Просто някъде по пътя към добрия живот изгубихме себе си, пуснахме доброто в нас да си отиде, като си мислехме, че материално добрият живот ще компенсира и замести изискванията и нуждите на душата, сърцето..., но това не се случи.
Вярно е, че темата е дълга и болезнена. Но аз все си мисля, че с повече пропаганда на добрите нрави и обноски, че с повечко любезност и преструвка с времето дивото в нас може да се опитоми и облагороди. Много често си мисля за социализма и за това, че тогава като цяло хората бяха други. Не става въпрос за това да сме перфектни, защото това е невъзможно по принцип, но да има едни облагородени и човечно-етикетни отношения помежду ни, т.е. за основни, общовалидни ценности става въпрос. Помните как всички се поздравяваха през социализма, учеха ни да поздравяваме даже непознати, а да поздравиш възрастен човек беше задължително, помните как междусъседските отношения бяха по-топли и сърдечни, хората с радост се събираха да празнуват заедно. Под "колектив" имам предвид "едно цяло", но не е задължително да сме в трудови отношения помежду си.
Когато дойдох преди няколко години тук, имах чувството, че се връщам назад, назад във времето, някъде там в детството ми, където съм виждала такива взаимоотношения. Всички се поздравяват; помагат си; умират си да се събират заедно; умират си да се шегуват добродушно-подигравателно, но по-скоро за спорта, отколкото да те засегнат; винаги казват "извинявай", даже и когато ти си ги блъснал (случвало ми се е, и то с простовати на вид хора); абсолютно никой не се блъска по спирките, даже точно обратното автоматично се оформя опашка на спирката и се следва редът; за толкова време вече не съм чула абсолютно никой да крещи на друг човек - по улици, магазини, колежи, университети, смята се за проява на изключително лош тон да крещиш на друг човек.
Много ми хареса всичко това, защото постепенно те опитомява и те връща към изконно доброто и правилното, към това, което е заложено като социално във всеки.
Факт е, че когато сме в чужбина българите се поддаваме на дресировки и опитомяване. Дали заради добрия пример, който е заразителен, дали заради пустия закон...Но е факт. Защо това не се случва в родината ни. Едва ли само трудният живот е виновен за това. Няма кой да бъде добър пример за подражание, кой да наставлява и да показва на хората кое е правилно и кое не е, защото ориентирите са загубени през всичкото това време и хората вече не знаят кое е правилно, но пък инстинктивно го усещат и им харесва. Ето църквата ни например говори на език много чужд и далечен за хората (не става въпрос само за формата, т.е. това, че е на църковнославянски). Говори за неща, които не вълнуват хората и които не са част от грижите и проблемите им. Гледам и тукашните църкви, даже ходим в една редовно. Ами, тази църква се скъсва от социална активност, тя е абсолютно модерна (и не само тя конкретно), в час е с проблемите на хората, организира спортни прояви, концерти и срещи на хората от квартала просто на кафе и разговори; даже гледах по телевизията, че в Уочестър свещениците причакват безработните пред бюрата по труда и им раздават листовки, в които пише, че ги канят на колективни молитви в църквата си, т.е. да се молят заедно, защото животът им сега очевидно е труден. И хората откликват, става им приятно и отиват. Не, разговорът не е за църквата и за Библията и че в тази книга всичко си пише и ние да го следваме. Е, да, де, но ние сме социални индивиди и само една книга с морални указания не е достатъчна, защото си остава чиста теория, пък било то и най-великата книга.
Нещата изглеждат уникално прости и всъщност са толкова сложни за прилагане в нашата действителност. И не са виновни все политиците, защото всеки един от нас, ако утре се окаже на тяхното място, ще се изкуши и промени. Лесно се поддаваме на злото ли, или какво. Но на мен ми липсват хората от "едно време", още повече, че виждам, че това е постижимо като взаимоотношения - да не си груб, да не крещиш, да не си го изкарваш публично на другия. Затова всеки си мисли, че са му направили магия и му завиждат. Ами, омагьосани сме, да, но от злото, то май ни е превзело. А всъщност надежда има, защото сме податливи на пропаганда и обработка. Не мога да кажа дали съм песимист само, по-скоро гледам реалистично. И, да, добри хора има, разбира се! Не го отричам, винаги е имало! Но в нашата държава те обикновено са във вътрешна емиграция, скрили са се някъде навътре в себе си, за да се спасят.
Просто си разсъждавам. Знаете, че не е нужно да сте съгласни с мен.
