- болката от това, че не мога да споделя дори с майка си (тя смятя, че децата не са толкова важни - ?! ).
Моята майка - също. Все ми ги говореше едни:
- Да съм имала други приоритети, да съм се реализирала професионално...
- Човек можело да е щастлив и без деца...
- Имало толкова семейства без деца и успявали да са щастливи, да си подредят живота, да градят кариера...
Дрън! Дрън! От къде пък знае, кой е щастлив и кой - не?!
На мен не ми се градеше кариера! Исках да съм майка! За нея щастието е в работата, а не в родителството.
Всъщност, майка ми никога не ме е разбирала! На скоро взех, че споделих с нея, че си поплаквам за изгубената близначка /пояснявям, че бях с двуплодна бременност, но едното бебе се роди мъртво/. Защо ли споделих?! За да срещна отново неразбирането и!
"Недей, мамо, недей, радвай и се на тази..." - каза мъдро майка ми, без дори да ме погледне в очите, а гледаше с умиление бебето ми.
......
Винаги ми се е изтъквала, как като била бременна с мен, работила до последно. И аз, за да се докажа пред нея, на всичко отгоре, тя ми е началник, работих в доста напреднала бременност. В най-големите преспи, с огромния корем ходех в НАП, в РУСО и в други институции. Мъжът ми ме критикуваше, а служителките в НАП се шегуваха, че ще родя в стаята им.
И това се оказа фатално!
Момичета, простете ми за отклонението, но Чандра ме провокира да споделя това. А и няма къде другаде да го споделя...