Ако трябва да съм честна незнам дали това, което чувствам може да се нарече нетърпение?!!! Изобщо не мога да повярвам и да се настроя,че важното събитие чука на вратата, всякаш малко на майтап съм го взела и освен паниката, която е обхванала роднините ми, звънящи непрестанно по телефона, не бих казала дори че реално осъзнавам,че ще имаме бебета наистина. След толкова години чакане, притеснения в началото на бременността сега бих казала, че това сякаш се случва на някоя моя позната, но не и на мен!
Предполагам че това е нещо от тези пред и след родилни депресии, макар и да се чувствам както винаги, а и имам допълнителни грижи, които можеби ангажират вниманието ми за сега. Другата седмица съпругът ми влиза в болница за около 3-5 дни за една операция на гърлото и даже се шегуваме че ще се засечем по едно и също време! Ама той милия сега кое по-напред да мисли - мен ли, децата ли, него си ли, абе една каша е........ама нали трябва да ни е весело! Ако не сме на педала няма да е нормално за моето семейство. Сега съм се рзбрала с майка ми да дойде да нощува при мен за този период, та ако има изненади да не се налага да идва по нощите. Вчера си събрах багажлъците за болницата и сега вече сме готови. Иначе вечер като си легна си мисля, леле, това е една от последните ми спокойни нощи и се опитвам да си представя на кой ли ще приличат малките мишлета като се появят!
Дори за имената вече се разколебавам, макар да се бях спряла на тях от доста време, колкото повече се приближаваме до големия ден, толкова всичко ми изглежда по-странно и несигурно. Иначе всички около нас чакат събитието повече и от нас даже и като звънна на някой първото за което се сещат е че се обаждам да кажа че съм родила
като че ли тогава ще ми е точно до това! Ама карай де, все ще се разбере!