Здравейте момичета,
аз съм една от тези при които чудото се случи.
преди 5 години си осиновихме момиченце, беше само на 35 дни, днес е прекрасна горда кака на второто ни родено то нас дете. Опитах от почти всичко около забременяване, лекарства, инсеминации.... и т. н. средства за мъчение на тялото и душата. живях години наред от цикъл до цикъл. Намразих детските градинки и най-прекрасното нещо на този свят - детската глъчка. Накрая се решихме и се регистрирахме - тогава закона беше друг, и станахме родители. Не ме напусна обаче мисълта да имаме и създадено то нас дете - аз обожавам съпруга си и просто исках да си имам и наше произведение - днес то носи неговото име. Когато окончателно се отказах от идеята, че мога да забременея или по-точно накак се успокоих, че това просто няма да се случи, забременях. Повярвайте ми два месеца ходих като болна, не знаех какво става, къде да си намеря място, влязох в болница и се изпокарах с персонала, не знаех какво искам. Усещането е силно, трудно за осмисляне и .. доста по-късно се зарадвах. Не вярвах, че ще мога да обичам второ дете освен Моето първо прекрасно момиченце. Усещането да си бременна е много приятно, изключая всичките неудобства, които бременността създава - като започнем от сутрешното гадене , минем през страха от всяка болка в корема, невъзможността да си завържеш обувките, когато ръцете ти не ти служат добре (защото бебето нещо е притиснало). Иначе вървиш гордо и надуто и ти се иска целия свят да те види. Е да но това е временно, бързо отминаващо състояние и ето сега шест месеца след раждането на бебето, вече не мога да си представя голяма част от усещанията. А що се отнася до любовта - тя идва с гледането на детето. Бебето ми се роди месец по-рано, поставиха го в кувьоз и цяла седмица го виждах само за по половин час на ден. Повтори се историята отиваш виждаш го и го връщаш обратно, и си тръгваш, докато не дойде денят, в който можеш да си го вземеш - било то с влизане в сила на делото или при изписването.
Всичко това разказвам, защото чувствата са еднакви. Повярвайте ми, изпитах ги. Най-хубавото е когато буташ пред себе си количката, когато ти каже мамо или когато цяла нощ държиш ръката на изгарящото от температура човече.
И последно, че май написах роман - а колко още искам да кажа... Много ми хареса цитирам - "детето се ражда и живее в едно временно семейство, където го обучават, образоват, възпитават, а когато порастне достатъчно, то открива истинското си семейство..." Помислете колко живеем с родителите си и колко със спътника си в живота.?!
