Ами, цялата деградация на всякакви отношения между хората тук в България е стигнала дъното, та не ме учудва как ни представят навън. Тук почти не минава ден да виждам хора, които държат да покажат колко са се обезличили.
Миналата седмица реших да се запиша на библиотека. Не съм го правила от 10 години, вземах книги от разменки между приятели, от книжарница и т.н. Бях си избрала няколко заглавия, които не можах да намеря и викам си отивам на библиотека.
Влизам и се обръщам към една от четирите жени на регистратурата. Без да ме погледне жената ми посочва една табелка с условията до ръката си - "чети тук"
Аз си продължавам с въпросите, тя - "без снимка не може" - и пак си гледа някъде.
Питам не е ли редно да се обърне и да ми обясни с две-три думи, отговаря ми се - "не съм длъжна"
Аз пак питам кой е длъжен, къде и е шефа да го питам, като тя не е. Благоволи да направи по-дълго изречение - "вие, какво си мислите, тук на ден минават по 350 човека"
Викам и, че това не значи, че трябва да си тренира мълчанието, да вземе да се усмихне, че само заема място на някой друг, който би работил с желание.
Намерих снимка, дадох да ми впишат имената.
Айде, при друга госпожа да ми направи справка за наличност. Тук са разговорливи, направо ми написаха заявка на всички книги. Давам зявката за старите издателства и отивам да питам за новите.
Влизам и виждам мъж да рови в копютър, до него младо момче, веднага ме попита какво ще искам. Аз подадох заявката и помолих да ме ориентира къде да търся.
Момчето вика - "ей, сега" - и отиде между рафтовете. Чух, че говори с някой.
Изкочи на пътеката една намръщена госпожа и троснато - "сега работя с друг човек"
Приближих се и попитах защо всички така се държат, а тя - "как?"
Предложих по-спокойно и с усмивка да го даваме. Отговор - "в траур съм".
Аз инстинктивно оглеждам жената от глава да пети, търся жалейка. Накрая виждам, че тя ме гледа ехидно.
Дойде и другият мъж, извини се и се разбрахме набързо, обясни ми кое къде са разположили.
Пак съм на регистратурата
Там една яде солети, друга гризе ябълка. Служителката, която ми беше обявила мълчание излезе на обяд. Друга госпожа ми връчва картона да си впиша собственоръчно имената. После ми обясни, че аз пак трябва да си опиша книгите с вичките им там кодове, да се подпиша и да и го върна. Накрая ми връчи цифра за броя книги, които изнасям да оставя на изхода и това е.
Сега ще се опитам ако базата им данни няма бъгове да си поръчвам каквото ме интересува предварително, защото не ми се занимава с хорски настроения и разменки на реплики.