И на мен ми е мъчно,и мен ме боли...В началото си мълчах,не споделях,защото все ми казваха"Вие сте млади,нищо ви няма,има време..."После започнах да споделям,защото много ми тежеше,но вече даже и близките ми се наслушаха.Мъжът ми ,милият,не ми дава да плача-иска да съм силна,но взе и той да плаче с мен,когато поредната надежда си отиде...Сега отново не споделям,пазя болката в себе си,защото твърде много боли-не мога да го изкажа с думи.Миналия ноември,за една седмица разбрах,че всичките ми приятели чакат деца-7 на брой.Не можах да се зарадвам,даже се разплаквах.Едни мисли ми минаваха през главата,че чак аз се разочаровах от себе си.Помислих си ,че не е нормално да не се радваш за приятелите си.Питах се кога ще дойде и моят ред?Февруари направихме ин-витро и за кратко се зарадвах и аз.Направихме си "сметка без кръчмар" и изчислихме ,че нашата радост ще дойде през ноември.Но уви!
Сега децата на приятелите ми започнаха да се раждат:този месец две се родиха,юни ще дойде още едно,после юли и така.А аз се радвам,но как -през сълзи,сякаш се задушавам при всяка новина.Ако споделя с някой,ще си помисли,че не съм добре-как да не се радваш на ново бебе?!Тази вечер моя приятелка ми сподели с половин уста,че ще става леля.Честитих и ,а тя ми пожела скоро аз да стана майка...И аз, знаете ли,пак се разплаках!Вече не се чувствам пълноценна,а вие сте толкова прави,момичета,че има много други неща в живота,за които да се радваме...Но боли,твърде много боли и не знам кога ще спре....