Здравейте момичета. Чета и си плача - знам какво чувства всяка една, защото и аз съм в същият кошмар. Или поне бях. От няколко месеца мисля по малко по-различен начин. Ще ви го споделя с риск, някои от вас да ме упрекнат. Убедих се, че по-силни и борбени жени от нас са единствено самотните майки. Една причтелка скоро се разведе и остана с бебок на 2 години и 8 месеца. Представете си колко ми е криво и колко ме боли, когато я видя всеки път да плаче, защото няма пари да купи памперси или лекарства на малкия. Това е някакъв ад. Детето ходи със стари дрешки, тя милата по 2-3 дни не яде за да може да има за него.Да ви кажа честно, когато се видя с нея, може и да е грешно, но си мисля, че понякога е по-добре да нямаш дете отколкото да страда така. Аз съм от ссемейство с един родител, и чак сега си давам сметка какво е преживяла майка ми за да ни отгледа с брат ми досега. За 26 години съм получила от баща ми точно 136лв, като мога да цитирам и точните дати когато ми ги е давал. Може би не мисля правилно, но наистина май е много по-лошо да неможеш да предложиш нищо на детето си и да го гледаш как гладува и страда, отколкото нашата мъка. Защо мисля така? Ами защото ние си имаме надеждата и шансовете. Ако недай си Боже не стане дори с АРТ ще си осиновим - може би нашето дете просто чака да го намерим и да си го вземем, докато момичетата които остават сами с децата си и се чудят как да се издържат нямат избор. Те просто преглъщат сълзите и мъката, лягат си гладни и се молят на следващият ден да ги вземат някъде на работа и шефа да е що - годе разбран, защото все пак са сами с малко дете. Надявам се да не сте ме разбрали погрешно. За себе си и за всички вас пожелавам единствено здраве, любов и уважение от човека до нас. детето рано или късно ще дойде. По един или друг начин. Въпроса е да сме заедно и да предложим добър живот на това дете. Прегръщам ви мноооого силно. Казвах го в една друга тема, ще го кажа и тук - Внимавайте какво си пожелавате, защото мечтите се сбъдват. Зная, че е много гадно. Аз също бях стигнала ръба на пропастта, но все пак успях да се измъкна. Сега започвам и аз своето инвитро, с малка искрица надежда, с много оптимизъм и със съзнанието, че когато и да ме сполети това щастие, ще искам само едно нещо - да дам на дететето си топъл и уютен дом.