Тази тема ме провокира много. Може би не е имало такава досега, поне аз не съм попадала. Не съм се и сетила да пусна, не зная защо, може би ми е било прекалено лично всичко. За себе си мога да кажа, че минах през всички фази на чакането. В началото всеки цикъл не смеех да планирам нещо за след един месец - тогава може би ще съм бременна. Постепенно свикнах, но се затруднявах да правя планове за лятото, тогава със сигурност щях да съм бременна, така си мислех. След няколко пропуснати планове за лятото разбрахме чрез няколко спермограми, че няма как да станем биологични родители по никакъв начин, тогава не исках да правя никакви планове за скапания си живот, всичко ми беше абсолютно безразлично. Нищо не чаках, но и нищо нямаше значение. След като един ден излитайки от лабораторията (един от най-щастливите ми дни в живота) със спермограма с малко повече от 1 милион сператозоиди и 10% подвижност разбрах, че борбата и живота продължават, но другите неща от живота отново ги нямаше. Общо взето той си протичаше тук сред момичетата от форума. Много позната история разказвате - само дето моя мъж се беше предал, остави ме да си прекарвам времето пред компа с вас, сякаш да компенсира, това което не можеше да ми даде. Дори веднъж ме попита - какво толкова си говориш с тези момичета, не можем ли с теб да си говорим за това? След това чакането ми се отрази в съвсем друг аспект. Неспособност да правиш нито краткосрочни нито дългосрочни планове. Събирахме средства за всяка следваща ин витро процедура, напасване на цикли, цялата ми отпуска е разпределена за прегледи и изследвания, отказах повишение в работата поради неспособност да поема допълнителни отговорности в такъв момент. Като цяло мога да кажа, че тези 5 години борба обсебиха всичко, цялото време, просто други неща в живота нямаше за този период. Възхищавам се на семейства, които успяват или са успявали да не си променят стереотипа и ритъма на живот по време на това чакане.
Пожелавам ви скоро да приключи това чакане и живота ви да се превърне в друг вид чакане!
