Пиша във форума от 3 години. Виден експерт съм по въпросите свързани с осиновяването. Давам акъл на тези които го искат, а не тези на които не го искат - давам два пъти повече.
Чета астрологична литература, книги за самопознанието и духовното израстване. Ако искате да знаете как да се преборите със себе си - аз съм човека. Ще ви напътствам и ще ви поучавам, докато ми се схванат пръстите.
Как да осиновим дете - знам стъпка по стъпка, всичко ми е ясно.
Как се отглежда дете? Мен питайте.
Как да се справим с първичната рана на децата ни - знам, няма проблеми.
Как да се държите с детето на първа среща? Как да го гушнете? Как да направите отказ на детенце? Как и защо да не се самообвинявате? Как да го посрещнете после в къщи ако сте го избрали? Как да го захраните? Абе всичко, всичко знам аз!!! Аз съм съвършената майка по суша и море
http://forum.bg-mamma.com/index.php?topic=373447.0Казват, че ако човек спаси един човешки живот - спасява целия свят. Та това е - тази най-обикновена жена, без високопарни думи и разсъждения - оправи света за 5 минути. Подреди хаоса, изсмя се на грозотията, подмина злото като използван трамваен билет.
А ние, с мъжете зад гърба ни, с подкрепящите ни семейства, се чудим дали детето ще прилича на нас... какви очи ще има...ще ни обича ли колкото ние си представяме. Иначе искаме много да бъдем майки. На всяка цена. Окуражаваме се една друга и си ръкопляскаме и си обещаваме, че ще бъдем най-добрите майки. Имаме колебания дали изобщо да осиновим, кога да осиновим, после се чудим харесва ли ни, не ни ли харесва предложеното ни детенце, голямо ли е, малко ли е, достатъчно ли е бяло, достатъчно ли умно гледа... Ако не е достатъчно достойно за свърхеволюиралите ни гени - следва отказ и после утешения "така е по добре за детето". После пред телевизорите цъкаме с езици и ругаем жените изоставили децата си и скапаната държава, дето не се грижи за тях.
А тази жена, без укор към никой, без претенции, просто щракна с пръсти и направи света по-добро място за живеене.
Снощи се прибирах към къщи , представях си малкото изплашено люлеещо се момченце, заобиколено от още много клатещи се в ритъм детски телца, в тъмното, и си мислех как допускаме такъв ад да съществува току под уютните ни прозорци... После малодушно забравих. Прегърнах сина си, благодарих му, че го има и толкоз ми беше притеснението. Днес съм щастлива, че тази майка, ще вземе изплашеното момченце в къщи и след година, то няма да бъде нито изплашено, нито болно.
Днес адът намаля малко. Стесни се, благодарение на един ангел, който влезна в него.