Здравейте,
Тази сутрин вече не издържам и ако не си изплача мъката пред Вас или ще се пръсна или ще ревна с глас без да ми пука, че съм на работа и кой какво ще каже.
От средата на ноември Габи не е спряла да боледува.Първо изкара една пневмония и бяхме 6 дена затворници в Токуда.Тя на системи и всички други хубости, които съпровождат болнично лечение, а аз тогава карах на нерви и надежди, че повече тоя филм няма да го има.
Да, ама не.От тогава вече не мога да ги изброя колко пъти сме на антибиотик и с температури около 40 градуса.Нямам сън, нямам никакво спокойствие и като ме пита някой как сме не смея да кажа добре.Взема ли отпуска с идеята малко да си почина оставам в нас като в болнични, защото тя е 2 дни на ясла и 2 седмици в нас.Нямам възможност за гледане от баби, нямам възможност да взема болногледачка, а вече почти нямам и човек до мен защото съм аха пред развод.От мен човек не става вече.Нямам надежди, мечтите ми се загубиха някъде, блясъка в очите е нещо от миналото.Единственото , което ме кара да стана сутрин е любовта към детето ми това, че знам че аз съм нейната опора.Лошото е че аз загубих опора и не знам къде вече да я намеря и от къде да изровя поредната порция сила, която да ме дигне на крака.
Е, изплаках си мъката, дано не съм разстроила някой, но вече просто не издържам и знам, че това не е криза от ония ,които минават и заминават, защото се боря с това от доста време.