Хайде да ви пусна едно стихче (ако не сте попадали на него). Което като го четох първия път ме просълзи и всеки път ме прочувства.
Всичко знам за тебе, бебе!
Мая Дългъчева
Днес татко ме гушна и радостно рече:
„В корема на мама живее човече.
Дали е момченце или пък момиче?
Дали ще е братче или пък сестриче?
То колкото житено зрънце е само,
но спи и расте под сърцето на мама.
И сигурно много прилича на тебе,
когато си бил във корема и бебе.”
Туй, че нашето бебе пораства, е ясно.
Ами как се побира? Не му ли е тясно?
„Не, не се тревожи! – Мама права застава. –
Виж, коремът ми също расте, наедрява.
Все едно е хралупка – тъмна, топла и мека,
все едно е къщурка – и просторна, и лека...
Ден след ден се заобля, ден след ден се издува –
има място за бебчо дори да лудува!”
Вече в кухнята често заседява се мама.
Ние с татко се смеем, че похапва за двама –
два банана изяжда, две филийки препича...
И след малко от глад към хладилника тича!
Ала то е, защото се храни със нея
бебчо, дето в корема и кротко живее.
Как, ще питате вие, като няма устичка?
Ще ви кажа – през някаква тайна тръбичка.
Понякога мама бледа лежи.
Навярно коремът и доста тежи.
Тогава съм мил – безшумно се движа
и заедно с татко за нея се грижа.
Когато заспи, стихват стъпки и песни –
съня и не бива никой да стресне!
Влакчето даже мирува, кротува,
защото и бебето също сънува.
Колко много коремът на мама порасна!
Всяка рокля предишна сега и е тясна.
Вътре бебето шава, премята се, рита
и почуква с юмруче... За мене ли пита?
Знам, не вижда оттам непознатия батко,
но познава гласа ми и този на татко,
затова му разказваме как си мечтаем
скоро заедно с него у дома да играем.
С нетърпение питам: „Защо ли се бави?
И кога ще излезе? Да не би да забрави?”
„Още малко остана – моят татко отвръща. –
Ще ухае на бебе после цялата къща!”
Най-накрая е тук! Вече имам сестриче!
Вижте, то се усмихва! Вижте, то ни обича!
Ох, как искам по-бързо да стане голямо!
Не расте ли и братче в корема ти, мамо?
сп. Мама, януари 2006г