Уморих се от това нарежение ще ми дойде ли няма ли, търсене на симптоми, ходене по лекари, изследвания, самовнушение. За сметка на това мъжа ми си има дете от друга жена на 5 годинки и лятото ми каза "защо не става, аз съм свикнал да става от първия път", отвратително се чувствам и започвам да губя надежда, знам, че нямам право. Благодаря на Бога, че е това, не нещо по - страшно. Пълен е света с мъка и въпреки това ми е много тъжно. Явно си го заслужавам... Простете ми негативизма, но понякога споделената мъка олеква, било то и виртуално.