Здравейте, мили момичета, за мен сте много мили, макар и непознати, защото тази борба, тази мъка, която преживяваме е обща. Не знам как да започна.. . Може би с това, че днес кръвният ми тест показа, че и н-тата на брой арт-процедура завърши неуспешно. И най-странното от всичко е, че винаги се намират сълзи и гняв, след убитата надежда. Стоя и ми се иска да си представя най-добрата си приятелка с моя проблем (неизяснен стерилитет и бля-бля-бля, всичко това обилно полято със сълзи), какво бих я посъветвала трезво и най-вече съзидателно за нея и не знам, а уж съм умница. Преди да започна тази борба, мисля че бях доста по-широко скроена, допусках да си осиновя дете, и без да предполагам, че явно имам сериозен проблем. Сега с всеки изминат ден ставам все по-консервативна към осиновяването, вероятно защото съм твърде амбициозна, и като почна някаква борба, ми е много трудно да се отказвам. Дори ми се искаше да имам конкретен женски проблем, който да мога да разрешавам, за да се боря с нещо реално. А сега трябва да се боря с абстрактноното си подсъзнание, което явно отказва на тялото ми да зачева деца по този "арт" начин, а не с поне малко обич.Твърде тъпо,драматично, но факт. Аз това си го знаех дълбоко интуитивно, че няма да успея да имам мое детенце и когато забременях се учудих за кратко, докато не настъпи лощия край .... Толкова съм отчаяна, защото при всеки опит допускам искрица надежда, че мога да успея и после боли толкова много. С това не се свиква явно никога ...