днешно време, когато децета ни започнат да се интересуват как са се появили на този свят, трябва вече да им разясняваме всички възможни репродуктивни и продуктивни схеми, за да израстнат толерантни спрямо другите хора и да приемат нещата съвсем нормално. Това е моето мнение по въпроса за казването. Колкото до това как аз ще възприемам детето си мога да ви кажа, че в момента в който разбера, че ще стана майка, всичко ще е минало. Ще съм безкрайно благодарна на донора за неговата човечност, но само това ще изпитвам към него. Дори нежелая да го познавам. И ви гарантирам, че на момента ще забравя дали тази клетка е от мен или не. Това ще си е моето дете и ще го възпитам в дух, че няма нищо лошо в това, да дадеш част от себе си за да помогнеш на друг човек. Ако искайте ми вярвайте, но аз незная фамилната си обремененост, дори собствената ми биологична майка неможе да ми каже, дали съм била болна от шарка. В тази връзка ако някой доктор ми зададе въпрос в това направление аз незнам какво да му отговоря.
Калкото до обществото: Аз няма да крия начина по които съм заченала детето си! Които може да го приеме ОК! Които неможе това си е негово право! Готова съм всеки които се мисли за безгрешен да ме замеря с камъни, но ще разясня всичко на детето си, за да може, то когато порасне и има приятели с подобни проблеми, да се отнася към тях с разбиране и да приема проблемите, защото знае, че има разрешение на тях и той или тя е живото доказателство за това.
 Извинявам се предварително, ако някои се е засегнал от написаното! Наистина имам най-добри намерения и никакво желание да се конфронтирам.

Хммм
според мен като начало, децата не са "наши" в смисъл на собственост. Това, че аз треперя над Никола, не може да го задължава по никакъв начин, нито освобождава мен от задължението да му разкажа откъде е дошъл

Имам предвид следното - ако за мен няма значение генетичния материал, от който е заченато детето ми, за него може и да има. Не може аз да предопределя коя е абсолютната истина.

От гледна точка на момента на казването съм абсолютно съглласна,  при заченатите от донор деца, той може да почака

Фани, ясно е, че не е мое в смисъл на собственост, но някак си не ми се връзва представата за това да е "чуждо" в оптиката, че не носи моите гени, за мен това няма значение, нали аз ще го отгледам. Значи реално това е "моето" дете.

Ох, сложно ми е да го обясня, затова ще ви го илюстрирам от личен опит, така може би най-добре ще разберете за какво става дума.

Аз съм дете на разведени родители (както гласеше навремето клишето). Човекът, който наричам свой баща е вторият мъж на майка ми. Този, който ме е направил, е чисто и просто Жоро Пачев - за мен един тотално непознат човек, който от време на време се появяваше в живота ми (горе долу веднъж на 15-на години). Той за мен е никой. И аз винаги съм се питала - абе по дяволите, защо трябва този човек да е биологичиня ми баща, като аз по мимикрия даже сходни с втория ми баща болести развивам.

Ето за това става дума - не е важна генетиката, важен е човекът, който те е отгледал.