Мога да кажа с ръка на сърцето, че съм по-щастлива от някои
хора, които имат дете(деца).

                                                                                                                                                                      Толкова много думи ми се въртят в главата че чак ми пречат и мисли се  лутат в моята празна глава...ще кажа само че си много права

Така и не можах да спра мисловен вулкан,вчера гледах "Тайната" и за разлика от вчера/а вчера само самоубийци ми се виждаха най-милите хора/днес съм "посветена в тайната"

Мога да кажа с ръка на сърцето, че съм по-щастлива от някои
хора, които имат дете(деца).

Много си права Жени!
Всеки човек по различен начин усеща щастието!
Ето днес аз съм щастлива- намерих силна подкрепа от моя приятелка! Щастлива съм, че имам такава приятелка! Щастлива съм, че съм здрава, че моето семейство е здраво, че се обичаме! Има толкова много неща, заради които човек трябва да е щастлив! Аз нямам деца, но трябва ли да съм нещастна??? За себе си знам отговора- не, не трябва!

Щастлива съм сутрин да се събудя от сън.
Щастлива съм, че има някой до мен, с който се обичаме и държим един на друг.
Щастлива съм, че имаме прекрасни родители.
Щастлива съм, когато откривам красотата и в малките неща, и се усмихвам.
Щастлива съм, когато помагам на приятелите и колегите си.
Щастлива съм, че в службата ме ценят и уважават.
Щастлива съм, когато преодолея поредното изпитание в живота си.
Щастлива съм, вечер да се приберем живи и здрави в къщи.
Щастлива съм, когато дам дори последното си левче на някой просяк и той ми каже "Бог да те благослови".
Щастлива съм, щом правя някого щастлив.
Но ще бъда още по-щастлива, когато някой ден се сбъдне нашата най-голяма мечта. А аз не спирам да вярвам в това.

Дали съм щастлива. Не знам. Много често през последните години съм се питала. Преди бях на 100% сигурна, че съм щастлива, сега - според моментното ми състояние. Когато изпадам в дупка, налагам си насила да мисля позитивно, казвам си - здрава съм що годе, омъжена съм по любов, обичаме се все още, имаме собствено жилище, направихме му ремонт, имам си животинки, живеем като едно средно статистическо българско семейство. Вярно нямаме деца, но то е временно, само докато успеем да се уредим, щото после няма да можем. Какво искам повече? Ето тока се опитвам да се убеждавам, че не съм нещастна.
Лошото е от цялата тази ситуация, че аз съм вече променена, не радвам така както преди, станала съм по-егоистична, за което се мразя.
Но като цяло мисля, че съм щастлива.

Понякога, се чудя дали съм постъпила правилно в дадена ситуация. Преценявам, ако се върна 100 пъти в тази ситуация в колко от тях ще постъпя по същия начин. Ако е над 70, значи съм постъпила правилно. Ако гледам нещата през днешната ситуация, може би съм мога да постъпя и по-добре, но нали когато се обърне колата, пътища много.
Като се замисля дали бих сменила живота си за този на някой друг... ами на над 70% от хората не бих искала да съм на мястото. За мен щастието е относителна величина. И използвам същия критерий.

Наистина не помня къде съм го чела , беше доста отдавна..
Някакъв човек споделя ,  колко е нещастен , а един старец го съветва:
- Момче иди и си купи един вестник. Така , сега го отвори там където се публикуват некролозите. Виж всички тези хора. Всеки от тях би искал да е на твое място....

п.п. А знаете ли какво наблюдавам в тази тема , ами много здрави семейства сме създали бе хора !
Обърнете внимание ,почти във всеки постинг , четем за мъжът-мечта.
И това ако не е щастие ...!?

А по повод на :

А дали истински щастливите хора си задават този въпрос?

Ами то такива няма ,както няма само ден или само нощ , само детство или само младост...
"Всичко тече , всичко се променя"...
Ех  , se la vi! (правилно ли го написах?)

Каква хубава тема

Момичета, много съм щастлива Моето обяснение е кратко - ЛЮБОВТА! Толкова дълги години съм я търсила и съм изтисквала последните капки на волята ми за живот, за да продължа да я търся ... и сега тя ме заля с пълния си благодат Мисля си, че мъжът ми да имаше и половината от хубавите качества, които има, пак щях да съм луда по него Като сме заедно направо ме заливат вълни щастие, по няколко пъти на ден, направо физическо усещане - надига се една вълна от гърдите и ме хваща за гърлото Единственият проблем е, че съм много силно зависима емоционално от любовта ни и редките дни, в които се чувствам нещастна, е заради някое недоразумение в отношенията ни  
Преди си мислех, че ми е по-важно да имам дете, например дори да имам някоя не много успешна връзка, но да имам дете от нея, би било чудесно. Постепенно осъзнах какво щастие е да живееш с любов и сега вече раздъждавам различно

(ей, уж щях да го кажа кратко ...)

Обърнете внимание ,почти във всеки постинг , четем за мъжът-мечта.
И това ако не е щастие ...!?

Хихи, това го прочетох, след като се пост-нах

Здравейте , попаднах в сайта случайно ,търсейки едни  изследвания .Лекар съм ,но специалноста ми е доста далеч от проблемите на стерилитета. Имам и две студентки .Темата обаче не ми е безразлична - имах най -добрите дядо и баба и много ги обичах .Всъщност, някъде към десетата си година ги обикнах двойно .Тогава неволно подслушах един разговор от който разбрах  ,че моите баба и дядо не са мои  дядо и баба .Те бяха осиновили  майка ми .Не е тема на поста , за това само ще кажа че имах достатъчно разум да разбера какво са направили за майка ми и да ги обикна още повече .
Сега  за щастието- няма да забравя ,как в  час по психиатрия ни заведоха в един диспансер разположен сред природата на чудно красиво място .Въпреки това, той бе пълен с тъжни , нещастни и депресивни хора  .Упажнението се водеше от един стар лекар , който след визитацията ни събра и каза ,,Колеги , цялият този диспансер е пълен с хора, които не могат да се радват на малките неща .Това е най важното което трябва да запомните изобщо от психиатрията - ние работим с хора ,които не умеят да се радват на малките неща и ако успем да ги научим  ще им помогнем ,ако ли не не .''
Не бих искал да бъда лош пророк, но си мисля ,че тези от вас ,които са нещастни , обвързали щастието си единствено с детето най - вероятно и след неговото раждане няма да бъдат дълго шастливи .Тогава пак  ще  обвържат  щастието си  с нещо външно .
За мен щастието е и въпрос на избор , а след като знам колко безкрайно дълго ще бъда мъртъв ,защо да не избера да изживея моите седемдесет и няколко години шастливо. .От моята гледна точка нещастите хора живеят, така сякаш са безсмъртни и могат да си позволят десетилетия да бъдат тъжни и нещастни, защото после ,някога във времето ще бъдат щастливи . Уви , професията ме научи отдавна, че сме наистина смъртни и си е чиста загуба на време да си позволим да бъдем нещастни .
 

Здравейте , попаднах в сайта случайно ,търсейки едни  изследвания .Лекар съм ,но специалноста ми е доста далеч от проблемите на стерилитета. Имам и две студентки .Темата обаче не ми е безразлична - имах най -добрите дядо и баба и много ги обичах .Всъщност, някъде към десетата си година ги обикнах двойно .Тогава неволно подслушах един разговор от който разбрах  ,че моите баба и дядо не са мои  дядо и баба .Те бяха осиновили  майка ми .Не е тема на поста , за това само ще кажа че имах достатъчно разум да разбера какво са направили за майка ми и да ги обикна още повече .
Сега  за щастието- няма да забравя ,как в  час по психиатрия ни заведоха в един диспансер разположен сред природата на чудно красиво място .Въпреки това, той бе пълен с тъжни , нещастни и депресивни хора  .Упажнението се водеше от един стар лекар , който след визитацията ни събра и каза ,,Колеги , цялият този диспансер е пълен с хора, които не могат да се радват на малките неща .Това е най важното което трябва да запомните изобщо от психиатрията - ние работим с хора ,които не умеят да се радват на малките неща и ако успем да ги научим  ще им помогнем ,ако ли не не .''
Не бих искал да бъда лош пророк, но си мисля ,че тези от вас ,които са нещастни , обвързали щастието си единствено с детето най - вероятно и след неговото раждане няма да бъдат дълго шастливи .Тогава пак  ще  обвържат  щастието си  с нещо външно .
За мен щастието е и въпрос на избор , а след като знам колко безкрайно дълго ще бъда мъртъв ,защо да не избера да изживея моите седемдесет и няколко години шастливо. .От моята гледна точка нещастите хора живеят, така сякаш са безсмъртни и могат да си позволят десетилетия да бъдат тъжни и нещастни, защото после ,някога във времето ще бъдат щастливи . Уви , професията ме научи отдавна, че сме наистина смъртни и си е чиста загуба на време да си позволим да бъдем нещастни .
 

Това, че сме споделили, че поради факта, че не сме изживяли майчинството не се чувсваме щастливи, не означава, че не умеем да се радваме, както в днешния ден на хубавото време, на цъфналите теменужки и т.н. Никой не се оплака, че е нещастен, че не се е  реализирал в работа, че материално не е добре. Но голямата болка и празнотата няма как да я залъжа. Само надеждата, че ще има изход може да я тушира донякъде.

ефирче го е казала много хубаво !съгласна съм и с постинга на лекаря,който дава пример от студентските си години..,НО съм съгласна и с мюсли и с другите момичета,които са тъжни от липсата на рожба,защото ги разбирам МНОГО ДОБРЕ!защото има моменти в които се чуствам също толкова нещастна,че не съм майка..и болката е не просто,че не съм в момента,а тя идва от страха дали ще стана изобщо..
за мен щастието е  моментно удоволетворение от нещо!по-горе,четох сравнение,че има хора,които въпреки че имат деца са нещастни-да вероятно е така,защото те ГИ ИМАТ,но желаят други неща,които нямат!когато сме били разочаровани в любовта,сме казвали -"толкова сме нещастни",когато я намерим и се радваме,но почваме да се стремим към нещо друго..просто хората са така устроени,с постоянни стремежи..затова и са се развивали цивилизациите,и от пещерни хора постепенно сме станали настоящите..защото не са се задоволявали предците ни с постигнатото,а са искали още..такава ние природата!!
когато казваме "нещастни сме",аз вярвам че е моментна емоция,заради неудоволетворени желания,колкото по-силни са тези желания,толкова повече ни боли от неосъществяването им..
невярвам,че момичетата,които са споделили болката си от липсата на рожба-тяхна плът и кръв,която да възпитават и да гледат как расте-не оценяват красивя залез,или разцъфналите цветя и т.н. ,просто едното не замества другото!!!желанието за дете е инстинкт за създаване на поколение,който пак ни е в природата и неможем да се борим с него..няма как да се примирим с липсата на рожби,можем само да подтиснем в някаква степен тъгата..
ДА-аз съм щастлива от факта,че имам прекрасен съпруг,който ме обича и подкрепя за всичко..щастлива съм,че имам верни приятели до себе си,на които да разчитам,щастлива съм че работата ми доставя удоволствие(в повечето време ),щастлива съм от опората на родителите ни и т.н. ;мога да се радвам като малко дете,когато си играя с кучетата на двора,или когато галя мъркащото ни коте..мога да тичам кипяща от енергия из поляните,радвайки им се и т.н. ,и т.н.
НО съм и също толкова нещастна от липсата на дете,наше ,което да съм почуствала 9 месеца растейки в мен,което да чуя как ми казва мамо,което да видя как прохожда и да го обсипя с цялата си любов,която няма друго приложение,защото любовта е различна и майчинската може да се даде само на дете!!затова човек,който има деца,не би могъл да ми казва да не се чуствам нещастна от липста им-АБСУРДНО Е!!той не ги чуства нещата като мен!!това,че ме боли,че искам да имам дете в никакъв случай не означава,че неоценявам това,което имам и че не му се радвам...напротив,точно болката ме кара да запазя способноста си да се радвам на дребните неща,но всяка една от нас която е изпитала тази болка съм сигурна,че има моменти в които и се струва сякаш няма за какво да продължава напред..защото отчаянието я завладява и съсипва..
и в заключение-няма пълно щастие според мен,точно защото това е моментна емоция..

Аз пък се чудя как може хора, случайно попаднали /както казват/ в сайта, който междудругото не е за лафче и започва още с първия си пост да поучава как нямаме време да бъдем нещастни, без дори да знае за какво изобщо си говорим ние тука. За колко болка става въпрос, колко напразни надежди, колко сълзи и разочерования и дори и по-лоши неща. Ей туй не мога да го разбера! И не ми и трябва!

... без дори да знае за какво изобщо си говорим ние тука. За колко болка става въпрос, колко напразни надежди, колко сълзи и разочерования и дори и по-лоши неща...

  Така е.Много неща искам да кажа в тази тема,но още не намирам правилните думи...Много хубава тема...Полезна.

Розичке, мислих си много дълго по въпроса за тази пуста професионална реализация. И аз като теб имах големи планове за нея, харесвах си работата, исках да започна специализация по психология, обожавам да се занимавам с деца и това исках да работя. Само че... Винаги има едно но... След толкова време, прекарано в опити, работата, която харесвах и за която сутрин ставах с невероятно удоволствие, на която обичах да ходя, просто не ми харесваше вече. За мен беше вече само едно средство да си плащам нови прегледи и да вървя напред към мечтата да имам дете. Обучението, което исках да започна не ми беше толкова интересно. Как една жена, опустошена психически, можеше да даде нещо на проблемни деца...Как можех аз да им помогна, след като не можех да помогна на себе си.
Никога няма да забравя нещо, което ми каза майка ми и което е оставило много траен спомен у нея. Седели сме на плажа във Варна. Тя ми обяснявала нещо за работа, за образование, а аз съм й казала - "Не ми се прави нищо, не ми се живее, не ми се диша, искам да гледам бебе. Тогава ще си дойде всичко на мястото". Аз нямам спомен за това, но майка ми тогава е била много уплашена да не направя някоя глупост. Знам само, че след един момент вече нито работата има значение, нито образованието, нито приятелите, нито слънчевия ден, нито морето, нито синьото небе, нито цветята, нито красотата на утрешния ден - ако не можеш да ги покажеш на невинната чиста детска душа до теб. Душа, създадена от теб, моделирана от теб. Даже и да не е родена от теб...
Към мъж - да, умеем да се радваме на малките неща. Радваме се на това, че ако ние сме причината да има стерилитет в семейството ни, мъжете ни се борят заедно с нас и не ни изоставят. Радваме се, че въпреки всичко се обичаме и сме по-силни заедно. Радваме се, че сме живи, но не сме щастливи от факта, че обществото ни приема за болни. Че ни сочат с пръст като най-долните и презряни същества, само защото не можем да дадем дете... Че ни наричат ялови, безплодни и още куп отвратителни епитети... О, да, ние умеем да оценим малките неща в живота си. Но дали живота ни оценява и ни помага???
Колкото до това щастлива ли съм и дали съм заместила щастието си с щастието на детето си - щастлива съм, че съм жива, защото някои хора и това не са... Щастлива съм, че съм що годе здрава, защото други и това не са... Щастлива съм, че имам мъж, който ме обича и аз го обичам, защото други и това нямат... Но, мисля че въпреки всичко съм добре... не щастлива...

Гане, разбирам те прекрасно! Но всичко зависи какъв живот си водел до появата на желанието и готовността за дете. Моят живот така се стече, че късно се омъжих, късно се появи и готовността за дете и късно започнахме да опитваме - все по ред обективни и субективни причини. Чак на 34 г. започнахме опитите за дете. До тогава, а това си е доста време от съзнателния човешки живот, аз имах само и единствено работата си и удоволствието и разочарованието от различни неща, свързани с нея. Мъжът ми се появи късно в моя живот по някои стандарти. И аз до това време си бях една егоистична кариеристка, просто това беше единственото, което можех да правя и това беше сфера, в която се потапяш и откъсваш от външния свят, който не беше чак толкова розов;илюзия е това, така е, но понякога тази илюзия ражда и добри неща. Та, затова написах, че сега така разсъждавам, че едва ли ще бъда доволна и щастлива, пък и макар и с дете, но без работа. Просто аз никога не съм имала дете и нямам представа какво е с него. Сигурно е вярно, че то измества всички приоритети и ти дава нов светоглед. Но е вярно, че на 38 г. сме си вече изградени образи, които доста трудно се променят, не че, ако се наложи, това няма да стане. Просто, за сега нямам представа. Най-вероятно, ако това се случи, ще се наложи да балансирам между двете неща и даже само по баналната и прозаична причина, че в чужбината трябва да се работи, щото няма кой да ти поднесе нищо на готово и даром. Знаеш как стоят нещата. Та това са моите радости засега - работата, писането (не само във форума ), мъжът ми, здравето, любопитството ми към новите и различни неща, семейството ми, някои добри познати...Това ми доставя радост, а дали е щастие - сигурно е щастие, макар да изпитвам необясним страх от тази дума.

Отдавна чета този форум и честно казано рядко пиша, но тук някак ми се ще и аз да  кажа нещичко.
Живота на никого не е лесен, на всеки се налага да прави избор и да води някакви борби и това никога не свършва. Мъдрите хора са казали, че човек живее докато има за какво да се бори, когато стигнеш до там, че вече нямаш за какво да се бориш - няма да има и за какво да живееш. Дълбок поклон пред всички вас, които имате сили, за да преследвате мечтата си да имате детенце. И все пак съм съгласна с психиатъра/МЪЖ/, който се опитва да ни каже,че трябва да се радваме на малките неща в живота.
Аз съм на 27, омъжена по любов, все още нямаме бебче, което да осмисля денят ни, но вярвам, че и това ще стане един ден, защото напоследък си мисля все по-често че нещата сами се нареждат и може би не е много удачно да ги пришпорвам. Ако все пак не се случи щастливо събитие до година, може би ще трябва и ние да започнемм нашата борба, но дори и така да стане ще се постарая да запазя способността си да се радвам на дребните неща. Моята майка е загубила тази си способност и за съжаление това и пречи да има нормални отношения с децата си, а това тежи на всички понякога.
А колкото до мен - аз съм щастлива /да чукна на дърво/  имам любящ съпруг, хубава работа, собствено жилище, което обзавеждаме в момента с много любов и хъс, добри приятели, скоро прекарах прекрасни празници - като имах възможността да се кача на Рожен. Там е прекрасно дори и през зимата. Когато човек стъпи на такова място осъзнава, че има толкова дребни неща, за които просто не си струва да се ядосва, и също така има и важни неща, за които щем не щем трябва да се борим.
Желая на всички момичета във форума успехи в начинанието им, много здраве и късмет.

Аз съм на 27, омъжена по любов, все още нямаме бебче, което да осмисля денят ни, но вярвам, че и това ще стане един ден, защото напоследък си мисля все по-често че нещата сами се нареждат и може би не е много удачно да ги пришпорвам.

Мила Юлия, много си сладка . Казвам го съвсем искрено, без да се заяждам. Желая ти щастие и прекрасни мигове оттук нататък.
Но мила, в този форум съм трета година видяла съм толкова много болка и смелост, че думите ми са бедни. Надявам се да не приемеш думите ми като нравоучение, но моля те да разбереш, че цитираното от мен твое изречение, може много, ама много да нарани някого...
Представяш ли си как го четат момичета без тръби, с по две операции зъд гърба си, с няколко неуспешни опита ин витро... а ти им казваш - не пришпорвайте нещата, те сами ще се наредят.
27 години не са малко - мисли като пишеш и говориш. Пак най-добронамерено и без яд ти го казвам. Просто уважавай другите. Това първо.

Второ. То е към човека-мъж  . Вижте бе хора, торкова глупави и елементарни ви изглеждаме, пишещите тук, та ни цитирате клишета от сорта на:
"радвайте се на млаките неща", или "Живота на никого не е лесен", или "не обвързвайте щастието си единствено с детето".

Моля ви се! Американска приложна психология всички сме чели.