Болката ли, ох, то само болка да беше... ами никак, няма как, седя си с нея - крия се, плача, опитвам се да преглътна буцата в гърлото - не става, много е голяма, по-голяма е от мен. Бог - да, всеки път го моля за прошка, явно имам някакъв непростим грях и го питам дали не може да ме накаже по някакъв друг равностоен начин - но явно не, пазарлъци с Господ не се правят. Работата - да, лицето ми е сухо от сълзите, но не и душата ми - вече не съм онзи жизнерадостен член на екипа, но все пак се справям добре. Вкъщи - там е единственото пристанище, където като акустирам, ми се случва да се усмихна наистина. Преди, дните на очакване действаха като балсам, но вече не - след всяко парене раната става по-дълбока. Миниатюрната надежда в тези дни е почти незабележима, безполезна е като опит с капка вода да угасиш пожар (банално, но вярно сравнение). Така ще е, зная, докато не прегърна детето си.

И като обобщение:
"Вървяхме, всичко беше ясно,
Светът неопетнено бял,
Небето синьо и прекрасно,
Но стигнахме до локва кал.
Огледахме се...
КАЛ и КАЛ!
Ни ти, ни аз пък бях разбрал,
че той Снегът се е топял"

 
Миличка,аз съм с теб,всички сме с теб,Господ е с нас!
Не губи надежда,моля те!Всички имаме дни в които ни идва да зарежем всичко,дни в които всичко е лишено от смисъл-но не е така.Ще паднем,може да се ударим,но ще станем,ще се поотупаме от прахта и с усмивка и надежда ще продължим напред
Това е живота миличка.Аз понякога също си мисля,че Бог ме е изоставил,но знаеш ли-не е така!Той бди над всички ни и това че мечтата ни мъничко се забавя,не означава че трябва да се откажем от нея!Все пак сме благословени с обични мъже до себе си,които ни подкрепят
Избърши сълзите и очаквай бебчето,защото то ще дойде
Зная че ще дойде при всички ни1

Здравейте,за пръв път пиша,но от доста време чета...
Болката... Имам близка,която опитва да забременее от близо 13 години.Винаги съм и съчувствала,но едва сега разбирам истински какво и е.
От 3 месеца правим опити за второ дете и това очакване и разбити надежди вече ме е изнервило до краен предел.
А цели 13 години ...!
Надявам се на всяка от нас да се случи щастливото събитие.

Смирено моля(не искам да се карам с никой) Лейдитони, да обмисляш постовете си. Поста ти може да бъде изтълкуван като гавра с всяка една от нас. Ако наистина си чела внимателно, едва ли щеше да напишеш подобно нещо. Аз лично поемам ангажимента повече да не допускам подобни неща, и ще трия занапред всяка подобна необмислена реплика!

По никакъв начин не съм искала да засегна,обидя или накарам когото и да е било да се почувства зле.
Ако въпреки всичко това се е получило искрено съжалявам и моля да бъда извинена.
Момичета,това което исках да кажа е,че човек най-добре осъзнава проблемите и болката на другите,когато ги изпита върху себе си.
Извинявам се отново и наистина съжалявам.

а мене също ми е много трудно, да се справя с болката. Болката от ЛИПСАТА... на ДЕТЕНЦЕ... 

Но тя е съпроводена и с други болки (които сигурно много от вас познават, дори и да не са писали за тях). Например:
- болката от това, да се чувствам виновна (дори и да знам, че няма рационални причини, да мисля така..),
- болката от това, да съм различна,
- болката от това, че толкова обичам съпруга си, а не мога просто така да му родя      детенце (той казва, че няма никакъв проблем с това и че ние ще си имаме дечица, независимо как... Но на мене ми е толкова мъчно!),
- болката от това, че не мога да споделя дори с майка си (тя смятя, че децата не са толкова важни - ?! ). И други наши познати (с деца, обаче), ни "успокояват" със същия довод... (Като цяло сред многото ни добри приятели, малко хора имат този проблем и така човек остава някак социално изолиран)
- болката от цъкането на биологичния часовник...

Четох за осиновените дечица. Тях също ги боляло от това, че са различни... (и си мислех за съпруга ми в една такава ситуация...)

Не съм се отчаяла, знам и съм оптимист, че има начин, да се справя с тези неща,... още не съм го намерила напълно, но работя по въпроса  (дори с ваша помощ  )... Иначе съм доволна от живота си, занимавам се с това, което винаги съм искала и всичко останало... Но според мене този (емоционален) проблем не може да се реши, като се компенсира (завоалира)с други (да ги наречем) успехи...

Много ви прегръщам!

Много точен анализ на болката. За съжаление нещата не се променят и няма да се променят, докато не се сбъдне мечтата. А толкова много семейства живеят с тази болка и с надеждата, мечтата да не остане само мечта.

Много точен анализ на болката. За съжаление нещата не се променят и няма да се променят, докато не се сбъдне мечтата. А толкова много семейства живеят с тази болка и с надеждата, мечтата да не остане само мечта.

много то(но казано.

Тази болка няма преодоляване, има само притъпяване.

Аз не искам да повярвам, че е така 
Все си мисля, че има начин, да преодолеем тази болка. Но не, като я притъпяваме. На мене ми писна, да се преструвам (дори доскоро пред себе си), че този проблем не ме определя. Иска ми се, да си го изживея, да го разнищя, да разбера, как мога да стана по-добра и по-силна... Как мога сама да си помогна, да съм пълноценна...

Защото ако един ден се стигне и до това, да осиновим, не искам децата ни да имат комплексирана майка (!!!)...

Аз често плача и ми е мъчно, но не искам да мрънкам. Някъде дълбоко в себе си знам, че дори това ще ми помогне, да преработя болката, да стана свободна, както преди...

Уфф, не знам... 

Дано успееш. И аз искам да я преодолея, но за себе си зная кога ще се случи това. Вече 10 години живея с тази болка и веднъж на косъм бях мечтата ми да се сбъдне. Три месеца живях без нея и това бе най-щастливия миг от живота ми.

Болката се попритъпява като действам, като правя нещо по въпроса за сбъдване на мечтата ми. Като се боря активно и като си налагам да осъзнавам, че всяко действие е крачка към успеха това донякъде пречи на болката да ме завладее... Мисля, че така е правилно

Мдааа, болката...
Нося я дълбоко в себе си, проявява се в разлизни моменти и с различна сила, но неизменно присъства !
Незнам дали ще се справя, незнам дали някога ще я преодолея, може би когато вече шанса за дете напълно изчезне, може би с времето, може би въпреки времето.
Боря се - не съм спряла, но май вярата вече я няма...
Има болка, има дори и гняв, но няма вяра, някъде по пътя като че ли я позагубих.

Имайте вяра-без вяра нищо не става!Когато човек изгуби вяра,губи себе си...
Когато някой желае нещо достатъчно силно,ще принуди съдбата да отстъпи!
Съдбата не харесва слабите!

Болката от загубата !

Трябва да се изживее, няма как да се избегне, не е добре да се подтиска, сълзи, разговори, разходки.....всичко което чустваш, но винаги трябва да има и надежда; надежда за ново начало, а него вярвам, че Бог го дава, значи вяра и упование в Него, че ще го даде на подходящото време! И това винаги се случва!

Болката от загубата !

Трябва да се изживее, няма как да се избегне, не е добре да се подтиска, сълзи, разговори, разходки.....всичко което чустваш, но винаги трябва да има и надежда; надежда за ново начало, а него вярвам, че Бог го дава, значи вяра и упование в Него, че ще го даде на подходящото време! И това винаги се случва!

Това нещо правя вече 12 години и вярвайте няма такова нещо изживяване. през годините си намирах какво ли не, за да се отвличам, а вече нищо не ми е интересно. Нито раходки, нито почивки, нито плетки, нито гоблени, нищо ама нищо не може да ме раздее и подобри душевното състояние. Дори сила за вяра вече нямам.

Мили момичета, предварително се извинявам за дългия пост, но получих от приятел текст, на който мястото му е тук, според мен. Исках да споделя с вас по-скоро символиката на посланието, отколкото конкретното съдържание.

ПОЖЕЛАВАМ ТИ ДОСТАТЪЧНО!!!

Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят завинаги. Нейния полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата, тя каза: "Татко, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Обичта ти е всичко, от kоето имах нужда. Желая и на теб достатъчно, татко". Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях, че той искаше и имаше нужда да поплаче. Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:
- Казвали ли сте довиждане на някой, знаейки че е завинаги?
- Да, казвал съм - и с това нахлуха спомените за времето, когато изразих моята любов и признателност към баща си и това, което беше направил за мен.
Съзнавайки че дните му са преброени направих всичко възможно да му кажа лице в лице колко много той значи за мен. Така, че знаех какво изживяваше човека, с когото говорех.
- Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? - попитах аз.
- Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и съзнавам, че всъщност следващото й идване ще е за погребението ми - отговори той.
- Докато се сбогувахте, дочух че каза 'Желая ти достатъчно'. Мога ли да попитам, какво означава това?
Той се усмихна.
- Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки.
Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.
- Когато си казахме 'Желая ти достатъчно', ние пожелахме на другия достатъчно хубави неща в живота, които да му помагат. Той се обърна към мен и продължи като че ли рецитираше нещо: Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече. Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив. Желая ти достатъчно болка, така че и най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи. Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си. Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш. Желая ти достатъчно 'Здравей!', за да ти дадат сили за последното
'Довиждане!' Той се просълзи и се отдалечи.

Оф,болката...от чакането всеки месец,болката..от празните надежди в очите на мъжа ми,болката..от това да тръгнеш по улицата и да гледаш всички хванали за ръка децата си,болката..от  това да ходиш на рождените дни на децата на приятели и роднини и на всичкото отгоре трябва да се усмихваш и да се правиш на щастлив,а всъщност да искаш да крещиш!Тази болка никога няма да се притъпи,дори един ден (дай боже на всички)да прегърнем децата си,мисля,че никога няма да я забравим,тя вече е част от нас 

Бубе,