Здравейте мили приятелки,
с много вълнение и свито сърце започвам тази тема, защото имам голяма нужда да поговоря с някого. Накратко - без да се спирам на подробности - след 8 години ходене по мъките ни казаха, че е разумно да помислим за осиновяване. Странно е, но почувствах облекчение, някак си усетих че нещата тръгват по нов път. През тези години неведнъж сме обмисляли този вариант, но той изглеждаше някак далечен и никога не съм се замисляла детайлно какво всъщност чувства човек, когато стане родител по такъв начин. Изведнъж ме обзе страшна паника дали ще успея да обикна едно детенце като свое (аз по принцип обичам деца), дали любовта ще дойде веднага или ще е нужно време, изобщо лесно ли ще бъде да обичам? Моля ви, ако имате желание споделете с мен как осъществихте емоционална връзка с вашето детенце, какви бяха онези първи мигове, които предопределят цялото ви бъдеще заедно.
Ще бъда благодарна на всички, които ми пишат.

Мило плод4е,
аз още не съм осиновила,
но ще ти кажа, нещо от опит,
аз много лесно ги заоби4вам,
те не са мои, никога няма да бъдат, аз само се грижа за тях- всеки ден, по цял ден...и ги обожавам, много ги оби4ам, и те мен също, достатъ4но е да прекарате известно време заедно и любовта сама идва- при нас е така...
4есто си ме4тая, 4е децата за които се грижа- един ден стават мои...
Дори майката на едните- знае 4е ний не можем да имаме и вика- ако някога имаме 4етвърто, направо ще ти го подарим...хихих
Та, изобщо не се притеснявай
Успех и дано скоро гушенеш твоето детенце 

И аз мисля че няма да е трудно да го обикнеш

Незная как е:)но зная, че ще го/ги обичам
На нас също ни предстои, и си мисля, че този въпрос ще си го задавам винаги.
Дори когато му се скарам ще ме обзема чувство на вина и сама ще се чудя:)
Наистина незная, мисля, че имаше тук подобна темичка и ще опитам да я намеря ако се сетя къде съм чела нещо свързано с това:)

Пак добре че си задавате този въпрос преди осиновяването  Кака ви си го зададе два месеца след като Никола вече вилнееше из къщи 
Спокойно момичета, не само че ще го заобичате, ами ума ще си изгубите, точно като някои Фусита 

Плодче, аз имам биологично дете, но въпреки това ще кажа, че не съм изпитала някакъв естествен прилив на обич от момента на раждането - не го казвам в смисъл, че съм имала отрицателни емоции и чувства към бебето си, а по-скоро, че ми беше нужен един период на адаптация към новата, абсолютно новата и непозната (колкото и да си се подготвял теоретично и психически) ситуация да имаш дете. в началото всичко ми беше като един автоматичен, много силен инстинкт и много чувства и емоции - всякакви.  мисълта ми е, че дали едно дете е родено или осиновено, винаги е възможно (и мисля съвсем нормално) да има такъв период с осъзнаване на ситуацията и мястото ти в нея.
а иначе, днес се срещнах с една фусита и осиновеното й детенце, трябва да ти кажа, че виташе около тях усещане за много обич и хармония, повярвай ми

Мило Плодче,обичта не идва автоматично,а постепенно,заедно с грижите за детето.И аз не съм усетила "вълна" от любов към новородения ми син веднага след раждането му.Ами!То ако ставаше така...
Като се разболее 2-3 пъти и не спиш над кошчето по цяла нощ,като го къпеш и приспиваш,като падне и ожули коленцето,при всеки негов проблем-в такива моменти усещаш колко боли за детенце!Ще го обичаш,бъди сигурна!Дано по-скоро се намерите!

Благодаря за куража, мили момичета, много ми помагате...вече сълзите са по-малко:)

Тези неща не могат да се обяснят. То е, като любовта. От един момент си влюбен и толкоз.

Прави са много момичетата че обичта не идва веднага .Аз бих могла да обясня как беше при мен като родих първото си дете и ми го показаха някакси не почувствах нищо кой знае какво.Радвах се да знаех че ще го обикна но незнам точно как да го обясня.След три часа ми го донесоха при мен разпових го да го докосна и да видя дали всичко си му е на мястото и от този миг нататък вече го обичах безгранично много.Тогава след няколко дни го взеха в кувеоз защото искара жълтеницата малко по тежко.В тия дни разбрах  какво е да не ти се яде от притеснение и какво е притеснение за нещо скъпо за теб.Близките ми носеха какви ли не неща които по друго време бих хапнала веднага но в този момент не можех да ги преглътна от притеснение не ме вълнуваха въобще.Спокойно ще го обикнеш и то много в момента в който го видищ пипнеш и се погрижеш за него.Днес бях с позната която има син в първи клас и е осиновен да знаеш само как го гушкаше и тя и той .Не се притеснявай всичко ще бъде наред ще цари голяма доза любов във вашия дом.Успех

Ще обичаш и още как.
Аз сега чакам първата си рожба и понякога се ужасявам от това, че може да съм ужасна майка. Но пък се сещам преди две години и половина, когато се роди кръщелника ми колко щастлива бях, почти колкото неговата майка. Тогава прекарвах поне няколко часа на седмица с него и семейството му. Все още не мислехме с мъжа ми за бебета и т.н., след време дойде новината че ще сменяме града и ще се местим, седмицата преди да се изнесем ходих два пъти при тях, да ги видя и да си кажем чао. На тръгване последния път плаках през целия път от тях до вкъщи, направо все едно някой откъсна парче от сърцето ми.
А става дума за кратки срещи веднъж седмично. Когато почнещ да се грижиш за своето съкрковище, ще видиш, че го обичаш повече от всичко на света.
Желая ти успех и скоро да намериш своето дете!

Обичта няма да дойде веднага. Ще мине време, ще се питаш - "Дали не сбърках", ще се притесняваш, че си ужасна майка, щом не обичаш детето, ще е тежко, но ще мине. После, един ден - слънчев или мрачен, ще се събудиш и ще осъзнаеш, че не си си задавала тези въпроси отдавна, после ще се замислиш и ще разбереш, че имаш чувството, че винаги сте били заедно. Тогава вече ще осъзнаеш, че някога отдавна, между грижите, ядовете, болестите, строгостта и целувките, обичта е дошла и никога повече няма да си отиде.

ЛЕСНО ЛИ Е ДА ОБИЧАШ?

Страхотен въпрос си задало мило Фоксче!
НЕ Е ЛЕСНО, И ИМЕННО ЗАТОВА Е ТОЛКОВА ПРЕКРАСНО!

Аз лично 12 години се борих преди да успея да имам дете. През това време стотици пъти съм мислила за осиновяване. Но, знаеш ли, никога не съм и помисляла, че може да бъда разколебана в любовта си към малкото същество, което ще излекува болката ми и ще запълни празнотата в живота ми.
Самата аз съм израснала с втори баща (моят почина, когато бях 8 годишна). В последствие така свикнах с втория съпруг на майка ми, че на моменти забравях, че не ми е биологичен родител. Дори, веднъж (около абитурентския ми бал, когато му бях ядосана за нещо) се хванах, че си мисля следното: абе майка ми `що не се оженила за някой по-висок, та и аз да съм по-стройничка?

Фоксче, смело напред! БЕБО ЩЕ ТЕ ОБИЧА, А ТИ ЩЕ ГО ОБОЖАВАШ!

Нормално е да си задаваш въпроси за себе си- дали ще се справиш,дали и какво ще дадеш на това дете,не грешиш ли с решенията за възпитанието му...
Всички добри родители са такива.
                                         Д-р Бенджамин Спок

ЛЕСНО ЛИ Е ДА ОБИЧАШ?

Страхотен въпрос си задало мило Фоксче!

Фоксче, смело напред!

Plod4e а не Фоксче:)

Цитат на: bubaranski в Септември 27, 2008, 00:38:00 am

ЛЕСНО ЛИ Е ДА ОБИЧАШ?

Страхотен въпрос си задало мило Фоксче!

Фоксче, смело напред!

Plod4e а не Фоксче:)

ХИЛЯДИ ИЗВИНЕНИЯ PLOD4E!
Явно в полунощ вече съм гледала "на парцали"!

хихи, bubaranski, няма нужда от извинения, схванах контекста...
 

Малко късно ще напиша мнението си по този хубав въпрос, но не влизам редовно.
Според мен има хора ,които цял живот не могат да обичат когото и да било. Имам примери пред себе си. Те , слава Богу са все мъже.
Осиновех неотдавна дете и искам да Ви кажа, че от момента в който го видях, нямаше миг в който да не мисля за него. Дали няма някой да го нарани? Дали е пълноценно нахранено? Дали е подсушено и куп други въпроси. Всички те обаче бяха съпроводени с едно чувство, което не съм изпитвала към другите деца. Мислех за него както мисля за хората , които обичам. Всеки ден си задавах въпроса "дали това е обич". Това чувство се задълбочи. Не е първото детенце, което бях видяла, но за другите не беше същото. Също си мислех за тях, но начина беше различен.
Преди да осиновя една жена с много опит ме посъветва да не бързам, а да чакам момента , в който детето ще ме грабне и няма да имам и миг колебание.
Така се случи при мен. Вече знам, че обичам детето си с цялата си душа!

Снощи написах това. За мен и всички вас.


Момиче младо, влюбено, красиво -
така се спомням днес - във време сиво -
сглобяваше житейската мозайка,
мечтаеше да бъде майка.

Но ето че годините минават,
помалко се надеждите стопяват.
И ето - сваля маската удобна,
почти на 30 вече. И безплодна.

И миговете тичат безполезни,
душата стене в гърчове болезни.
А сълзите не могат да се крият...
и мъката не могат да измият...

Но...човешкото сърце е стара кримка-
изстрадало опъва свойта примка.
И в миг във него огън се подклажда,
надежда нова плахо се заражда.

И майчиното чувство изтерзано
подпира с болка счупеното рамо.
И вместо да проклина и се вайка
напук прошепва:"Ти ще бъдеш майка!"

И не чрез плът от твоята утроба.
И не чрез кръв от твоята природа.
А с увереността, че ще обичаш лудо,
защото е най - чаканото чудо.

Закърмено не с мляко, а с надежда,
че в тоя свят не гените отреждат.
От сила страшна - сили ще питае.
И тая страшна сила ЛЮБОВТА е!

Оопс, май е малко извън темата. Ако модераторите сметнат за нужно, моля да изтрият.