10.12.2008 г. - Цеци
Моята Коледна мечта и надежда
Всичко беше свършило вече.Тя се събуди с известна доза облекчение.Нямаше вече инжекции,нямаше боцкания,нямаше дълго чакане пред лекарския кабинет,липсваше страха от цифри,процедури,резултати.Имаше само надежда.Тя погали Надеждата и започна да се моли.Молеше се така,както всяка година,както всеки месец,както всяка седмица,както всеки ден час,минута,секунда.Молеше се на тази Коледа да бъде най-щастливата жена на света,да усети живота в себе си,да види малката точица там,където винаги беше мечтала,да чуе най-прекрасния звук на света-тупкането на малко сърчице,да види на малкия екран човечето,което ще промени живота им-нейния и на съпруга и.Мечтаеше как той ще гали коремчето и,как ще говори на малкото неродено бебче.Знаеше,че съпруга и ще бъде най-добрият и достоен татко.Представяше си как ще гледа детенцето им,как ще му се радва и трепери.Мечтаеше си,че вече дома им няма да е празен и самотен като тях самите.Знаеше,че малкото човече ще осмисли живота им,ще ги направи щастливи,ще им примомни какви хора са били преди да попаднат в ада на стерилитета,за какво са мечтали,на какво са се радвали.Боже,колко отдавна беше!Тя не помнеше каква беше преди пет години.Чудеше се какво ли я е карало да се усмихва.Не помнеше.Няма значение,това е минало.Сега вече всичко ще се промени,сега вече ще бъдат мама и тати.Колко е хубаво, си мислеше тя.Но за кратко...Наближаваше денят за теста.Една сутрин тя се събуди със смазващата мисъл,че нищо не се е получило,че онези красиви ембриони са си останали просто снимки върху една дискета,които тя винаги ще помни.На следваща сутрин беше обладана от същата мисъл,на по следващата-също.Вече не искаше да се буди,само плачеше,страхуваше се да мисли,но дълбоко в себе си знаеше какво я очаква.Вечерта преди решаващия ден беше ужасна.Тя имаше чувството,че утрешният ден ще промени за пореден път живота и,но не по начина,по който тя си мечтаеше.Беше я страх да сподели мислите си с любимия мъж.Той спеше,а тя тихо ридаеше до него,за да не го събуди.
Беше прекрасен летен ден.В лабораторията казаха,че до обяд резулата ще е готов.”Господи,пощади ме!”Стана 12-30,тя стоеше пред компютъра,натискайки за пореден път бутона „рефреш”.Цялата и и енергия,целият и свят беше съсредоточен в този малък екран.0.67 най-убийствената цифра в живота и.След нея вече нищо не виждаше,чуваше само някаква жена,която ридаеше и стенеше с глас,позна своя глас и осъзна болката и безсилието си.Не можеше да проумее това ново чувство,което никога не беше изпитвала до сега-тя не искше да живее.Навън кипеше живот,а нейният току-що беше загубил смисъл,сърцето и плачеше.”Как ще кажа на човека,който толкова много обичам,как?!”Телефона звънна-беше ТОЙ.Рабра всичко за секунди.Прибра се и започна да я утешава.Беше много силен,дали?Или просто не можеше да си позволи да бъде слаб.
И така живота продължи ден след ден,месец след месец,със същата смазваща монотонност.Тя се промени.Осъзна наистина,че времето лекува.Не бързаше за никъде,не следеше повече за никакви промени в тялото си,не се надяваше на нищо,сякаш жиевееше чужд живот,а не собствения си.
Но с наближаването на един от най-прекрасните празници-Коледа-и надеждата в нея отново се пробуди.Надежда,която тя мислеше за погребана в онзи слънчев летен ден.Украсявайки елхичката си в техния дом, тя си помисли:”Боже,пак ли ще изричам онази молитва за малките протегнати към елхата ръчички,за блестящите детски очички?Не,няма да казвам нищо!Ти,Господи знаеш за какво копнее сърцето ми,знаеш какво обсебва мислите ми и тази година на Коледа,когато погледна към небето,Ти ще прочетеш този копнеж в очите ми и вярвам,че на следващото Рождество пак ще гледам към небето и ще ти благодаря за щастието,което ще държа в ръцете си!”
Сдружение “Зачатие”